CLICK HERE FOR BLOGGER TEMPLATES AND MYSPACE LAYOUTS »

четвъртък, юли 30, 2009

От другата страна

Ний герои сме в театър,
в драма някаква една,
ний родени сме от вятър,
от безбрежна самота.

Но различни ний изгряхме,
аз - от огън, ти - от лед,
как един пред друг се спряхме,
ти - мой стих, а аз - поет.

Аз крила на птица имах
и невиждащи очи,
сълзите ледени ти взимах,
давах топлите лъчи.

Ала чупи се стъклото,
движат се във нас стрелки,
не получаваме каквото
съдбата наша отреди.

Светът във миг се преобръща
и ролите ще размени
и знаеш всичко как се връща
как рухват старите стени.

И пак слънце ще изгрее,
но от другата страна,
а дъжд тъжен ще се лее
там, дето слънцето сия.

неделя, юли 19, 2009

... и един разговор...

[03:55:12] Йоанa`mega sad... says: харесва ми...
[03:55:17] Йоанa`mega sad... says: реална ли е тази "жена" ?
[03:55:29] Йоанa`mega sad... says: случайности.. аз лично не мисля че има случайности
[03:55:41] Йоанa`mega sad... says: но и не вярвам на една дъска да ни е написано всичко което трябва да се случи
[03:55:47] Йоанa`mega sad... says: според мен винаги има избор...
[03:55:48] Infie says: да, всичко, което описах е реално
[03:56:08] Йоанa`mega sad... says: можеш единствено да се радваш, че си срещнала тази жена..
[03:56:10] Йоанa`mega sad... says: аз такива търся... :)
[03:57:44] Йоанa`mega sad... says: има неща по-висши от нас.. които не разбираме
[03:57:57] Йоанa`mega sad... says: явно не сме достатъчно "помъдрели" за да можем да узнаем тайната...
[03:58:48] Infie says: явно да...
[03:59:07] Infie says: но аз понякога се учудвам от себе си...
[03:59:55] Infie says: от една страна ми изглежда детинско и наивно, от друга си мисля... ами ако е вярно...ако наистина това, което усещам е предопределено и ще се случи...
[04:00:16] Йоанa`mega sad... says: същите мисли ми минават и на мен през главата...
[04:00:33] Йоанa`mega sad... says: всъщност.. това, което смятам за наивно и детинско
[04:00:36] Йоанa`mega sad... says: и глупаво..
[04:00:41] Йоанa`mega sad... says: е точно истинската, красивата любов..
[04:00:44] Йоанa`mega sad... says: чистото.. невинното
[04:00:51] Йоанa`mega sad... says: въпроса е.. дали има място в този свят
[04:00:58] Йоанa`mega sad... says: дали има кой да я "види" и оцени?
[04:01:14] Йоанa`mega sad... says: дали има истински човек, който да я заслужава?
[04:01:29] Йоанa`mega sad... says: и може би.. защото не е еднотипна, повърхностна, еднообразна
[04:01:49] Йоанa`mega sad... says: както чувствата при всички останали повърхностни, материални и елементарни хора
[04:01:54] Йоанa`mega sad... says: и затова да ми изглежда глупава и наивна?
[04:02:11] Йоанa`mega sad... says: дали такива хора като мен имат място в този живот?
[04:02:31] Йоанa`mega sad... says: и с тази наивност и глупавост мога да се впиша и да живея нормално?
[04:02:41] Йоанa`mega sad... says: от тук идва и въпроса..ако искам да се "впиша"...
[04:02:48] Йоанa`mega sad... says: та всички се борят за "оцеляване"
[04:02:58] Йоанa`mega sad... says: аз не искам да "оцелявам"... аз искам да "живея"
[04:03:11] Йоанa`mega sad... says: а именно в моментите на тази моя "наивност"
[04:03:15] Йоанa`mega sad... says: аз се чувствам жива...
[04:03:21] Йоанa`mega sad... says: дори и да ме боли след това...
[04:03:31] Йоанa`mega sad... says: но не може всичко да е само красота и рози нали?...
[04:03:46] Йоанa`mega sad... says: ако нямаше болка нямаше да го оценя това "наивното" което се таи в мен...
[04:03:51] Йоанa`mega sad... says: то ме прави жива...
[04:04:04] Йоанa`mega sad... says: и понеже съм оптимист.. се надявам че все ще намеря, някой, който го заслужава
[04:04:08] Йоанa`mega sad... says: и който ще го оцени
[04:04:28] Йоанa`mega sad... says: и ще продължавам да се "влюбвам.."
[04:04:34] Йоанa`mega sad... says: пък каквото стане....
[04:04:46] Йоанa`mega sad... says: важното е да има надежда.. нали така?
[04:04:54] Йоанa`mega sad... says: иначе да се считам за "жив труп"
[04:05:03] Йоанa`mega sad... says: не знам колко разбра от това, което написах..
[04:05:33] Infie says: всяка думичка... като че аз съм го писала... нямам думи...

Случайности...

Винаги съм се чудила дали ги има... Ти как мислиш, блогче? Има ли ги? Аз уж не вярвах в съдбата, защото един рационален ум не би могъл да приеме, че някъде има дъска и там е написано на всеки какво има да му се случва. Но понякога и тоя същия рационален ум не може да си обясни случващото се. Сякаш някои неща се случват в точния момент на точното място... сякаш няма случайни срещи и случайни разговори...

Случи ми се нещо много странно... В живота ми се появи една неочаквана личност, която за една вечер просто ме омагьоса с уникалния си начин на мислене... толкова близък до моя... Никога не съдете хората по това, което виждате на пръв поглед. И не си създавайте очаквания. Защото аз очаквах това да е една скучна вечер, в която у нас ще остана една жена на възраст приблизително колкото майка ми, аз ще трябва да покрия изискванията за добра домакиня, тя ще си легне рано, а аз пак ще си вися цяла нощ в кухнята... Но всички тия очаквания нямаха нищо общо с истината. Всичко, което се случи беше толкова нормално и естествено, каквато е и тя самата... истинска... Докато провеждаше своите като че ли безкрайни телефонни разговори, ми се струваше като всички други... дори леко досадна. В момента, в който заговори с мен със същата лекота, естественост като мен, със същата тежест във всяка казана дума, която без да има за цел, оставя белег в душата, с тая необичайност и обаяние... Останах смаяна... Сякаш говорех със свой огледален образ, само че по-възрастен и по-опитен от мен. Магическа нощ... Имах чувството, че съм срещнала фея. Аз съм особен характер... доста сложен... На хората им е трудно да ме проумеят много често. Имам чувството, че тя погледна в мен като в отворена книга, чувствах се толкова странно. Попринцип съм много общителен и отворен човек... но като че ли не ми се беше случвало да познавам някого от 5-6 часа и да споделям такива лични неща. Просто знаех, че ще ме разбере... а, господи... колко малко хора наистина умеят ме разбират... Тя дори не ме познаваше, виждаше ме едва за първи път... а толкова добре осмисляше ситуациите, за които и говорех... Същата като мен... различна, странна и интересна... извън каквито и да било стереотипи... Сутринта я изпратих до гарата и се върнах пеша до вкъщи. След това, което ми се беше случило и след тоя удар в сърцето ми същата сутрин имах нужда от тая дълга разходка... ей така да подишам чистия въздух, да посрещна новата зора, да си прочистя главата...

Тя ме остави ей така... замислена... съществуват ли случайностите... съществува ли съдбата... Истинско ли е това чувство за предопределеност на някои неща, което понякога изпитвам...

петък, юли 10, 2009

За дъжда и мечтите...

Навън вали...безпаметно дълго
И този мрачен ден потъна в сън
Не помня откога дъждът навън оплаква света...



Навън отново вали... Така е всеки ден от 4-5 седмици. Преди все валеше следобед, последните няколко пъти вали през нощта. Когато уморен задушния летен ден си отива, вятърът носи своите мрачни дъждовни облаци и ги изсипва над града като че ли с ведро. Дните изглеждат така еднакви, така предвидими... Нищо не се случва. Сякаш времето ми е спряло да тече. А какво стана с мечтите, какво стана с приятелствата, със заниманията... Къде отиде тръпката от всичко?

Понякога искам... ей така... да тръгна да се разхождам... посреднощ... сама... да гледам звездите... Или пък да стана рано и да се кача на високо, за да гледам изгрева, да гледам как величествено се издига слънцето, да почувствам как се издига и вътре в мен. Не е нужно някакво невероятно чудо, за да направи човека щастлив. Поне за себе си мога да го твърдя де... Аз нямам влечение към предметите. Има неща, които ме радват далеч повече от тях. Неща, които малко хора забелязват, усещат, търсят... Но тия като че ли и тия неща са замряли... Сякаш съм се затворила с своя балон от мечти и не позволявам на реалността да ме докосне. Изглежда ми мрачна и студена като проливния дъжд, който се лее навън. Аз обичам дъжда, но не такъв дъжд. Обичам лекия дъжд с неговото нежно и хладно докосване.

Нещо ми липсва... да... определено. Питам се какво... Всички мечти изглеждат толкова далечни и непостижими. Когато за миг усетиш, че си така близо до тях, че почти можеш да ги докоснеш, се оказва, че всъщност си се заблуждавал. Те са все така далече, колкото и преди. Но поне си се издигнал... над ежедневното...над делничното...над обикновеното... Полетял си за миг към тях, почувствал си сладкия трумф, сякаш си ги постигнал, дори ако това е само в твоето собствено съзнание. И много често се питам... В тоя стремеж да осъществим мечтите си, да ги видим в реалността, материализирани, приземени... дали пък не забравяме, че всъщност най-красивото и опияняващо чувство е да копнееш. Не забравяме ли, че е толкова по-увличащо да търсиш, отколкото да стоиш пред вече откритото. Не забравяме ли онова сладко напрежение от очакването, което те кара да трепериш, да усещаш сърцето вътре в тебе, да усещаш, че си жив... И ако имахме всичко... дали бихме били щастливи. Не мисля... Ако имах всичко, което исках, то сигурно щеше да ми омръзне. Да, наистина има нещо много по-страшно от това да си емоционален и раним...и това е да си сив... да не те докосва нищо...да не те вълнува нищо... Тогава не усещаш, че си жив... Тогава какво ми липсва, след като всичко е вътре в мен. Аз умея да чувствам, да мечтая, да копнея... Не е ли точно това онази сладка тръпка от живота... Просто трябва да я събудя...

неделя, юли 05, 2009

Мълчание

Привечер. Седя на прага, слушам гласовете на птиците, идващи някъде отдалеч. Мракът бавно пропълзява по небето и мени всяка секунда нюанса му. Това небе... как копнея да го докосна. Как копнея да се понеса с вятъра, лека и свободна, да се издигна над света... Ако само имах криле, ако можех да летя истински... щях да долитам през нощта. Да, щях да влизам през отворения прозорец, да те гледам как спиш, да галя рошавите кичурчета коса край челото ти. Защото не мога да кажа и дума. Искам да изрека толкова неща, искам да ти говоря цяла нощ, да ти разкажа за планините, за огромното небе, за звездите, за величествения изгрев и нежния залез, за чудните горски пътеки, за дъжда и за дъгата. Искам да те нарисувам с думи, за да разбереш какъв си в моите очи. Искам да ти открия своите мисли, своите мечти, своите истини... Но аз мълча. Не мога да кажа и дума. Мога само да те гледам с моите невиждащи очи. Те не знаят дали виждат теб или една илюзия, която аз им създадох, един прекрасен образ, който аз сътворих. Мога само да копнея да се разхождам лека и безплътна като видение в твоите сънища. А ако можеше само да отвориш очи и да ме видиш. Аз няма да кажа и дума, не, няма. Аз само ще те слушам. Ще те слушам цяла нощ. Разкажи ми ти за красотата, за нежността, за истината, за силата, за любовта. Аз няма да се прехласвам, както правят другите. Аз само ще стоя кротко, ще те гледам с наивно детско възхищение и ще поемам всяка твоя дума, за да я пазя в сърцето си. Ако ми позволиш да хвана ръката ти, ако освободиш съзнанието си, ако дойдеш с мен. Ние можем да летим заедно. Ще докоснем звездите искаш ли? Тук съм само през нощта. Аз нямам място в твоя ден. Аз съм неканен гост в твоя живот. Но не се страхувай, лети с мен. На сутринта ще съм изчезнала, ще бъда сън за теб. Няма да оставя у теб нищо, никакви думи, никакви чувства, нито докосването от връхчетата на пръстите ми, нито от устните ми, нищо... Само чувството, че си летял, че си бил с вятъра и си докоснал звездите. И ти ще се събудиш ободрен, силен, щастлив. А аз... аз ще се върна отново... някоя нощ... за да те гледам мълчаливо...