Първа любов

"Да обичаш истински някого означава да се освободиш

от очакванията си. То означава приемане, дори

приветстване на същността на другия."

Карън Кейси

"С Майкъл никога не бяхме истински гаджета. Той беше по-голям от мен с три години и половина, което си беше много при положение, че тогава още не носех горнище на бански. Отраснахме около плувния басейн и тенис кортовете на крайградския клуб. Той със сигурност беше отличен тенисист, с плавна крачка и мощен удар. Когато се откъсвах от плуването и гмуркането с посинели устни, сядах на тревата, увита в хвалиена кърпа и наблюдавах мачовете. По-късно момчетата идваха при басейна, вдигаха момичетата на рамене и си устройвахме водни битки. Най обичах да седя на широките рамене на Майкъл. Чувствах се сигурна...

... През есента, когато навърших 14 години, той започна да ме кани на кино в късните следобеди. Искаше ми се да се съглася, но винаги усещах едно странно присвиване в стомаха и се отказвах. Тъмните му очи ме пронизваха - едновременно ми се нравеха и ме плашеха.

Постепенно започнах да се заседявам в колата му и да споделям с него проблемите си. ... Голяма част от болката ми произтичаше от отношенията с родителите ми, които се разведоха, когато бях на 11 години и се ожениха повторно, когато бях на 13. Не познавах друг с разбито семейство, срамувах се от себе си и не бях уверена в себе си, сякаш съм под нивото на останалите деца. С Майкъл можех да споделям всичко това. Той ми вдъхваше сигурност и аз започнах да му се доверявам.

След известно време вече бях готова да ходя на кино с него. Харесваше ни и да стоим вкъщи - често слизахме в сутерена да гледаме телевизия. Обичахме да седим заедно пред телевизора, сгушени на канапето. Странна двойка бяхме. Той се увличаше по спорта, а аз - по изкуството. Сестра ми и някои нейни приятелки си правеха майтап със спортната му мания. Сигурно съм искала всички да го смятат за неотразим или да бъде по-артистичен, но никой не се грижеше за мен, както той правеше. Когато ме целуна за пръв път, бяхме у тях и гледахме бейзболен мач по телевизията, а навън вилнееше буря. Прибрах се и изтичах в стаята на сестра ми. Сигурно съм изглеждала много глупаво, когато застанах на вратата и обявих: "Майкъл ме целуна". ...

... Майкъл излизаше с други момичета и аз имах срещи с други момчета. ... Въпреки, че много пъти ме уверяваше колко специална е връзката ни с думите: "Няма значение дали си имаме гаджета или не; винаги ще съм до теб", аз пак го ревнувах, когато се увличаше по друга.

Майкъл се сгоди за едно момиче от друг град, когато бях на 19 години. Бях единственото неомъжено и необвързано момиче на сватбата. Когато младоженците си вземаха довиждане с гостите, Майкъл дойде при мен, целуна ме по бузата и каза: "Обичам те".

И по-късно го доказа. Когато имах нужда да поговоря с някого, той беше до мен. Понякога го ревнувах при мисълта, че е любящ и романтичен с жена си, но това се промени, щом се сприятелихме с нея. ...

... Баща ми почина, когато бях на 38 години. Сутринта преди погребението си помислих: "Майкъл дали знае?". От години не се бяхме виждали, нито чували. На следващия ден след опелото, докато разговарях с многобройните приятели и семейства, дошли да се сбогуват с баща ми, усетих нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях онези тъмни очи.

- Добре ли си? - попита той. Кимнах. Той ме хвана за раменете и ме погледна в очите.

Никой така и не разбра връзката, която съществуваше между нас. Не съм сигурна, че и ние я разбрахме. Но нея я имаше и винаги ще я има."

Мери Елън Клий

Красива историйка... Много ми хареса и поисках да я споделя просто. Макар че по-отдавна я знам... но сега си я припомних. Малко я посъкратих, но все пак посветих достатъчно време да отделя най-стойностното. Някои неща не е необходимо, а и не могат да бъдат разбирани... те са единсвено осезаеми...

Глътка щастие

Някога замисляли ли сте се над това какво е живота ви, какви невероятни дарове имате от природата, колко изключителни неща умеете и колко малко го забелязвате? Замисляли ли сте се доколко оценявате своето съществуване, всеки ден, всичко, което ви се случва? Събуждали ли сте се някога с мисълта колко сте щастливи, че се събуждате и че виждате слънцето, че можете да усетите топлите му лъчи как целуват още сънените ви очи? Вървели ли сте някога рано сутрин по улицата... ей така, за да вдишате свежия утринен въздух... Били ли сте благодарни за това, че можете да вдишате тая жизнена сила? Вървяли ли сте някога боси по някоя поляна, усещали ли сте докосването на тревата, били ли сте благодарни, че чувствате земята под краката си? Отпускали ли сте се някога напълно в ласките на морските вълни, били ли сте благодарни, че можете да се носите по водата? Чувствали ли сте някога капките дъжд по кожата си и били ли сте благодарни, че можете да усетите как ви пречиства?

Замисляли ли сте се някога за това колко са ценни сетивата ви и как вие ги използвате машинално... как не оценявате тяхното значение... не си представяте какво би било ако липсваха... А пробвали ли сте да се оставите на тях за миг? Да вдишате опиянението от живота... да изпитате благодарност към природата, че можете да виждате красотата, да чувате всеки звук, да усещате аромати, да вкусвате, да докосвате...

Погледнете хората около вас... погледнете тези, които обичате... Благодарни ли сте, че можете да ги докоснете, да ги видите, да слушате гласовете им... Оценявате ли значението на всяко докосване? Защото то е магическо, то е специално, то е невероятно... ако можете да го усетите... То значи повече от всички материални неща, които можеш да дадеш на някого. Дар, който хората са забравили да оценяват... способността да усетиш човека срещу теб... да усетиш ръката му върху твоята... или кожата на лицето му... Хората правят много неща машинално... без да ги чувстват... Когато имаш нещо, то започва да става за теб даденост и ти забравяш за него. Чувстваш се господар на своята вещ, докато не осъзнаеш, че всъщност не ти принадлежи, докато не я загубиш.

А моментите присъстват в нашия ден... красотата е около нас... Ние затваряме очите си, запушваме ушите си и дръпваме като опарени ръцете си от нея. Бързаме, вършим безкрайната си работа, изпълняваме функцията си в обществото, живеем динамичния си живот. Но забравяме да чувстваме... забравяме, че винаги ще имаме нужда от красиви мигове на отмора... мигове на мълчаливо щастие... на съзерцание, на вслушване, на допир... Ние се затваряме в собствената си самота, страдаме от липса на внимание, чакаме чудеса... а чудесата са около нас... всеки ден...

Можете ли да освободите сетивата си, да позволите на красотата на момента да проникне във вас, да ви изпълни, да ви завладее? Можете ли да отпуснете стихията на духа си... да изживеете докрай мига, да спрете безкрайния поток на рационалните си мисли, безмилостната си мисловна дейност, която преценява кое е редно, за да се отдадете изцяло на един миг щастие? Можете ли да се измокрите, за да повървите в дъжда, да окаляте дрехите си, за да подскачате в локвите? Можете ли да излезете от рамките на общоприетото, за да видите какво има извън тях, за да имате детската волност да се радвате на света? Можете ли да покажете с дребнички жестове колко държите на хората, които са до вас? Колко пъти сте им благодарили за тяхната подкрепа, колко пъти сте ги прегръщали мълчаливо, без определена причина? Колко често ги докосвате? Колко често им се обаждате без да знаете какво точно да им кажете?

Можете да се събудите отново... И денят да е нов. Вие да усещате цялата магия на живота, да бъдете благодарни за това. Защото всичко е във вас... Само вие можете да отворите сетивата си... Не само 5-те сетива, които тялото има... сетивата на душата си...

Луната в прозореца ми

Неясна нощ, но все пак... тя е там и свети и през облаците дори. Свети точно в моя прозорец, над моето легло, над моята глава... И в тъмнината създава една приказна атмосфера тая ефирна бледа светлина, усещане за самота... и мечти, в които съм се заровила, загледана в нея. Да, наистина там ми е най-добре. Не ми се налага да обяснявам нищо на никого, не ми се налага да бъда нищо друго освен себе си, никой не се рови в живота ми така сякаш е негов, непременно го засяга и трябва да го промени. Само аз и светът, такъв какъвто ми се иска да бъде... Истинския е твърде студен, за да стоя само в него, непременно ще ми донесе болки. Аз не искам кой знае какво... искам да ме оставят да си живея... да бъда каквато искам да бъда. Това, че не разбирате някого, прави ли го по-лош от вас? Всъщност кой определя кое е лошо и кое добро? Кой определя какво е добре да направиш в живота си? Всеки от нас е различен, всеки има нужда от различни неща в живота си. Няма правилни и погрешни решения, само такива, които ни правят щастливи и такива, които не ни правят щастливи. Ние избираме сами пътя си всеки ден. Аз искам всеки ден да бъде нов. Искам тези улици, по които минавам да ми се виждат всеки ден различни, макар да ги познавам и на сън. Искам да са непознати сега... Искам да изгрявам всяка сутрин със слънцето. Искам да се мокря вън на дъжда. Писна ми да живея като обикновен човек... един от многото... Не искам да съм обикновена, не искам да същестувам, искам да живея! И искам да свети тази луна за мен всяка нощ в тоя прозорец и всяка нощ да е различна... аз и позволявам да е различна...

Истина

Милена - Истина

Някой ми открадна сърцето ти,

което плачеше нощем на сън,

овяхна нещо вътре в тебе,

не поглеждаш дори навън.

Ще оставиш ли това,

за което си мечтал

и с години си се борил,

път, по който си вървял.

Някой ден сърцето,

ще поиска и това,

което ти си му отнемал,

без дори да си разбрал.

Някой ден сърцето,

ще те съди за това,

за това, че много си го лъгал.

Никога не казвай "да",

когато чувствата ги няма в теб,

когато ровиш в своита самота,

пак се луташ за кой ли път.

Уморен от своя бяг

продължаваш все натам,

вътре някъде дълбоко в тебе

и винаги оставаш сам.

Някой ден сърцето,

ще поиска и това,

което ти си му отнемал,

без дори да си разбрал...

Някой ден сърцето,

ще те съди за това,

за това, че много си го лъгал...

Една невероятна песен, която преди време дълбоко се заби в сърцето ми. Там си и остана и винаги ще бъде там. Заради текста си, разбира се, най-вече... заглавието казва всичко... Накара ме да се замисля преди време за това как лъжа сърцето си като бягам от мечтите си... или си мисля, че бягам, но винаги се оказва, че вървя право към тях... Защото като че ли пулсират в кръвта ми, като че ли са като въздуха, който дишам, като сърцето, което пулсира, за да ме поддържа жива, като очите, които ми показват света... Замислете се и вие... бягате ли от това, което винаги сте искали с цялото си сърце?