CLICK HERE FOR BLOGGER TEMPLATES AND MYSPACE LAYOUTS »

понеделник, април 19, 2010

Приказка за една изстрадана победа

Пътят към мечтите... Хората обикновено си го представят като един висок връх, забулен в мъгла, който трябва да бъде достигнат. Не се замисляме задълбочено над този път, защото сме вперили поглед само в една точка - най-високата точка, постижението, наградата за смелостта да го поемем и усилието да го преминем. И едва когато уморено и щастливо поседнем на върха и погледнем надолу, виждаме всички онези остри скали, през които сме минали и всички онези клонки, за които сме се хванали, за да не паднем в пропастта. Да... няма равен път към една мечта. Той винаги е осеян с препятствия и изпитания за духа. Точно тези неща могат да ни покажат до каква степен сме заслужили това, което искаме. Точно тези неща ни каляват и ни правят истински. И да, много е важно да погледнем през мългата на върха и да потърсим тези клончета, за които сме се хванали, когато ни е било трудно. Това са хората, които са били нашата опора и нашата увереност, когатo ние самите не сме били уверени и стабилни. Те заслужават да усетят топлината и да видят благодарността в очите ни.

Но най-голямата скала, която се извисява на пътя към мечтата точно преди върха, е самото Аз. Това е най-тежката битка и най-голямата победа... победата над самия себе си. Най-силна воля се изисква в момента, в който си на крачка от върха, но и на сантиметър от бездната. Точно там е мястото на борбата със собствените слабости и прекрачването на собствените граници. Да преодолееш себе си е най-големият успех, заради който короната е заслужена. А заслужените корони украсяват, за разлика от незаслужените, които тежат. И тогава образът в огледалото става още по-хубав, още по-истински и там в двете очи в огледалото искри щастие, гордост, любов и сила.

вторник, април 13, 2010

Понякога...

Понякога искам да се скрия от света.
Понякога искам да избягам с някого.
Понякога искам да ходя боса по улицата с един загънат крачол само за да е различно.
Понякога искам просто да стоя под дъжда.
Понякога искам да полетя и да се откъсна от грижите.
Понякога искам просто да държа нечия ръка.
Понякога искам да лежа на тревата цял ден, загледана в огромното небе.
Понякога искам да тичам, докато се изтощя напълно и падна на земята.
Понякога искам да крещя, така че целият свят да разбере какво ми е.
Понякога искам да заспя и да потъна дълбоко в сънищата си, докато слънцето не ме събуди с лъчите си.
Понякога искам да раздавам нежност с шепи, докато се раздам докрай.
Понякога искам да чуя "Липсваш ми".
Понякога искам някой да ме прегърне и да ме държи в ръцете си, докато загубя представа за времето. 
Понякога искам, когато кажа "Добре съм", някой да ми отговори "Знам, че не си, но аз съм до теб."
Понякога искам някой просто да се вгледа в мен.
Понякога искам да тръгна нанякъде, без да знам къде отивам.
Понякога искам, когато си тръгвам, да чуя "Остани още мъничко... само мъничко."
Понякога искам просто да си стоя и да гледам някого, без да получавам въпроси за причината.
Понякога искам да вдигна телефона си и да чуя: "Здравей, не няма нищо, просто исках да чуя гласа ти."

понеделник, април 12, 2010

...

Saying love will stop the pain
Saying love will kill the fear
Do you believe?
You must believe...

Не знам какво да напиша... не знам какво да кажа... Явно в мен се случва нещо, което не е изразимо с думи, но аз си го усещам и боли ужасно. Искам да изтръгна сърцето си... да го няма... да не усещам повече болка. Не става. Знам, че не става, знам, че без него нямаше да съм това, което съм. Но понякога ужасно много искам да го няма. Толкова си противоречи с разума, толкова беди ми носи, за какво ми е... За какво ми е сърце, ако само ще страда? За какво ми е да усещам толкова много неща, щом никой няма да ме види и да ме разбере? За какво ми е нежност, ако няма на кого да я дам? Искам да съм студена... но не като лед, ледът се топи. Като камък. Искам да не усещам болка. Само че това би означавало да не живея истински. Не мога да си го представя дори... да живея без да усещам. Няма как да стане, не ми е в природата. И къде е изходът от кръстопътя? Има ли въобще? Има ли край болката? Трябва да има... но дали вярата в това не е напразна? Искам да заплача, но дори това не мога вече... Искам да крещя, но нямам какво да кажа... Понякога искам да бъда жестока и студена, искам да руша, искам да наранявам... Друг път просто да се свия на нечие рамо, да се скрия от света, да знам, че там нищо не може да ме нарани, да се почувствам удома и крилете ми да си починат... Омръзна ми да се боря и да бъда силна, да се мъча да не показвам болката си, омръзна ми от всичко. Искам да се доверя на някого... да има един човек в тоя проклет студен свят, който да може да ме хване, когато падам, да ме защити от болезнения удар със земята...