Капки по кожата

Спокойствието на нощта и аз с моя малък свят. И това е просто. Понякога омръзва ужасно да се мериш и определяш и просто ти се говори с някого за нещо... без значение какво. Нещо простичко и обикновено. Снощи сънувах паяци. Не обичам паяци. Събудих се с викове, уплашена. Дано не ги сънувам пак. Пуснах косата си от лапите на ластика. Парфюмът ми изпълзя от нея. Там се беше крил. Една от сенките ми е самотна. Ти попринцип гониш всяка самота, но теб сега те няма, а и тая сянка все се крие, когато ти си тук. Много сенки имам аз. Отивам в банята и пускам душа. Обичам водата. Понякога просто си стоя и я оставям да се стича по лицето ми, по кожата ми, да ме топли. Усещам как всяка капка ме гали. Нежно докосване. Пречистващо. Успокояващо. Само аз и водата далеч от целия свят. Понякога не искам никой да ме вижда. Не искам да мисля как изглеждам в нечии очи, какво трябва и не трябва да говоря, как трябва да се държа. Понякога искам да съм просто една оголена човешка същност с цялата й объркнаност и хаотичност... и спокойствие, и меланхолия... и чар, скрит зад една лека усмивка. И така си стоя под водните струй. За момент като че се зарових много в някакви мисли. После пък сякаш от някаква глухота внезапно се беше върнал слухът ми, чувах някак рязко всяко свое движение. Ние сме... всичко, което имаме в края на деня. Не е ли ценно? Да имаш къде да се прибереш и да си починеш от всичко в своя малък свят. Да оставиш въображението да порисува. Да порисуваш и ти с пръсти по плочките в банята, докато взимаш душ преди да положиш умореното си тяло в леглото. Денят на снежните човеци свърши. Направихте ли си един? Е, няма значение. Лека нощ на теб, който четеш това. И дано не сънуваме паяци.

Сенки

Започнах все по-често да гледам сянката си, докато ходя. Тя се точи по тротоарите пред мен, мести се, избледнява, после пак се връща. Играе си нейните игрички. Тя дори не е една. Тя има много лица. Появяват се, изчезват, сливат се, разделят се в различни посоки. Така странно е да имаш много сенки... като много твои Аз-ове са. Или пък това е най-нормалното нещо? Не е ли нашето автентично съществуване точно като тези сенки? Всички наши състояния, понякога толкова различни, сякаш множество личности живеят в нас и единственото общо между тях е, че стъпват на едно и също място. Точно като сенките. Те всички имат своята посока, различна от тая на другите, макар всички да ходят по една и съща пътека. Парадокс. Човек. Човекът е един красив парадокс. Какво ли щеше да е, ако не бяхме такива? Ако всеки път реагирахме по един и същи начин, ако всеки път бяхме едни и същи? "Щеше да е лесно.", ще кажете. А на каква цена? Каква красота би се родила от лесното... от простото и праволинейното? Нали от хаоса ни идва цялото изкуство, цялата магия. Не е лесно, да. Не е лесно да помириш всички свои сенки, които водят своята битка в теб. Не е лесно да решиш коя е права. Навярно всичките са прави. Но коя да слушаш? Наистина ли премахнахме всеки критерий за правилност? Наистина ли няма мяра за всички? Тогава значи такава е моята мяра. Аз имам моите сенки, моите множество демони. И какво да ги правя? Разпореждам се сред тях така, както чувствам, че трябва. Как да постигна хармония с другите, когато не мога да я постигна с демоните си? Няма правило. Няма формула. Всичко е усещане. А на мен ми тежи вината, че съм това, което съм. Защо? Не знам. След като няма мяра за всички ни, защо тегля себе според чуждата мяра? Кое е по-правилно: да се меря според моята или според нечия друга мяра? Няма правило. Няма формула. И какво ти остава накрая... когато разочароваш целия свят? Твоите сенки, които крачат около теб, но стъпват по твоите стъпки заедно с теб, и надеждата всичко да дойде на мястото си.