Ако си роден с крила, не можеш да пълзиш...

Капки по кожата

2012-01-19T01:39:00.000+02:00

Спокойствието на нощта и аз с моя малък свят. И това е просто. Понякога омръзва ужасно да се мериш и определяш и просто ти се говори с някого за нещо... без значение какво. Нещо простичко и обикновено. Снощи сънувах паяци. Не обичам паяци. Събудих се с викове, уплашена. Дано не ги сънувам пак. Пуснах косата си от лапите на ластика. Парфюмът ми изпълзя от нея. Там се беше крил. Една от сенките ми е самотна. Ти попринцип гониш всяка самота, но теб сега те няма, а и тая сянка все се крие, когато ти си тук. Много сенки имам аз. Отивам в банята и пускам душа. Обичам водата. Понякога просто си стоя и я оставям да се стича по лицето ми, по кожата ми, да ме топли. Усещам как всяка капка ме гали. Нежно докосване. Пречистващо. Успокояващо. Само аз и водата далеч от целия свят. Понякога не искам никой да ме вижда. Не искам да мисля как изглеждам в нечии очи, какво трябва и не трябва да говоря, как трябва да се държа. Понякога искам да съм просто една оголена човешка същност с цялата й объркнаност и хаотичност... и спокойствие, и меланхолия... и чар, скрит зад една лека усмивка. И така си стоя под водните струй. За момент като че се зарових много в някакви мисли. После пък сякаш от някаква глухота внезапно се беше върнал слухът ми, чувах някак рязко всяко свое движение. Ние сме... всичко, което имаме в края на деня. Не е ли ценно? Да имаш къде да се прибереш и да си починеш от всичко в своя малък свят. Да оставиш въображението да порисува. Да порисуваш и ти с пръсти по плочките в банята, докато взимаш душ преди да положиш умореното си тяло в леглото. Денят на снежните човеци свърши. Направихте ли си един? Е, няма значение. Лека нощ на теб, който четеш това. И дано не сънуваме паяци.

Сенки

2012-01-11T01:18:00.001+02:00

Започнах все по-често да гледам сянката си, докато ходя. Тя се точи по тротоарите пред мен, мести се, избледнява, после пак се връща. Играе си нейните игрички. Тя дори не е една. Тя има много лица. Появяват се, изчезват, сливат се, разделят се в различни посоки. Така странно е да имаш много сенки... като много твои Аз-ове са. Или пък това е най-нормалното нещо? Не е ли нашето автентично съществуване точно като тези сенки? Всички наши състояния, понякога толкова различни, сякаш множество личности живеят в нас и единственото общо между тях е, че стъпват на едно и също място. Точно като сенките. Те всички имат своята посока, различна от тая на другите, макар всички да ходят по една и съща пътека. Парадокс. Човек. Човекът е един красив парадокс. Какво ли щеше да е, ако не бяхме такива? Ако всеки път реагирахме по един и същи начин, ако всеки път бяхме едни и същи? "Щеше да е лесно.", ще кажете. А на каква цена? Каква красота би се родила от лесното... от простото и праволинейното? Нали от хаоса ни идва цялото изкуство, цялата магия. Не е лесно, да. Не е лесно да помириш всички свои сенки, които водят своята битка в теб. Не е лесно да решиш коя е права. Навярно всичките са прави. Но коя да слушаш? Наистина ли премахнахме всеки критерий за правилност? Наистина ли няма мяра за всички? Тогава значи такава е моята мяра. Аз имам моите сенки, моите множество демони. И какво да ги правя? Разпореждам се сред тях така, както чувствам, че трябва. Как да постигна хармония с другите, когато не мога да я постигна с демоните си? Няма правило. Няма формула. Всичко е усещане. А на мен ми тежи вината, че съм това, което съм. Защо? Не знам. След като няма мяра за всички ни, защо тегля себе според чуждата мяра? Кое е по-правилно: да се меря според моята или според нечия друга мяра? Няма правило. Няма формула. И какво ти остава накрая... когато разочароваш целия свят? Твоите сенки, които крачат около теб, но стъпват по твоите стъпки заедно с теб, и надеждата всичко да дойде на мястото си.

Поет

2011-06-05T01:26:00.002+03:00

Ще изляза тихо сутринта... когато още слънцето не е изгряло, когато още не са заръмжали безбройните коли по улиците и сивите пешеходци по тротоарите. Ще изляза така, незабелязана, лека, с коса, оставена свободно на сутрешния вятър, с широко отворени очи. Ще тръгна да бродя в пустотата на града. Ще събуя обувките си и ще стъпвам по хладния асфалт. Ще стъпвам смело в локвите от снощния дъжд. Ще вдишвам диханието му, което още стои в сутрешния въздух. Ще бродя по улиците, в парковете, и ще гледам... ще гледам с цялото си същество. Ще нарисувам на реалността това, което и липсва, ще преживея липсата отвътре, ще я запълня с цветовете на моята душа. Ще избягам, ще се изплъзна. Ще поема по непозната пътека. Ще бъда нова, ще бъда никоя. Ще бъда странник. Ще бъда вулкан. Стихия. Хаос. Сила. Любов. Страст. Огън. Птица. Вятър. Свобода. Мрак. Тъга. Страх. Гняв. Зора. Усмивка. Поглед. Роса. Цвете. Приятел. Радост.

Защото съм поет. Защото хаосът е вътре в мен и аз съм хаоса. Защото аз съм милиони хора и никой. Защото аз съм светлина и мрак. Защото аз съм чувство, аз съм всички чувства, които бушуват в едно и също време. Аз съм разярена буря. Аз съм нежен залез. Аз съм пролетен дъжд и жарко лятно слънце. Защото аз съм струна и от мен се разлива мелодията на душата ми. Чист звук. Вибрация. Усещане. Защото няма закон на тоя свят, който може да ме определи. Защото душата ми не може да стои в дървена рамка.

Аз просто съм поет. Аз просто съм човек. И не се опитвам да избягам от това. Аз съм човек, а човеците имат чувства. Имат страсти. Имат копнежи. Аз съм човек. Не съм кукла. Не съм машина. Не съм лъскава нова играчка на витрината на магазин. Аз не знам коя съм. Защото съм човек. Защото човекът не е кукла, не е машина, не е предмет. Знам само как да излея стихията си на белия лист. Знам само как да следвам сърцето си. Знам само как да посрещам зората, как да се вглеждам в света и да създавам моя. Нямам нужда да знам повече. Аз съм поет.

Слабите места на времето

2011-02-09T00:35:00.003+02:00

Тик...так... тик... так... Безмилостни са. Те не спират никога. Навсякъде е пълно с тях. Иска ти се да избгаш понякога, да се скриеш. Втурваш се безпомощно нанякъде, тичаш колкото сили имаш. Виждаш една малка стая. Какво утешение, ще се скриеш там поне за малко. Сграбчваш трескаво дръжката, бързаш да влезеш, да затвориш вратата и да опреш гърба си на нея задъхан. "Тук няма да ме открие, не..." - мислиш си. И в този миг в тъмнината, още преди да се огледаш наоколо... Тик... так... тик... так... Зловещият звук от тракането на стрелките пак е по петите ти. Не те оставя нито за миг.

Станали сме техни роби. Те определят живота ни, разграфяват го, разцепват го на части, ограничават го. Техният ход е ходът на живота ни. Той трябва да внесе подреденост. Но дали внася това наистина? Или внася хаос, като разчленява заниманията ни и не ни позволява да вършим нещата, които в момента сме вдъхновени да вършим и да се отдадем на идеите, които ужасно искаме да осъществим. Графици... срокове... допълнително придават ужас на тиктакането на часовника, създават ни напрежение, убиват вдъхновението ни. Те ни карат да разпръскваме вниманието си между многобройните неща, които, въпреки усилието, не можем да поберем във времето. Нима това е подреденост и ефективност?

А времето е коварно нещо. То като че ли тече различно в различните моменти. Когато умираш да побърза и да те отнесе напред към нещо, то се бави. Тогава всяко тракване на стрелката е като капка вода върху главата - онзи ужасен древен начин за изтезаване. Когато обаче поискаш с цялото си същество да застанеш на пътя му, да му попречиш да отнесе момента в своя неспирен поток, то ти се изсмива коварно и лети още по-бързо и неусетно. Навярно често си представяш какво е... да можеше да го победиш, да имаш власт над него, да го накараш да спре. И когато всичко застине, да се разходиш, да се огледаш в замръзналия миг, да си отдъхнеш за малко, да си починеш, да видиш и усетиш красотата му. Би било прекрасно. И когато е там... той... толкова истински, толкова прекрасен... с часове да стоиш в този замръзнал миг и да го гледаш.

Всъщност... времето далеч не е толкова могъщо, колкото си мисли. Вече отдавна толкова неща са го надмогнали. Дали от нужда от стабилност в неговия поток, или просто моментно вдъхновение, ние непрекъснато създаваме нещо, за да остане... да надмогне времето. Великите творения наистина успяват. Ние дори се научихме да изрязваме моменти, да изрязваме картини от действителността и да ги изолираме от потока на времето, за да останат и да ни връщат, макар и мислено, към нещо, някого, някъде... Странната фигура на фотографа с неговия тънък усет за перфектния момент, който да бъде уловен и съхранен във времето, е може би най-яркия пример. Кара те да се замислиш за тази вечна човешка жажда да се преборим с времето, да си създадем стабилност, това искрено желание да преодолеем собствената си преходност. И донякъде успяваме, оставяйки всяко творение след себе си, отпечатвайки моментите.

Времето има слаби места. Ние можем да го побеждаваме всеки ден... във всеки красив момент, в който дъхът спира и времето представа да има каквото и да било значение. Да, то продължава да тече. Но ти вече не си в плен на безмилостния му контрол. Ти си над него, извън него. Има само сега, този момент, тази ситуация. Не те интересува нито вчера, нито утре, нито целия останал свят. Ти си в една единствена точка от времето. Никой не може да я определи, тя е точката равна на вечност. Ние сме непрекъснато между минало и бъдеще. Сега е една точка, един съвсем кратък миг и той лети. Единственият начин да си в него, да го хванеш и да надмогнеш бързия му бяг, е да оставиш сетивата и душата си широко отворени, да го оставиш да минава през теб, да го пуснеш вътре в теб, да бушува и да твори емоции, красота, впечатления... Тогава времето е победено, то сякаш спира. Спира, когато застинеш във възхищение пред някоя прекрасна гледка, спира, когато си вдъховен и изливаш цялата си творческа сила, погълнат от нещо, спира, когато се сгушиш на рамото му, когато го целуваш. Тогава целият свят изчезва. Тогава нищо друго няма значение освен сега.

Не спирайте борбата си с времето. Не му позволявайте да убие вдъхновението ви, да ви отдели от всичко, което обичате. Надбягвайте се с него. То не е по-важно от нас. Ние сме по-силни. Единствени ние можем да го надмогнем.

Мъничко

2011-02-07T03:00:00.001+02:00

Чудно нещо са хората. Като криви огледала. Умеят да пречупват и изкривяват действителността, така че винаги да са прави. Те никога не грешат. Не им е свойствено да казват онази простичка, но трудна за преглъщане дума "извинявай". Нима е толкова голям срам... да признаеш, че не си постъпил добре или че си забравил нещо или някого за известно време? Нима е толкова тежко, че гордостта им не може да го преглътне? Защо намират начин да нападнат вместо просто да признаят, че не са безгрешни, че са имали проблем, че нещо се е случило? Защо приемат всяко нещо за нападение, на което трябва да се отговори по същия начин?

Всъщност е нужно толкова мъничко. Някоя мила дума, малко топлина, късче благодарност, капка любов, едно "извинявай", едно нежно "липсваш ми". Защо всеки мисли, че от него се очакват чудеса? Защо човешкият поглед е вперен непрекъснато в най-голямото и всеки просто изключва ролята на детайла? Та в него се крие най-голямата сила. Най-много може да ни каже една усмивка, един поглед, едно от онези трудни за казване, но толкова съдържателни изречения, една топла прегръдка, едно докосване.

Нима всички само се защитаваме? Нима светът ни е станал толкова враждебен, че очакваме единствено нападения и наранявания? Защо не можем да подходим с усмивка, със слънцето в душите си, с любов, с признателност? Къде отидоха? Какво остана от тях?

Защо да се привързваш е такъв проблем в днешно време? "Всеки има проблеми." - редовната шаблонна фраза, която оправдава моментите, в които забравяте близките си същества. Те може би просто се тревожат за вас, може би просто искат да знаят как сте, какво става, може би искат да са до вас в тоя момент. Защо трябва да бъдат изоставени, отблъснати? Те просто ви обичат, обичат ви с всичките ни черти, с цялото си сърце и тъжат, че ви няма. Нима заслужават това? Те не искат да ви оставят независимо какво се случва. Но не, вие искате да сте сами. Може би мислите, че е слабост да споделите с някого какво ви мъчи. Мислите, че сте безпогрешни, винаги перфектни, винаги всичко е наред, не трябва да личи, че имате тежки моменти. Изолирате се, тормозите се над проблемите си и сте самотни в тях, но упорито гоните хората, които най-много ви обичат.

Случвало ли ви се е някога да се сближите с някого, да го обикнете по някакъв ваш си начин, като близко същество, като приятел, да се привържете? Случвало ли ви се е да се тревожите, виждайки, че не е добре, но отказва да ви говори? А случвало ли ви се е да обичате някого толкова силно, че да имате чувството, че не можете да дишате, ако не знаете, че е добре? Ако ви се е случвало, може би ще успеете да разберете тези хора във вашия живот, които изпитват същото към вас. Недейте да ги съдите. Те наистина ви обичат.

Свят от мечти

2011-01-25T01:17:00.001+02:00

Свят сътворен, свят на мечти,

нарисуван с пъстри душевни бои,

свят на надежди и чудеса,

свят за души на самотни деца.

Далеч от всяка реалност е той,

в него крилете намират покой,

в него злото остава без сила,

любовта - всички сърца приютила.

Няма там болка, нито пък страх,

там мечтите не стават на прах,

няма жестокост и злоба дори,

няма маски и двойни игри.

Там е свободен човешкият дух

и за зли думи човекът е глух,

граници никакви няма, лети,

който поглед в небето стреми.

Там да обичаш и да твориш,

да не мъждукаш, а да гориш,

сила е най-голяма човешка,

за която си струва и грешка.

Свят сътворен, свят от мечти,

който не съществува, уви,

само във моите мисли го има,

в него почивка от всичко си взимам.

Многоликият град

2010-12-21T22:44:00.003+02:00

Вятърът разнася прахта и боклуците по тротоара. Ти седиш на мрачния тротоар, почукваш с обувка една счупена плочка. Мръщиш се, подскачаш от крак на крак. Ръцете ти вече отдавна са замръзнали, автобусът не идва от един час. Както обикновено в тая ситуация, ти се изнервяш. През главата ти минават всички чернотии на страната, на града, на света. Имаш чувството, че ти идва да убиеш някого и това чувство те трови отвътре.

Всички ние сме потопени в тая отрова... всеки ден. Всеки ден е ожесточена борба с времето и пространството, с другия, със себе си. Всеки ден е нов страх, нова тежест, ново унижение, което трябва да изтърпиш. За пореден път те мотаят на някое гише, за пореден път те блъскат в автобуса, за пореден път клаксонът на някоя кола гръмва в главата ти, за пореден път си на дългата опашка на живота и чакаш "някой ден" да дойде щастието ти. И така се нижат дните... Чувстваш се нищожен и неспособен да го промениш. И твоето лично пространство не значи нищо и ти си просто предният смачкан от делника човек, сив, еднакъв с другите. Ходиш с приведен гръб, с поглед, забит в плочките, а погледът ти е празен, не излъчва нищо, защото грижите бучат в главата ти. Нямаш идентичност. За институциите ти си просто някакъв номер, не си личност. Ти си марионетка с пореден номер, нямаш право на човешки характеристики.

Мрачно, нали? Единственият, който може да внесе малко светлина, си ти самият И може би... може би е по-добре, че ти си потопен в тоя голям жесток град. Ако истински жадуваш свободата, при силния му натиск, ще я искаш още повече, ще се бориш още повече за нея. Но не просто борба с обстоятелствата, борба също и със себе си. Борба да се научиш да променяш това, което не можеш да приемеш и да приемаш това, което не можеш да промениш... с известно безразличие, за да съхраниш свободата си... независимостта си от тези обстоятелства. Защото няма непостижими неща. И можеш да постигнеш мечтите си въпреки обстоятелтвата, който се изправят пред теб сега като мрачна стена. Просто не трябва да позволяваш да променят погледа ти, да пречупят волята ти. Трябва да вярваш, че си по-силен от града, че той не може да те стъпче, колкото и да е по-голям от теб. Трябва да затвориш очите си пред хладното чудовище и да се опиташ да видиш другите му лица. Те са примамливи и обаятелни. Предлагат ти възможности, интересни ситуации, в които да научиш много, стига да отвориш малко по-широко очите си. Той носи в себе си някаква особена романтика, някакъв старинен аристократичен дух, горд и величествен. Трябва да се бориш с него, но трябва да му бъдеш и приятел. За да успееш да изградиш всеки свой ден... интересен и продуктивен... За да върнеш човешкото в себе си, за да си личност, а не номер.

Събуден вулкан

2010-12-17T01:36:00.001+02:00

Беше тъмно и студено. Лутах се без посока. Студът проникваше в мен, минаваше през мен. Чувствах се сякаш аз самата съм студ. В един момент спрях да търся посока, просто вървях, студена и безразлична, мрачна и безлична.

Стреснах се и поскочих в леглото. Стоях седнала с широко отворени очи, а сърцето ми биеше лудо. Поемах си дълбоко въздух като човек, който замалко не се е удавил и се връща към живота. Събудих се от кошмар и осъзнах, че съм живяла в кошмар. Една мрачна фигура, една от всичките мрачни фигури, които вървят на тъпли, забили нос в земята, потънали в грижи, вечно бързащи. Това ли съм била? Господи, как съм позволила?! Какво е станало с мен? Какво е направил живота от мен? Нима е победил той? Нима ме е стъпкал?

Почти беше успял. Но сега вдишвам дълбоко и чувам сърцето си. Не не ме е смачкал, аз още съм жива. Някое въгленче е останало вътре и усетило полъха на вятъра, се е събудило. Понякога и едно въгленче стига да се запали всичко останало отново.

И сега, събудена от кошмара, аз искам да възпламеня целия си свят. Искам да пламтя цялата точно както преди, искам да горя и да светя като Слънцето. Не, не мога да забавя тепмото, искам кръвта ми да кипи отново. Искам да бъда отново аз, истински жива, дива, свободна, неукротима. Като събуден вулкан. Ако те е страх да не се опариш, не се приближавай въобще. Такава съм да, това съм аз. Не искам да съм предпазлива, не искам да съм внимателна. От предпазливост и внимателност хората цял живот не изживяват моментите си пълноценно. Не искам да съм разумна възрастна, искам да съм непокорно дете. Искам сърцето ми да гори и да влагам по малко от него във всичко. Искам от мен да извира вдъхновение, да предлива, да се разпръсква, да заразява и другите. Искам да мечтая, да си имам безброй глупави наивни детски мечти и да се рея в тях с часове.

По-добре ела с мен. По-добре лети с мен. По-добре ми позволи да те отведа там горе в своя дворец, в облаците, над света, над сивия делник. По-добре си поеми дълбоко въздух, изпълни се с огън и ела при мен. Да избягаме заедно от нормирания живот на хората, да преминем бариерата. Хвани ме за ръка и ме заведи отвъд сивотата. Открадни ме, давай. Забрави какво са ни казвали. Всичко е възможно. Нищо не може да ни спре. Забрави какво трябва. Ние сме свободни. Тук сме само ти и аз. Две крилати същества.

Аз съм...

2010-11-21T22:58:00.001+02:00

Аз съм... А ти пък си... Още повече... Аз никога... или Ти никога... Аз винаги... Ти винаги...

Колко често говорим така... Дори не се усещаме, че го правим, ама ако можехме да се видим отстрани навярно всеки би уловил това в себе си. Още повече всеки има представа за себе си, както и представа за хората, които познава малко или много. Но доколко тези "Аз съм" и "Ти си" ни ограничават? Те безспорно го правят. И въпреки това от тях няма как да се избяга. Човекът има нужда от цялостност и стабилност. Но защо? Навярно отговор на този въпрос никога няма да бъде открит, защото е също толкова субективен и фудаментален, колкото и това какво сме всъщност ние хората.

Но човекът има нужда от това... Има нужда от определения и сигурни стойности, има нужда да се самоопределя и да определя другите. Но защо ни е нужно да се определяме? Защо се ограничаваме така? След като всеки ден получаваме нова информация за света, всеки ден мислим за нещо, всеки ден макар и мъничко се променяме, как така можем да мислим за себе си като за константни, а пък и за другите. Защо си лепим етикети, защо лепим и на другите. Не ограничаваме ли същностите си по този начин? Сякаш не си позволяваме да бъдем други, да се променяме. Особено с изрази като "винаги" и "никога". Те не могат да дадат истинно твърдение. Изключение винаги има. Колкото и да си приписваме дадено качество, все се намира ситуация, в която можем да се проявим като нещо коренно различно, от това, което мислим, че сме. Как тогава със сигурност правим такива заключения? Защо си мислим въобще, че можем да ги направим? Защо си слагаме такива строги граници? Защо не осъзнаваме, че нямаме граници? А искаме да поставим такива и на другите? Мислим, че знаем кои са, а не познаваме собствения си Аз. Мислим, че можем да ги определим и като че ли не им позволяваме да се променят. Егоистично нали? И въпреки това всички го правим. Но ако малко се замислим, може би поне на моменти можем да си дадем малко повече свобода един на друг. Да се отървем от представите си, за да видим не "Аз съм", не "Ти си", а "Да бъде!". Да му позволим да бъде друго.

Стаята

2010-10-28T00:09:00.002+03:00

" - Хубава приказка. Но малко наивна, разбира се.

Само това не очаквах да чуя от нея.

- Защо наивна?

- Не знам дали си струва да се превърнеш от лебед в човек. И то в царкиня на всичкото отгоре. В тоя скучен дворец.

Очевидно не се шегуваше, гласът и звучеше съвсем искрено.

- А роклите? - пошегувах се аз. - А принцът?

- Да, но лебедите летят! - отвърна тя простичко."

Из "Бариерата" - Павел Вежинов

Къде живееш? В малка къщичка на един етаж или може би в блок на десетия етаж? Имаш ли тераса? А колко често излизаш там? А близо до теб... има ли високи места? Колко често ти се иска да се качиш там и да погледнеш света отгоре?

А между другото... зазида ли балкона на душата си? Все още ли жадува простор? Или пък реши, че те е страх от неизвестното и е по-добре да си останеш в стаята с всички други? Там навярно имаш всичко, от което имаш нужда, а и всичко, което искаш. Но замисляш ли се за цената? Навярно не. Всеки прави своя избор. Няма човек, който не избира. Но доколко осъзнат? Доколко се замисля за стаята, в която се намира... за нейните стени? Да, тя има стени, а всяко нещо си има цена. Цената на твоя уют са стените на стаята ти. "Да - ще кажеш ти - разбира се, че как ще е сигурна без стени." Няма да е сигурна, но ще имаш гледката към улицата. Въпросът е дали я искаш. Ти може да я искаш, но тя си остава страшна, нали? На нея не се знае какво може да изскочи. А твоята стая с четири стени си остава една и съща всеки ден, подръчна на теб и само ти я подреждаш. Там всяко нещо има място и нищо не може само да се премести. И може би от любопитство ще искаш да надникнеш на улицата, но ще се въздръжиш. Тя е несигурна. Ще решиш, че можеш да минеш и без нея.

Знаеш ли... Аз се отказах от моята стая. Отказах се да подреждам като другите. Излязох на балкона и сладко се протегнах като котките след сън. Дори повече... позволих си да се спусна от балкона по въженце и да се разходя по улицата. Беше приятно. И никога повече не пожелах да се върна в стаята. Осъзнах, че съм готова да жертвам сигурността и уюта на стаята, където всички щяха да ме приемат, заради разходката по улицата, макар там да бях сама. Осъзнах, че бих жертвала всички черти на обичайното, заради свободата.

Да, може би в един дворец животът ти се струва прекрасен, поднесен на златен поднос, но дали може да ти даде небето...

Alone by default

2010-10-25T01:27:00.002+03:00

Понякога се питам дали има място за емоции в тоя свят... за нежност... за топлина? Отживелица ли са? Аз ли падам от друга планета? Защо трябва да се свия в черупка, за да се защитя от света? Защо светът ми се изсмива подигравателно всеки път, когато проявя чувствителност? Защо е странно да имаш отворени за света сетива?

Може би това е, което ме прави сама по подразбиране... винаги сама... Не мога да бъда студена. Опитвала съм, не става. Явно твърде много огън имам отвътре, нищо не го гаси. В тоя леден свят какво друго може да се очаква за мен освен самота?

One life alone... Oh, somehow it's made for me...

Толкова просто

2010-09-15T22:58:00.001+03:00

Тик-так... Ритъмът на живота ни. Бързо, газ, давай, няма време! Ние вечно нямаме време... И сякаш колкото повече бързаме, толкова повече нужда от бързане се появява. И в бързането... малко по малко губим сетивността си и се отдалечаваме един от друг.

We all miss the sense of touch... Sometimes we crash each other just to feel something...

Колко много подценяваме малките неща... Как все не намираме време за тях? Защо все се стремим към големи и изключителни неща и мислим, че само те биха зарадвали, окуражили, помогнали, натъжили или огорчили някого? Защо все не ни достигат очи за детайлите? Защо все мислим, че останалите искат твърде много от нас?

А какво ако... една прегръдка стига? Просто топла прегръдка... толкова дълга, че да загубиш очертанията на времето. Просто да го оставиш да минава. Нима е по-ценно от нас самите? Ако просто за известо време го оставим зад гърба си... това проклето време и се загубим в един момент... Нима няма да е прекрасно? Просто един тих момент, в който думите са ненужни празни изразни средства. Само топлина. Да усещаме топлината. Да усещаме енергията, която ние самите излъчваме. Защото хората днес толкова се страхуват да се приближат един до друг? Градят някакви невидими стени и се гледат през дупчиците, а междувременно се чудят защо се чувстват сами.

А какво ако това може да излекува всичко... всяка рана, всеки страх, всяко съмнение? Просто да ти даде усещането, че целия свят изчезва, че не си сам, че някой е до теб и те пази... дори само за миг. Може би във всеки труден момент нямам нужда от планина от съвети, порция окуражаващи караници или нечие съчувствие, а просто от една топла прегръдка. Толкова простичко звучи... Просто ме прегърни, по дяволите всичко друго!

Монологът на лудата

2010-09-04T19:30:00.000+03:00

Сиво е. По дяволите, сиво е, още един ден. Трудно ми е да издържам. Има два изхода: да полудея съвсем или да спра да чувствам и очите ми да станат празни. Стоя в тая наглед безкрайна празнота и дишам трудно. На моменти затварям очи, навеждам глава, стоя притихнала сякаш се опитвам да чуя сърцето си. Но него го няма, не го усещам. Сигурно съм го оставила при теб. Сигурно. Моля те, грижи се за него. В други моменти надигам глава и крещя. И празнотата крещи с мен. Всичко крещи. Прехапвам устни. Сядам на средата на стаята и пускам някакви тъжни песни. Мисля си, че така ще събудя емоция в себе си ще се уверя, че още съм жива. А жива ли съм? Жива ли съм наистина или живея на инат? Дали се будя защото трябва или защото искам? Дали все още имам криле? Може би да, но сега не мога да ги повдигна и не ги усещам. Животът сигурно ги е стъпкал с тежкия си крак и сега са се свили печално омачкани на гърба ми. Лица и събития минават покрай мен. Аз стоя и ги гледам безучастно, даже не съм сигурна дали ги гледам или погледът ми сочи в нищото. Заспивам, сънувам прекрасните си сънища, събуждам се и сивото пак ме е обиколило. И не свършва. Вървя по празните сиви улици, не ми пука от дъжда. Слагам тъмните си очила, за да скрия тъжните си очи от света. Какво ме интересува как ме гледат. И без това не съм свободна сред тях. Седя си и чакам някой да си отвори очите, а през това време изстивам малко по малко. Започва да ми харесва да нямам сърце. Поне да знаех, че е на сигурно място. А то... то е там, където никога няма да бъде обичано...

Падащи звезди

2010-08-18T16:39:00.001+03:00

Още не мога да повярвам и още са ми пред очите. Падащи звезди... десетки падащи звезди... само за 3 нощи. Милион и едно желания. Аз може би никога няма да порасна. И дано е така! Предпочитам с часове да гледам с жадни широко отворени очи небето нощем, да ахвам с възхищение на всяка падаща звезда и да си пожелавам някое прекрасно желание с един невероятен трепет в сърцето, от който цялото ми същество иска да полети.

Който не е виждал нито едно космическо явление, няма представа в каква красива вселена живее. А какво остава за всички онези, които се страхуват да погледнат в безкрая на небето, защото нямат криле за него. Слънцето значи много за нас, но то е само една от тия безброй звезди, към които изключително малко хора отправят поглед нощем. И разбира се какво по-странно от човек, стоящ с часове, взирайки се в нощното небе и четящ дебели книги за вселената вместо модни списания. Задръжте си светския живот, аз видях как луната скри слънцето, видях самата луна да се скрива на пълнолуние, видях как над земята се изсипаха десетки падащи звезди...

Какъв уют имаше там в тъмнината единствено под светлините на нощното небе. Една широка самотна тераса, пластмасов стол и аз, облегнала глава на едно старо палто, върху тухлената ограда. Цялото небе беше мое. Исках да го докосна. Такива картини ме карат да вдишам пълната си свобода. Също както да седиш на прозореца на пътуващ влак и да оставиш вятъра да гали лицето ти и да разпилее косите ти. Самият ти да се чувстваш като неукротим вятър... див и свободен. Да усещаш с всяка клетка на тялото си, че си истински жив и че нямаш граници. Няма по-ценно усещане от това! Затова задръжте си стереотипите, задръжте си лигавите любовни истории, задръжте си модните тенденции. Аз искам да живея!

Ръба на света

2010-07-21T05:25:00.002+03:00

Пак не мога да спя. Стоя на ръба на света и гледам в бездната. От време на време хвърлям по някое камъче, за да се уверя, че е безкрайна. Както се оказва безкрайността е навсякъде около нас, но ние имаме манията да си поставяме граници. Не можем да приемем, че ние самите сме безкрайност, всеобхватност и неограниченост, не ни го побира съзнанието просто. И затова си живеем в сивите кутии.

И така седнала на ръба, аз махам с крачета в нищото. Мисля си... дори да успея да свикна с мисълта за своята неограниченост, как бих могла да живея нормално сред толкова хора, които бягат от пълната си свобода? Ако решиш да търсиш простор, навярно ще се натъкнеш на страх или подигравка. Бягайте, докато можете, дори бих запратила нещо по вас. Веднъж излязла на свобода, едва ли ще искам да се върна в сивата клетка. По-добре да съм сама. И все пак на моменти въображението ми рисува своите картини и аз не мога да го спра. Част от мен като че още чака и се надява на неговото реално съществуване. Някой по-силен от мен, който може да стигне до моя вятърен дворец и да вземе изстиналото ми сърце, без да ме пита. Омръзнало ми е да бъда просяче навън на студа. Искам да бъда горда владетелка на своя свят, за която да си струва да направиш чудо. Но за да си способен на чудо, трябва да си свободен. И така се върнахме на ръба на света. Светът всъщност няма ръб. Той е безкраен. Ние слагаме ръбовете.

Наркотикът

2010-05-31T12:11:00.003+03:00

Пак съм тук... Не ме ли виждаш? Да, тук съм, на прозореца. Гледам как последното майско слънце се мъчи да пробие облаците. И успява... но само донякъде. Като мен. И аз тази нощ чаках вдъхновението си, но явно съм го чакала твърде дълго и ето че вече е сутрин. Може би има известно очарование в безсънните нощи, но само когато вдъхновението те държи буден. А тази нощ беше празна. Също като мен. За мен тая нощ нямаше луна и нямаше звезди. Беше една нощ под един прозорец, под хладния нощен вятър. И дори музика не звучеше под тоя прозорец. Сякаш дори зе нея не ми е останало сърце. А по-добра ли беше тази нощ от моите кошмари?

Но сега, докато изпивам поредното кафе, си мисля друго. Кофеинът е най-силният наркотик. Повечето хора са пристрастени към него. Но има един многократно по-силен от него. Човечеството има много по-могъщ опиат - болката. Всички твърдим, че търсим щастието, а сами привличаме болката в живота си, твърдим, че искаме да сме усмихнати, а постоянно намираме от какво да се оплакваме. Спорим на кого му е по-тежко, сякаш е невероятно постижение да докажеш, че ти е по-зле отколкото на другите. Филмите, телевизията, песните, книгите... те всички са пълни с тъжни истории. Ние всички си разказваме тъжни истории. Обичаме тези, които ни нараняват, а обръщаме гръб на тези, които ни поднасят сърцето си на длан. Кое прави света толкова пристрастен към драмата? Знам, че не вярваш, знам, че не познаваш себе си в тези редове. Но ти си тук, повярвай ми. Просто не го осъзнаваш. Не осъзнаваш колко силен наркотик е болката. Мислиш си: "Не, как така ще искам да ме боли? Кой иска да го боли?" Но е така.... точно така. Самотата на съвремието, нуждата от внимание и съпричастност, те правят позицията на жертва толкова примамлива. Да, съчувствайте на мен, аз съм по-зле от останалите. Не, не си. Истината е, че всеки води своята тежка битка. Всеки търси своето място и не би го открил по-лесно, ако се сравнява с другите. Пътят му го чака някъде, но като всеки наркотик болката пречи. Защо да не опитаме да се откажем от нея като от досаден навик? С какво да и противодействаме? С вяра? А дали ни е останала? Нека опитаме да споделим усмивка, топлина, щастлив миг... Нека опитаме да се пристрастим към радостта.

Tu peux faire une différence

Alone in my castle

2010-05-16T04:09:00.004+03:00

И сама в моя замък още една нощ... Така съм свикнала да съм сама. И съм себе си, и съм някоя друга. И съм самотно малко момиченце, и съм силна независима жена. И съм мечтателка, и съм скептичка. И съм топла като пролетен ден и съм хладна като дъжда. И искам да създавам, и искам да руша. И душата ми е като лятна буря, родена от срещата между топлия и студения въздух.

Искам да се изпълня със слънце и да го оставя да прелива от мен. Искам да съм стихия, пусната на свобода, неукротима, неподвластна. Искам да съм бурен вятър и нищо да не може да ме спре. Искам да стоя нощем над покривите на града и да знам, че не се страхувам от нищо. Искам да се изправя, горда и силна, да погледна живота право в очите и да му кажа: "Не, аз няма да ти се дам никога!"

Какво бихте искали да направите, ако разберете, че ви остават няколко месеца живот? (Блог игра)

2010-05-04T21:37:00.012+03:00

И така... щафетата отново ми бе предадена от другарчето Йоана Николова. Идеята на играта е участващите да се замислят за всичко онова, което такава ситуация би ги накарало да направят. И разбира се да предадат нататък...

Какво бих направила аз? Новина като тази първоначало неизбежно ще предизвика срив. Това е най-трудното нещо за приемане - да знаеш, че умираш. Но аз не съм се давала никога така лесно... Предполагам, че след тоя шок у мен би се появила една невероятна жажда за живот, едно желание да се преборя със смъртта, да и покажа, че съм по-силна от нея. И точно заради това, бих изживявала силно всеки миг, но без да мисля дали ще има утре или не. Това само би затъмнило момента.

Бих направила, всички неща, които винаги съм искала, но съм си казвала "някой ден". Този ужасен навик да отлагаме... той изчезва когато знаеш, че може да нямаш друг шанс. Бих осъществила най-щурите си идеи. Бих пътувала на стоп, бих раздавала безплатни прегръдки, бих си правила снежни човеци през зимата и пясъчни замъци през лятото, бих карала кънки на лед, бих се качила на покрива на сграда нощем, бих си направила татуировка, бих рисувала с пръсти и бих танцувала с някого на улицата нощем. Бих правила онези неща, които винаги съм си мечтала да правя. Бих се научила да свиря на пиано и бих свирила всеки ден, бих изпълнила с музика всеки свой ден и бих се опитала да създам нещо свое, което да звучи, когато си отида от света и да напомня за мен. Бих опитала да напиша песен, чрез която да живея винаги. А може би малка книжка, с която да предам на света своите истини, своите виждания, своето послание, да се опитам да убедя хората, че всеки един миг е вълшебен и не бива да бъде пропиляван в съжаления, караници или тъга, да им подаря духа си, който да ги ободрява в тежките моменти. Да, бих оставила нещо след себе си... нещо, с което всички да ме помнят и този спомен да ги топли... да си казват "ако беше тук сега, би ме окуражила, би ми казала да не се предавам, заради нея трябва да успея".

Бих се наслаждавала на природата и на целия многообразен свят както никога досега. Бих отворила сетивата си широко и бих поемала всеки дъх с наслада. Бих се усмихвала на слънцето всяка сутрин щом се събудя, бих се наслаждавала на всеки изгрев и всеки залез, бих ходила много под дъжда, бих гледала звездите с часове. Бих пътувала и бих видяла възможно най-много неща. Бих тичала боса по планинските поляни, бих изкачила планински връх, бих посадила дръвче. Бих плавала с корабче в морето, бих се разхождала край него нощем, бих посрещала изгрева на брега. Бих снимала колкото се може повече дъги, бих гледала небето с часове, бих летяла със самолет, бих скочила с парашут само за да разбера какво е да си птица. Бих си гледала домашен любимец, а може би няколко.

Бих прекарала прекрасни моменти с хората, които обичам - семейството, роднините, приятелите. Бих казала всичко онова, което се е задавяло в гърлото ми всеки път и не съм имала смелостта да го кажа. Бих изляла потока на емоциите си върху хората, бих им казвала онези най-важни думички "Благодаря ти", "Обичам те", "Прости ми", "Значиш много за мен". Бих им поднесла цялото си сърце на длан и бих им подарила най-скъпоценните мигове. Бих ги прегръщала повече, бих им се обаждала по-често, бих се вглеждала по-често в тях, бих говорила повече с тях, бих им подарявала нещата, които обичат и въобще неща, които да им напомнят за мен. А ако имам човек до себе си, той навярно би страдал ужасно от загубата ми. Затова бих му дала цялата си любов и най-прекрасните моменти с мен, бих го уверила, че не искам да тъжи дълго за мен, а да бъде щастлив, и че аз винаги ще го гледам от някъде и ще бъда във всичко, което прави. Бих се разхождала много с него вечер, бих го държала много за ръка, бих го целувала като за последно, бих гледала звездите, сгушена до него, бих му казвала всеки ден колко прекрасен е и бих го гледала, докато спи.

И въпреки страха, аз бих се борила докрай. Бих дала на хората пример за воля и борбеност, за който да се сещат, когато трябва да си вдъхнат кураж преди трудно изпитание. Бих станала по-добър човек, бих помагала повече, бих раздавала щедро всичко, което имам и бих топлила хората.

И за край на тази дълга статия обещавам на себе си да я прочитам всеки път, когато не се чувствам добре и да си припомням, че съм смъртна и трябва да се радвам на всеки миг от живота си. Обещавам си да изпълнявам това и да се наслаждавам на цялата красота и магия на света.

Не познавам много хора, създали блогове и не мога да предам щафетата на много хора, но предизвиквам теб, който четеш това, който и да си, да се замислиш и ти над този въпрос. А колкото до блог другарчетата... нека посоча някои поне...

Мъничето
Мили
Little Wonder

Приказка за една изстрадана победа

2010-04-19T16:46:00.004+03:00

Пътят към мечтите... Хората обикновено си го представят като един висок връх, забулен в мъгла, който трябва да бъде достигнат. Не се замисляме задълбочено над този път, защото сме вперили поглед само в една точка - най-високата точка, постижението, наградата за смелостта да го поемем и усилието да го преминем. И едва когато уморено и щастливо поседнем на върха и погледнем надолу, виждаме всички онези остри скали, през които сме минали и всички онези клонки, за които сме се хванали, за да не паднем в пропастта. Да... няма равен път към една мечта. Той винаги е осеян с препятствия и изпитания за духа. Точно тези неща могат да ни покажат до каква степен сме заслужили това, което искаме. Точно тези неща ни каляват и ни правят истински. И да, много е важно да погледнем през мългата на върха и да потърсим тези клончета, за които сме се хванали, когато ни е било трудно. Това са хората, които са били нашата опора и нашата увереност, когатo ние самите не сме били уверени и стабилни. Те заслужават да усетят топлината и да видят благодарността в очите ни.

Но най-голямата скала, която се извисява на пътя към мечтата точно преди върха, е самото Аз. Това е най-тежката битка и най-голямата победа... победата над самия себе си. Най-силна воля се изисква в момента, в който си на крачка от върха, но и на сантиметър от бездната. Точно там е мястото на борбата със собствените слабости и прекрачването на собствените граници. Да преодолееш себе си е най-големият успех, заради който короната е заслужена. А заслужените корони украсяват, за разлика от незаслужените, които тежат. И тогава образът в огледалото става още по-хубав, още по-истински и там в двете очи в огледалото искри щастие, гордост, любов и сила.

Понякога...

2010-04-13T20:14:00.000+03:00

Понякога искам да се скрия от света.

Понякога искам да избягам с някого.

Понякога искам да ходя боса по улицата с един загънат крачол само за да е различно.

Понякога искам просто да стоя под дъжда.

Понякога искам да полетя и да се откъсна от грижите.

Понякога искам просто да държа нечия ръка.

Понякога искам да лежа на тревата цял ден, загледана в огромното небе.

Понякога искам да тичам, докато се изтощя напълно и падна на земята.

Понякога искам да крещя, така че целият свят да разбере какво ми е.

Понякога искам да заспя и да потъна дълбоко в сънищата си, докато слънцето не ме събуди с лъчите си.

Понякога искам да раздавам нежност с шепи, докато се раздам докрай.

Понякога искам да чуя "Липсваш ми".

Понякога искам някой да ме прегърне и да ме държи в ръцете си, докато загубя представа за времето.

Понякога искам, когато кажа "Добре съм", някой да ми отговори "Знам, че не си, но аз съм до теб."

Понякога искам някой просто да се вгледа в мен.

Понякога искам да тръгна нанякъде, без да знам къде отивам.

Понякога искам, когато си тръгвам, да чуя "Остани още мъничко... само мъничко."

Понякога искам просто да си стоя и да гледам някого, без да получавам въпроси за причината.

Понякога искам да вдигна телефона си и да чуя: "Здравей, не няма нищо, просто исках да чуя гласа ти."

...

2010-04-12T12:12:00.006+03:00

Saying love will stop the pain

Saying love will kill the fear

Do you believe?

You must believe...

Не знам какво да напиша... не знам какво да кажа... Явно в мен се случва нещо, което не е изразимо с думи, но аз си го усещам и боли ужасно. Искам да изтръгна сърцето си... да го няма... да не усещам повече болка. Не става. Знам, че не става, знам, че без него нямаше да съм това, което съм. Но понякога ужасно много искам да го няма. Толкова си противоречи с разума, толкова беди ми носи, за какво ми е... За какво ми е сърце, ако само ще страда? За какво ми е да усещам толкова много неща, щом никой няма да ме види и да ме разбере? За какво ми е нежност, ако няма на кого да я дам? Искам да съм студена... но не като лед, ледът се топи. Като камък. Искам да не усещам болка. Само че това би означавало да не живея истински. Не мога да си го представя дори... да живея без да усещам. Няма как да стане, не ми е в природата. И къде е изходът от кръстопътя? Има ли въобще? Има ли край болката? Трябва да има... но дали вярата в това не е напразна? Искам да заплача, но дори това не мога вече... Искам да крещя, но нямам какво да кажа... Понякога искам да бъда жестока и студена, искам да руша, искам да наранявам... Друг път просто да се свия на нечие рамо, да се скрия от света, да знам, че там нищо не може да ме нарани, да се почувствам удома и крилете ми да си починат... Омръзна ми да се боря и да бъда силна, да се мъча да не показвам болката си, омръзна ми от всичко. Искам да се доверя на някого... да има един човек в тоя проклет студен свят, който да може да ме хване, когато падам, да ме защити от болезнения удар със земята...

I had to see you

2010-03-06T00:32:00.001+02:00

He asked her what she came here for

She said "I had to see you, I had to see you,
I had to feel..."

Трябваше да те видя. Да, аз трябваше да те видя, да те усетя. Трескаво те търсех сред хората. В следващия момент беше толкова близко. Протегнах ръка да те докосна. После просто изчезна. Сън... видение... Събудих се и същото мрачно небе тежеше над мен. Не исках да се събуждам, исках да се върна обратно, да те намеря... Но алармата упорито пищеше и ме дърпаше в реалността.

Мрачни хора и мрачни улици минаваха пред очите ми като на лента. Механичен свят от навици, в който всеки е като чарк на голяма машина и следва своя ход всеки ден по един и същи начин. Ела, върни цветовете на света. Вървях отнесено с чадър в ръка, слушах капките, които шепнат и разказват приказки. Оглеждах се с широко отворени жадни очи. Аз трябва да те видя, трябва да те усетя, за да се почувствам жива. Бих вървяла с километри да те открия, да те взема в прегръдките си, да разперя огромните си криле и да те понеса над сивите облаци, към слънцето...

Вечната дрямка

2010-02-12T19:40:00.002+02:00

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

Студен свят. Хората знаят само да съдят и да дават акъл и всеки си мисли, че знае всичко, че непременно трябва да се намеси в живота ти. Виждат само негативни неща. Забравили са да те обичат със всички твои добри и лоши черти, да те разбират и приемат, да намират хубави черти в теб. Всеки ти казва какво да правиш, как да дишаш въздуха си, какъв трябва да бъдеш, как трябва да се държиш.

Давай... движи се по повърхността, недей да мислиш. Много мислиш и гледаш на света твърде надълбоко. Не бива, трябва да вървиш по инерция, да говориш по интерция, да си вършиш работата по интерция, да обичаш по инерция. Живей по инерция, без да преживяваш твърде много... да не вземеш да се опариш случайно! Крий се зад изкривена карнавална маска... нали така е по-лесно. Старай се да се харесваш, да не казваш какво мислиш, че да не създаваш конфликти и да не ти се карат. Търпи и ще си спасиш душата... Да не те накаже оня отгоре, че не приемаш нормите му. Затваряй се в черупката си... докато истинският живот кипи извън твоите рамки. Затваряй очите си... Нали си роден сънлив. Потъвай в своята вечна дрямка. И дано не успееш да се събудиш, за да не съжалиш, че животът ти е минал монотонно.

Слънчев лъч

2010-02-03T23:30:00.003+02:00

Ето че алармата пищи. Събуди ли се вече? Добро утро. "Ооо как ще е добро"- възразяваш ти. - "Пак на работа" или "Пак на училище". Изпиваш неврозно кафето си и изхвърчаш от къщи, нямаш време дори да се протегнеш. Автобусът пак е препълнен. Мразиш навалиците, нали? Всички се блъскат и като че влизането там е борба със зъби и нокти за живот. Крачиш по улиците, забил нос в тротоара, мрънкаш срещу студа, леда, навалиците, всичко, което те бави, всичко, което трябва да правиш и цялата система. Изкарваш поредния мрачен ден и се връщаш навъсен вкъщи, за да се скараш с близките си хора. Ти ли си? Позна ли се?

Време е да се събудиш! Да поемеш въздух, да се протегнеш сладко, както правят котките след сън, да се усмихнеш на деня. Имаш ли тази смелост, искаш ли тази свобода? Тя е толкова трудно постижима. Но можеш поне да я жадуваш и ако наистина я искаш, да се пребориш, да я извоюваш. Но не... Ти си заспал дълбоко и клепачите ти са така тежки. Ти не искаш да се събуждаш. Не можеш да се бориш с гравитацията и тя те мачка всеки ден. Кара те да гледаш надолу. Не помниш времената, в които погледът ти стигаше до безкрая, сега той гледа в мрачния сив тротоар, в стария раздрънкан автобус, във връхчетата на обувките ти.

Това ли сме ние, хората? Творците на тоя свят? Нима сме толкова по-различни от една добре организирана група животни? Или по-скоро машини? Къде е извисеният дух, за който се говори във всички текстове? Може би просто е приспан дълбоко някъде... дълбок летаргичен сън. Съществуването тежи на плещите ни, то не е духовно, то е бреме, физика, необходимост, проблеми...

Стоях на спирката и както обикновено ровех с крак в трошливия лед. Студено е... и тая зима ми омръзва точно заради това. Но денят беше слънчев. Небето беше огромно, ясно и толкова синьо, толкова синьо. Слънцето, толкова дълго не съм го усещала така. То галеше кожата ми с неговата нежна топлина. Замислих се... Защо сме винаги така недоволни? Защо не можем да заживеем в уюта на сегашния момент? Да го вдишаме и усетим изцяло, да се насладим... Толкова малко е нужно, за да ни стопли. Слънцето излиза всяка сутрин и топли цялата земя с лъчите си. А имате ли идея колко можете да стоплите някого с умивката си? Или пък с някоя нежна дума... да го накарате да се усмихне? Опитайте.

Трите лица на страха

2009-12-19T00:27:00.007+02:00

Страх... едно от първите неща, с което човекът се запознава. Още съвсем в началото, когато дори не е осъзнат... пак го има. Страх от тъмното, страх от нараняване, от болка, страх от чудовищата във въображението или тези, с които са ни плашили. От самата ни зора животът се стреми да ни уплаши. И успява... Ние наистина от самото си раждане до самата си смърт се страхуваме от нещо.

Докато в началото страхът е от непознатите неща като тъмнината или от нещата, които ни изглеждат по силни от нас с потенциал да ни наранят, то с израстването страховете се менят. Стават страхове от чуждото мнение, от конкретни събития, от конкретни реакции, от конкретни преживявания. В днешния свят най-често в душите пропълзява страхът за оцеляването в него. И той е най-често страх за примитивното човешко оцеляване... като това да преживееш поредния ден... да се нахраниш, да имаш покрив... А понякога е и страх, че душевно няма да оцелееш в света, че ще те смачка и ще убие птицата в душата ти, ще отнеме сетивата ти и ще те направи студен. Съществува и страхът от злото, което дебне на всеки ъгъл... то е в човешката агресия, студенина и незаинтересованост от ничия друга съдба освен собствената. Днес заради материята умира духовното и заради материалното се отнемат животи... всеки ден... И има толкова сърца, недокоснат от любовта, в които злобата е съградила крепост, изпълнила я е с разтежа си и преливайки се изсипва върху хората... Жестокост... жестокост за пари... жестокост за власт... и всичката тя се излива върху хората... а те се страхуват повече от всякога. За работата си, за семействата ти, за близките си, за живота си... И всеки е уплашен от нещо...

Малцина са тези обаче, които изпитват страх от нищото. На повечето хора не им прави впечатление нищото. От празнотата не ги боли... от невъзможността да вървиш напред, да твориш, да създаваш, да откриваш... Не ги плаши времето, което се изнизва през пръстите им... въобще. Не ги плаши и празнотата в душата им... в съзнанието им. Те са доволни в своето примитивно съществуване... в своето битие към ежедневното... Защо им е душевност? Те имат ироничния си подигравателен смях, който използват като оръжие срещу света, имат своите вещи, които смятат за измеримост на величието си... и толкова. А тоя страх от нищото е всъщност най-творческото измежду всички чувства... Дам... Шпенглер е прав донякъде... макар че той го нарича примитивно чувство... напротив, то е всичко друго, но не и примитивно. От него се ражда активността и творчеството. Защото творецът се страхува от нищото.

А има и такъв страх... който може да съсипе и най-невероятния творец, защото не е движещ страх... той е деструктивна сила. Страхът да пуснеш духа си на свобода, да излезеш от собствената си черупка и да се покажеш пред света такъв, какъвто си. Много хора съсипват живота си ден след ден точно ей така... И те не са сигурни защо го правят. Защо се крият? Щом имаш какво да покажеш на света, защо го пазиш за себе си? Нима всички сме егоисти? Може би да. Но толкова неща остават нечути, невидяни, несътворени, нереализирали се... красиви неща... за които после съжаляват. Страхът от риска лишава от много неща, осакатява много преживявания, отнема много възможности и много опит от живота ни.

И което и лице да показва страха... той си е страх... рядко довежда до хубави неща... Но не може без него. Той все пак задвижва творческите сили, но пък спира други. Изборът от какво да се страхуваме е на самите нас...

Отражението

2009-12-10T17:53:00.004+02:00

Отражението в огледалото... Някои от нас стоят и го съзерцават с часове, любувайки се и чудейките се как да го направят още по-хубаво, други се страхуват да го погледнат, защото не го харесват, трети го виждат недействително... някак си се пречупва и изкривява в съзнанието им и добива извънредно контрастни стойности.

Но научих едно много важно нещо... защото нали затова сме хора, за да учим всеки ден. Научих, че няма по-страшно от това да излъжеш човека в огледалото, да се отречеш от него, да го захвърлиш. Защото дори и да му обърнеш гръб и да го потопиш в миналото, той все някой ден ще излезе отново и ще те тормози... ще краде съня ти, ще изпива енергията ти, ще боли в теб, защото не го пускаш на свобода. Осъзнах, че няма по-голяма сила от това да преминаваш през всички неуспехи и гадости на живота и въпреки това, когато погледнеш в огледалото, да виждаш все същия огън в очите на това свое отражение, да виждаш същия непокорен дух, който изпитва жажда за истински живот. Осъзнах, че няма по-голяма дарба от способността да обичаш безумно и да умееш да вдишваш опиянението от живота с неговите болки и радости, красотата, която все още живее, дори и в цялостно грозния сега свят.

И не искам да живея като другите... и не искам да съм нормална, не не искам. И макар в хорските очи да не порасна никога. Аз винаги ще копнея за небето. Винаги ще ходя разсеяно и небрежно през локвите в дъжда със затворен чадър. И нека съм мечтателка и нека съм луда, и нека да ми се смее целият свят... ще му се засмея и аз... Искам да живея! Искам да вдишвам красотата, искам да горя, искам да светя! И не ме интересува колко болка ще ми причини светът, не мога да бъда безчувствена... Винаги ще се изправям и пак и натам ще вървя... I am human... I feel life here in my heart... Вярвам, че нищо и никой не може да ме смачка... Вярвам в себе си! Винаги ще си бъда бунтарка... винаги ще гледам с недоумение на хората, които затварят погледа си в собствените си сиви граници. И ще гледам с широко отворени очи... ще поемам жадно гледката на това небе...

Free Spirit

Великият абсурд

2009-11-25T00:47:00.008+02:00

И нощем, когато всичко спи, самотата е най-болезнена и най-пронизваща. И тая весела суета на образите по екрана на включения телевизор изглежда така карикатурно смешна през моя тъжен и уморен поглед сега. И въпреки че сърцето ми бие така тежко и го усещам, там вътре сякаш самотата е отворила огромна черна дупка. И все повече осъзнавам, че илюзиите владеят съзнанието ми... че живея и дишам в свят на мечти, в които съзнанието се е вкопчило в бягство от празнотата. Разяждат като наркотик същността ми, но отказването от тях е невъзможно, защото са родени от болезнената жажда за топлина, разбиране, споделяне, любов... Но тя като всичко друго днес живее в маскарада на света. И тя самата е един театър на абсурда, които не можеш да играеш, без да сложиш маска. А моята маска се изкривява от надигналия се под нея бунт на същността. Не искам да я нося. Не умея да играя тези роли... Затова самотата ме разяжда. Мой вечен другар и спътник, тя винаги ме следва. И целият свят е един абсурд и леден затвор. И никой не разбира хората, които търсят красота, познание и обич, които потъват в дълбочините на света. Те са самотни скитници, нечути и невидяни. И в този абсурден свят, в който грозното е в култ, аз не мога да свикна със самотата, макар тя да ме следва откакто се помня. И болката още се надига нощем в гърдите ми и не ми дава да спя.

Приятелите

2009-11-12T03:20:00.004+02:00

Някой някога беше казал, че животът е приятели, които си отиват. Така е реално... В живота си срещаме толкова много хора... някои само преминават през него, други оставят по нещо, трети заемат значителна част от него и ни дават наистина много. Всеки ни променя с нещо, всеки има значение. Но най-голямо значение имат истинските приятелства.

Хората дават различни дефиниции на това понятие. Нормално е... като всичко друго и това го разбират по свое му... как ли не... Но при всички случаи... истинският приятел може да бъде разпознат в някои моменти... в критичните моменти, когато се нуждаеш от подкрепа или помощ, в моментите на радост, когато искреността се вижда в очите, но най-вече в моментите на промяна, когато само истинските приятели ще ти позволят да се промениш и ще те приемат какъвто искаш да бъдеш. Те са тези, които винаги ще ти кажат истината, които няма да ти позволят да вървиш срещу природата си, заради нечии чужди нагласи, няма да ти позволят да се откажеш от мечтите и стремежите си с лека ръка. Те са тези, които ще подклаждат огъня, ще те окуражават в тежките моменти, ще ти напомнят кой си, когато тъгата замъгли ясния ти поглед. Истинските приятели са тези, които няма да завидят на твоето щастие и на твоя успех... напротив той ще ги топли и радва. Те няма да те оставят сам в трудностите, дори да ги гониш от себе си, защото ги е грижа за теб. Те са готови да изтърпят всяко твое настроение, защото те обичат какъвто си и знаят, че ще ти мине. Те са толкова близо и знаят толкова много... че между вас няма стереотипни прояви... всичко е толкова естествено и непринудено - не е необходимо да обясняваш, на моменти дори никакви думи не ти трябват, не е нужно да се държиш по определен начин или да се вместваш в граници... Те те разбират и приемат... точно теб самия, неподправен и истински, с всички качества, лоши страни, вредни навици и досадни неща...

Времето е като сито... то пресява хората в живота ни... И наистина ни оставя златния пясък... хора, преминали през времето, без да ни оставят, без да ни забравят, без да изстинат към нас. Разбира се винаги ще се появяват нови... и тях времето ще претегли през своите кантари. Някои от тях ще си отидат, други ще стават по-близки. И трябва да се сещаме по-често да им благодарим за топлината... защото те са тези, които я заслужават най-много.

Вали

2009-10-26T19:33:00.004+02:00

Вали, в очите ми вали... а нямам чадър... Някои неща никога не се променят... колкото и години да минат... Дори има възможност да станат по-сериозни. Просто трябва да се мине през тях и да се затвори вратата след тях, защото всяко усилие да бъдат променени става излишна загуба на вътрешна енергия, става изтощение на духа, пилеене на емоции и сълзи, страшилище, което гони съня. Понякога просто трябва да затвориш очите си, да запушиш ушите си и да оставиш думите да минават покрай теб, събитията да се случват, без да ги отразяваш, времето им да минава... заради онези, които наистина имат значение, за да имаш сили да стигнеш до тях.

Истинското постижение крие именно там... да преминаваш през дъждовните дни, без да спираш да търсиш слънцето. Да не чуваш бурите, които фучат покрай теб... защото победителят всъщност е... глух. До него не достигат всички обезкуражителни нападки. А пътят е винаги там... той винаги чака, чака неговите стъпки. Върхът копнее да бъде покорен, вятърът копнее да го понесе на крилете си, звездите копнеят да бъдат достигнати. И дори да останеш съвсем сам, да се чувстваш съвсем нищожен и безпомощен, той няма да изчезне... защото чака теб, твоят огън, който да възпламени всичко и да остави своята диря. Той чака обичта и всеотдайността, с която ще го извървиш, потта и сълзите, които ще пролееш на всяко камъче, на което се спънеш и въпреки това не може да те отклони от посоката. Единствените грешки, които можеш да допуснеш са да се страхуваш да вървиш по него или да не вярваш, че именно той е твоят. Тогава идва болката, когато се обърнеш и той вече е далеч, а си знаел, че си можел просто да направиш крачка и да поемеш по него.

Чудеса

2009-10-09T20:06:00.004+03:00

Вървях си под ярките лъчи на слънцето, задъхана и уморена, забързана... В главата ми гъмжаха всички неща, които трябва да свърша през тоя месец, всички задачи, които очакват да намеря тяхното решение и имах чувството, че ще гръмне всеки миг. Забила поглед в земята, както си вървях, видях 1 стотинка на земята, наведох се и я взех. Случва ми се често като че ли... да забелязвам такива неща, да ги намирам. И разбира се всеки път се усмихвам и си казвам: "Е, може би имам късмет..." Хората са свикнали да свързват тия неща с късмета... Но защо, замислих се...

Далеч съм от мисълта, че да намериш стотинка на земята, да те сърби дланта, да имаш бял кичур в косата по рождение и всички останали такива неща, биха променили нещо в живота ти. Не съм суеверна, поне не в истинския смисъл на тая дума... малко такива неща биха могли да ме впечатлят. Това, което кара хората да измислят подобни неща не са нещата сами по себе си... Истината е, че човек има нужда да вярва в нещо... Животът е пътека с непрекъснато изскачащи препядствия, трудности и бариери... особено в днешния свят. Хората имат нужда от вяра... от вяра в нещо... това е опората, когато влезеш в поредния тунел и не виждаш къде точно му е края... Някои я наричат Бог, други съдба, трети равновесие в света, късмет, други вярват в тези дребни нещица, за които са си измислили, че носят добро или изпълняват желания, а може да бъде и вяра в себе си... Но във всички случаи... независимо колко наивно излежда това... например да видиш падаща звезда и с абсолютната убеденост, която само едно дете може да има, да вярваш, че най-съкровеното ти желание ще се изпълни... това е най-голямата сила, която притежава човекът. Да вярва... да вярва в доброто, да вярва в новата зора след всеки залез, да вярва в любовта, да вярва в мечтите си, да вярва в себе си. Да вярва, че цялата Вселена е на негова страна, че тя е в хармония с него и той живее и диша, за да гони мечтите си. Да вярва, че всяко малко нещо в деня му е знак, че то е усмивката, която света отправя към него, за да се усмихне и той.

Ние имаме нужда да вярваме в чудеса... Колкото и да ни е страх, че лъжем себе си и че те няма да се случат. Вярата е всъщност силата, която може да ги претвори в реалност... Ние трябва да вярваме в чудеса. Те поддържат трепета и вълнението от всяка мечта. Ние трябва да се научим да виждаме и усещаме малките чудеса, а не да забиваме нос в земята, когато те се случват. Да чакаме нещо изключително, без да забелязваме как малките неща ни променят всеки ден, как ни водят с една крачка по-близо до мечтите ни. Трябва да осъзнаем чудото в самите себе си... защото то е вътре в нас... не е в стотинките, падащите звезди или кичурите на косата... то е в сърцата ни.

Да или Не (блог игра)

2009-10-06T14:50:00.004+03:00

Ето, че моето другарче Йоана Николова ме вмъкна в някаква блог игра. Не знаех, че има такива честно казано и тази статия ми изглежда нетипична за моя блог, но нека не прекъсваме играта. ((: Правилата са да се отговаря само с „Да“ и „Не“ и да се обсъждат питанки по въпросите само в коментарите. Та ето ме и мен...

Били ли сте арестувани? Не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? Не
Спали ли сте до 5 следобед? Да
Изключвали ли са ви от училище? Не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? Да
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? Не
Уволнявали ли са ви от работа? Не
Уволнявали ли сте някого? Не
Пели ли сте на караоке? Не
Насочвали ли сте оръжие към някого? Не
Целували ли сте се под дъжда? Не
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? Да
Виждали ли сте някой да умира? Не
Играли ли сте на бутилка? Не
Пушили ли сте пура? Не
Седяли ли сте на покрив? Да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? Не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? Не

Чупили ли сте си кост? Не
Бягали ли сте от училище? Да
Яли ли сте насекоми? Не
Ходили ли сте насън? Не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? Да
Карали ли сте мотоциклет? Не
Късали ли сте с някого? Да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? Не
Летели ли сте с хеликоптер? Не
Бръснали ли сте си главата до голо? Не
Скачали ли сте от покрив? Да
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? Не
Яли ли сте змия? Не
Участвали ли сте в протест/демонстрация? Да
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? Не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? Не
Участвали ли сте в банда? Не
Показвали ли са ви по телевизията? Не
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? Не
Плували ли сте голи? Не
Правили ли сте шевове на нечия рана? Не
Карали ли сте сърф? Не
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? Да
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? Да
Били ли сте оперирани? Не
Тичали ли сте голи на обществено място? Не
Карали ли са ви с линейка в болница? Не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? Не
Пикали ли сте в храстите? Да
Бягали ли сте от полиция? Не
Дарявали ли сте кръв? Не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? Не
Яли ли сте крокодилско месо? Не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? Да
Попикавали ли сте се на обществено място? Не
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? Не
Рисували ли сте графити? Не
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? Да
Слагали ли са ви белезници? Не
Вярвате ли в любовта? Да
Били ли сте се? Не
Крали ли сте нещо? Не
Яли ли сте охлюви? Да
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? Да
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? Да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? Не
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? Да
Нападало ли ви е куче? Да
Били ли сте съдени? Не

Признавам някои въпроси са ми леко смешни, ама като цяло е забавна играта.

Разплакана цигулка

2009-10-01T00:41:00.005+03:00

Скрита... там дълбоко, където не може а бъде открита от никого... тя живее сама. Лъкът се движи по нежните струни и описва картини... описва настроения... описва моменти... дни... един живот... Денем звуците и са динамични, игриви, като един динамичен и забързан ден. А нощем тя плаче... лее своите печални звуци в тъмното. Тя гали, вдъхва живот, пресушава сълзите и гони демоните. А нейните собствени звуци се носят нощем по улицата, тихи и свенливи, недоловими за човешките уши...

Първа любов

2009-09-24T22:28:00.009+03:00

"Да обичаш истински някого означава да се освободиш

от очакванията си. То означава приемане, дори

приветстване на същността на другия."

Карън Кейси

"С Майкъл никога не бяхме истински гаджета. Той беше по-голям от мен с три години и половина, което си беше много при положение, че тогава още не носех горнище на бански. Отраснахме около плувния басейн и тенис кортовете на крайградския клуб. Той със сигурност беше отличен тенисист, с плавна крачка и мощен удар. Когато се откъсвах от плуването и гмуркането с посинели устни, сядах на тревата, увита в хвалиена кърпа и наблюдавах мачовете. По-късно момчетата идваха при басейна, вдигаха момичетата на рамене и си устройвахме водни битки. Най обичах да седя на широките рамене на Майкъл. Чувствах се сигурна...

... През есента, когато навърших 14 години, той започна да ме кани на кино в късните следобеди. Искаше ми се да се съглася, но винаги усещах едно странно присвиване в стомаха и се отказвах. Тъмните му очи ме пронизваха - едновременно ми се нравеха и ме плашеха.

Постепенно започнах да се заседявам в колата му и да споделям с него проблемите си. ... Голяма част от болката ми произтичаше от отношенията с родителите ми, които се разведоха, когато бях на 11 години и се ожениха повторно, когато бях на 13. Не познавах друг с разбито семейство, срамувах се от себе си и не бях уверена в себе си, сякаш съм под нивото на останалите деца. С Майкъл можех да споделям всичко това. Той ми вдъхваше сигурност и аз започнах да му се доверявам.

След известно време вече бях готова да ходя на кино с него. Харесваше ни и да стоим вкъщи - често слизахме в сутерена да гледаме телевизия. Обичахме да седим заедно пред телевизора, сгушени на канапето. Странна двойка бяхме. Той се увличаше по спорта, а аз - по изкуството. Сестра ми и някои нейни приятелки си правеха майтап със спортната му мания. Сигурно съм искала всички да го смятат за неотразим или да бъде по-артистичен, но никой не се грижеше за мен, както той правеше. Когато ме целуна за пръв път, бяхме у тях и гледахме бейзболен мач по телевизията, а навън вилнееше буря. Прибрах се и изтичах в стаята на сестра ми. Сигурно съм изглеждала много глупаво, когато застанах на вратата и обявих: "Майкъл ме целуна". ...

... Майкъл излизаше с други момичета и аз имах срещи с други момчета. ... Въпреки, че много пъти ме уверяваше колко специална е връзката ни с думите: "Няма значение дали си имаме гаджета или не; винаги ще съм до теб", аз пак го ревнувах, когато се увличаше по друга.

Майкъл се сгоди за едно момиче от друг град, когато бях на 19 години. Бях единственото неомъжено и необвързано момиче на сватбата. Когато младоженците си вземаха довиждане с гостите, Майкъл дойде при мен, целуна ме по бузата и каза: "Обичам те".

И по-късно го доказа. Когато имах нужда да поговоря с някого, той беше до мен. Понякога го ревнувах при мисълта, че е любящ и романтичен с жена си, но това се промени, щом се сприятелихме с нея. ...

... Баща ми почина, когато бях на 38 години. Сутринта преди погребението си помислих: "Майкъл дали знае?". От години не се бяхме виждали, нито чували. На следващия ден след опелото, докато разговарях с многобройните приятели и семейства, дошли да се сбогуват с баща ми, усетих нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях онези тъмни очи.

- Добре ли си? - попита той. Кимнах. Той ме хвана за раменете и ме погледна в очите.

Никой така и не разбра връзката, която съществуваше между нас. Не съм сигурна, че и ние я разбрахме. Но нея я имаше и винаги ще я има."

Мери Елън Клий

Красива историйка... Много ми хареса и поисках да я споделя просто. Макар че по-отдавна я знам... но сега си я припомних. Малко я посъкратих, но все пак посветих достатъчно време да отделя най-стойностното. Някои неща не е необходимо, а и не могат да бъдат разбирани... те са единсвено осезаеми...

Глътка щастие

2009-09-13T02:46:00.004+03:00

Някога замисляли ли сте се над това какво е живота ви, какви невероятни дарове имате от природата, колко изключителни неща умеете и колко малко го забелязвате? Замисляли ли сте се доколко оценявате своето съществуване, всеки ден, всичко, което ви се случва? Събуждали ли сте се някога с мисълта колко сте щастливи, че се събуждате и че виждате слънцето, че можете да усетите топлите му лъчи как целуват още сънените ви очи? Вървели ли сте някога рано сутрин по улицата... ей така, за да вдишате свежия утринен въздух... Били ли сте благодарни за това, че можете да вдишате тая жизнена сила? Вървяли ли сте някога боси по някоя поляна, усещали ли сте докосването на тревата, били ли сте благодарни, че чувствате земята под краката си? Отпускали ли сте се някога напълно в ласките на морските вълни, били ли сте благодарни, че можете да се носите по водата? Чувствали ли сте някога капките дъжд по кожата си и били ли сте благодарни, че можете да усетите как ви пречиства?

Замисляли ли сте се някога за това колко са ценни сетивата ви и как вие ги използвате машинално... как не оценявате тяхното значение... не си представяте какво би било ако липсваха... А пробвали ли сте да се оставите на тях за миг? Да вдишате опиянението от живота... да изпитате благодарност към природата, че можете да виждате красотата, да чувате всеки звук, да усещате аромати, да вкусвате, да докосвате...

Погледнете хората около вас... погледнете тези, които обичате... Благодарни ли сте, че можете да ги докоснете, да ги видите, да слушате гласовете им... Оценявате ли значението на всяко докосване? Защото то е магическо, то е специално, то е невероятно... ако можете да го усетите... То значи повече от всички материални неща, които можеш да дадеш на някого. Дар, който хората са забравили да оценяват... способността да усетиш човека срещу теб... да усетиш ръката му върху твоята... или кожата на лицето му... Хората правят много неща машинално... без да ги чувстват... Когато имаш нещо, то започва да става за теб даденост и ти забравяш за него. Чувстваш се господар на своята вещ, докато не осъзнаеш, че всъщност не ти принадлежи, докато не я загубиш.

А моментите присъстват в нашия ден... красотата е около нас... Ние затваряме очите си, запушваме ушите си и дръпваме като опарени ръцете си от нея. Бързаме, вършим безкрайната си работа, изпълняваме функцията си в обществото, живеем динамичния си живот. Но забравяме да чувстваме... забравяме, че винаги ще имаме нужда от красиви мигове на отмора... мигове на мълчаливо щастие... на съзерцание, на вслушване, на допир... Ние се затваряме в собствената си самота, страдаме от липса на внимание, чакаме чудеса... а чудесата са около нас... всеки ден...

Можете ли да освободите сетивата си, да позволите на красотата на момента да проникне във вас, да ви изпълни, да ви завладее? Можете ли да отпуснете стихията на духа си... да изживеете докрай мига, да спрете безкрайния поток на рационалните си мисли, безмилостната си мисловна дейност, която преценява кое е редно, за да се отдадете изцяло на един миг щастие? Можете ли да се измокрите, за да повървите в дъжда, да окаляте дрехите си, за да подскачате в локвите? Можете ли да излезете от рамките на общоприетото, за да видите какво има извън тях, за да имате детската волност да се радвате на света? Можете ли да покажете с дребнички жестове колко държите на хората, които са до вас? Колко пъти сте им благодарили за тяхната подкрепа, колко пъти сте ги прегръщали мълчаливо, без определена причина? Колко често ги докосвате? Колко често им се обаждате без да знаете какво точно да им кажете?

Можете да се събудите отново... И денят да е нов. Вие да усещате цялата магия на живота, да бъдете благодарни за това. Защото всичко е във вас... Само вие можете да отворите сетивата си... Не само 5-те сетива, които тялото има... сетивата на душата си...

Луната в прозореца ми

2009-09-11T00:34:00.003+03:00

Неясна нощ, но все пак... тя е там и свети и през облаците дори. Свети точно в моя прозорец, над моето легло, над моята глава... И в тъмнината създава една приказна атмосфера тая ефирна бледа светлина, усещане за самота... и мечти, в които съм се заровила, загледана в нея. Да, наистина там ми е най-добре. Не ми се налага да обяснявам нищо на никого, не ми се налага да бъда нищо друго освен себе си, никой не се рови в живота ми така сякаш е негов, непременно го засяга и трябва да го промени. Само аз и светът, такъв какъвто ми се иска да бъде... Истинския е твърде студен, за да стоя само в него, непременно ще ми донесе болки. Аз не искам кой знае какво... искам да ме оставят да си живея... да бъда каквато искам да бъда. Това, че не разбирате някого, прави ли го по-лош от вас? Всъщност кой определя кое е лошо и кое добро? Кой определя какво е добре да направиш в живота си? Всеки от нас е различен, всеки има нужда от различни неща в живота си. Няма правилни и погрешни решения, само такива, които ни правят щастливи и такива, които не ни правят щастливи. Ние избираме сами пътя си всеки ден. Аз искам всеки ден да бъде нов. Искам тези улици, по които минавам да ми се виждат всеки ден различни, макар да ги познавам и на сън. Искам да са непознати сега... Искам да изгрявам всяка сутрин със слънцето. Искам да се мокря вън на дъжда. Писна ми да живея като обикновен човек... един от многото... Не искам да съм обикновена, не искам да същестувам, искам да живея! И искам да свети тази луна за мен всяка нощ в тоя прозорец и всяка нощ да е различна... аз и позволявам да е различна...

Истина

2009-09-03T19:15:00.004+03:00

Милена - Истина

Някой ми открадна сърцето ти,

което плачеше нощем на сън,

овяхна нещо вътре в тебе,

не поглеждаш дори навън.

Ще оставиш ли това,

за което си мечтал

и с години си се борил,

път, по който си вървял.

Някой ден сърцето,

ще поиска и това,

което ти си му отнемал,

без дори да си разбрал.

Някой ден сърцето,

ще те съди за това,

за това, че много си го лъгал.

Никога не казвай "да",

когато чувствата ги няма в теб,

когато ровиш в своита самота,

пак се луташ за кой ли път.

Уморен от своя бяг

продължаваш все натам,

вътре някъде дълбоко в тебе

и винаги оставаш сам.

Някой ден сърцето,

ще поиска и това,

което ти си му отнемал,

без дори да си разбрал...

Някой ден сърцето,

ще те съди за това,

за това, че много си го лъгал...

Една невероятна песен, която преди време дълбоко се заби в сърцето ми. Там си и остана и винаги ще бъде там. Заради текста си, разбира се, най-вече... заглавието казва всичко... Накара ме да се замисля преди време за това как лъжа сърцето си като бягам от мечтите си... или си мисля, че бягам, но винаги се оказва, че вървя право към тях... Защото като че ли пулсират в кръвта ми, като че ли са като въздуха, който дишам, като сърцето, което пулсира, за да ме поддържа жива, като очите, които ми показват света... Замислете се и вие... бягате ли от това, което винаги сте искали с цялото си сърце?

Как умира една мечта...

2009-08-30T22:06:00.002+03:00

Моменти... струи вода в реката на живота ни... добри и лоши... все едно... но такива, през които трябва да минем, за да си научим уроците. Но доколко едно нещо е лошо всъщност и доколко съзнанието го прави такова... Като с лупа сякаш увеличава размерите на болката. Някой някога беше казал, че хората никога не са толкова щастливи, колкото им се иска и толкова нещастни, колкото си мислят. Така е... и въпреки това човекът продължава да мисли, че е най-нещастният на света, когато за пореден път се спъне по пътя си и полети към земята.

Илюзиите са нещо опасно... А понякога са така красиви и опияняващи... превземат съзнанието, сърцето, цялото ти същество, стоят като картина на гениален художник в съзнанието ти... чисти... кристални... съвършени... Но неистински, защото са плод на мечтата, потребността, копнежа. Осъзнаваме, че са неистински, но продължаваме да живеем с тях... да дишаме с тях... изпитваме нужда от тях, защото ако изчезнат, празнотата завладява сърцето. Какво по-болезнено има от момента, в който умира една мечта... Момент, в който сякаш се чупи стъкло и хиляди парченца се забиват безмилостно дълбоко в сърцето. И какво по-тъжно от отчаяния опит на съзнанието да спаси красивата илюзия от истинския образ, така далечен и контрастен... То иска да я изолира... да я съхрани в себе си непокътната, такава каквато е била в началото, по детски искрена и наивна...

Човекът като че ли носи в кръвта си потребността от справедливост. Нещо толкова неестествено и невъзможно. Справедливостта е утопия на човешкия разум. Тя не съществува. Никога не е съществувала. В самата природа няма справедливост... Не е ли глупаво да я търсим в социума? Защо тогава я търсим? От къде идва тази потребност от ред, от баланс, от съвършенство на света? Долколко тя е лоша или добра... не знам... но тя ни кара да страдаме... Кара ни да се надяваме, че бихме получили поне малко топлина, когато раздаваме всичката, която имаме. Съвършено грешна надежда. Ледът може единствено да изстудява...

Moments of hapiness

2009-08-19T23:00:00.008+03:00

Хей блогче... Мисля, че ти дължа извинение... Направих те прекалено тъжно. Споделям с теб само миговете на болка. Затова сега искам да те запозная с най-невероятните хора в живота ми... истинските приятели... Хората, които винаги ще бъдат близо до сърцето ми, независимо от разстоянието, което ни дели, хората, които са били до мен в най-трудните ми моменти, хората, които могат да ме накарат да заплача от щастие и да се смея до припадък, хората, които ме накараха да се почувствам на мястото си в този свят. Обичам ви! Благодаря ви че ви има!

Лятна нощ

2009-08-08T23:20:00.004+03:00

Летните нощи... какво чудо са те... особено край морето. Но когато си самотен и разговаряш единствено със своите собствени мисли, те могат да бъдат и тъжни.

Тишината, щурците, перваза на една тераса, пълната луна... аз и самотата... Дните минават весело край морето. Но когато нощем всички спят, а аз потъна в тая упойваща тишина, по-силно от всякога чувам ударите на разбитото си сърце. Кънтят в мен като удари на камбана. А какво ли е останало в него, че бие така... Чувствам го така празно, така пусто... като улиците в онази самотна и печална нощ. Седях на перваза и ужасно исках да разперя криле и да се издигна над покривите... Но уви не можех... Крилете ми са счупени. След полет високо, обикновено реалността ме удря така силно, че политам надолу със страшна сила и се разбивам в твърдата земя. Докато се изправям бавно, осъзнавам, че крилете и сърцето ми са потрошени на парчета, а небето е далеч. Искам да избягам от самотата, но не мога да летя... Мога само да седя на перваза на терасата и да се взирам в тъмните облаци, движещи се бързо като хали и закриващи периодично огромната луна.

Защо съм такава... не се разбирам... Защо раздавам докрай всичко, което нося в сърцето си? Защо заливам хората с нежност? Защо не мога да съм кубче лед? Те са по-обичани от огъня. От него всички бягат, защото той изпепелява. Защо му е на човек да дава, след като този, за когото бие сърцето му, ще избяга... Защо въобще да обичам, щом ще чувствам студ? Живея за тези кратки мигове, които идват по няколко дена в годината... така случайно... мигове на топлина и радост... за да посрещна следващата дълга зима в сърцето си... за да бъда захвърлена отново навън като ненужна вещ... да броя звездите сама на някой перваз и да чакам да зарастат раните ми...

От другата страна

2009-07-30T17:28:00.004+03:00

Ний герои сме в театър,

в драма някаква една,

ний родени сме от вятър,

от безбрежна самота.

Но различни ний изгряхме,

аз - от огън, ти - от лед,

как един пред друг се спряхме,

ти - мой стих, а аз - поет.

Аз крила на птица имах

и невиждащи очи,

сълзите ледени ти взимах,

давах топлите лъчи.

Ала чупи се стъклото,

движат се във нас стрелки,

не получаваме каквото

съдбата наша отреди.

Светът във миг се преобръща

и ролите ще размени

и знаеш всичко как се връща

как рухват старите стени.

И пак слънце ще изгрее,

но от другата страна,

а дъжд тъжен ще се лее

там, дето слънцето сия.

... и един разговор...

2009-07-19T04:11:00.003+03:00

[03:55:12] Йоанa`mega sad... says: харесва ми...

[03:55:17] Йоанa`mega sad... says: реална ли е тази "жена" ?

[03:55:29] Йоанa`mega sad... says: случайности.. аз лично не мисля че има случайности

[03:55:41] Йоанa`mega sad... says: но и не вярвам на една дъска да ни е написано всичко което трябва да се случи

[03:55:47] Йоанa`mega sad... says: според мен винаги има избор...

[03:55:48] Infie says: да, всичко, което описах е реално

[03:56:08] Йоанa`mega sad... says: можеш единствено да се радваш, че си срещнала тази жена..

[03:56:10] Йоанa`mega sad... says: аз такива търся... :)

[03:57:44] Йоанa`mega sad... says: има неща по-висши от нас.. които не разбираме

[03:57:57] Йоанa`mega sad... says: явно не сме достатъчно "помъдрели" за да можем да узнаем тайната...

[03:58:48] Infie says: явно да...

[03:59:07] Infie says: но аз понякога се учудвам от себе си...

[03:59:55] Infie says: от една страна ми изглежда детинско и наивно, от друга си мисля... ами ако е вярно...ако наистина това, което усещам е предопределено и ще се случи...

[04:00:16] Йоанa`mega sad... says: същите мисли ми минават и на мен през главата...

[04:00:33] Йоанa`mega sad... says: всъщност.. това, което смятам за наивно и детинско

[04:00:36] Йоанa`mega sad... says: и глупаво..

[04:00:41] Йоанa`mega sad... says: е точно истинската, красивата любов..

[04:00:44] Йоанa`mega sad... says: чистото.. невинното

[04:00:51] Йоанa`mega sad... says: въпроса е.. дали има място в този свят

[04:00:58] Йоанa`mega sad... says: дали има кой да я "види" и оцени?

[04:01:14] Йоанa`mega sad... says: дали има истински човек, който да я заслужава?

[04:01:29] Йоанa`mega sad... says: и може би.. защото не е еднотипна, повърхностна, еднообразна

[04:01:49] Йоанa`mega sad... says: както чувствата при всички останали повърхностни, материални и елементарни хора

[04:01:54] Йоанa`mega sad... says: и затова да ми изглежда глупава и наивна?

[04:02:11] Йоанa`mega sad... says: дали такива хора като мен имат място в този живот?

[04:02:31] Йоанa`mega sad... says: и с тази наивност и глупавост мога да се впиша и да живея нормално?

[04:02:41] Йоанa`mega sad... says: от тук идва и въпроса..ако искам да се "впиша"...

[04:02:48] Йоанa`mega sad... says: та всички се борят за "оцеляване"

[04:02:58] Йоанa`mega sad... says: аз не искам да "оцелявам"... аз искам да "живея"

[04:03:11] Йоанa`mega sad... says: а именно в моментите на тази моя "наивност"

[04:03:15] Йоанa`mega sad... says: аз се чувствам жива...

[04:03:21] Йоанa`mega sad... says: дори и да ме боли след това...

[04:03:31] Йоанa`mega sad... says: но не може всичко да е само красота и рози нали?...

[04:03:46] Йоанa`mega sad... says: ако нямаше болка нямаше да го оценя това "наивното" което се таи в мен...

[04:03:51] Йоанa`mega sad... says: то ме прави жива...

[04:04:04] Йоанa`mega sad... says: и понеже съм оптимист.. се надявам че все ще намеря, някой, който го заслужава

[04:04:08] Йоанa`mega sad... says: и който ще го оцени

[04:04:28] Йоанa`mega sad... says: и ще продължавам да се "влюбвам.."

[04:04:34] Йоанa`mega sad... says: пък каквото стане....

[04:04:46] Йоанa`mega sad... says: важното е да има надежда.. нали така?

[04:04:54] Йоанa`mega sad... says: иначе да се считам за "жив труп"

[04:05:03] Йоанa`mega sad... says: не знам колко разбра от това, което написах..

[04:05:33] Infie says: всяка думичка... като че аз съм го писала... нямам думи...

Случайности...

2009-07-19T02:30:00.008+03:00

Винаги съм се чудила дали ги има... Ти как мислиш, блогче? Има ли ги? Аз уж не вярвах в съдбата, защото един рационален ум не би могъл да приеме, че някъде има дъска и там е написано на всеки какво има да му се случва. Но понякога и тоя същия рационален ум не може да си обясни случващото се. Сякаш някои неща се случват в точния момент на точното място... сякаш няма случайни срещи и случайни разговори...

Случи ми се нещо много странно... В живота ми се появи една неочаквана личност, която за една вечер просто ме омагьоса с уникалния си начин на мислене... толкова близък до моя... Никога не съдете хората по това, което виждате на пръв поглед. И не си създавайте очаквания. Защото аз очаквах това да е една скучна вечер, в която у нас ще остана една жена на възраст приблизително колкото майка ми, аз ще трябва да покрия изискванията за добра домакиня, тя ще си легне рано, а аз пак ще си вися цяла нощ в кухнята... Но всички тия очаквания нямаха нищо общо с истината. Всичко, което се случи беше толкова нормално и естествено, каквато е и тя самата... истинска... Докато провеждаше своите като че ли безкрайни телефонни разговори, ми се струваше като всички други... дори леко досадна. В момента, в който заговори с мен със същата лекота, естественост като мен, със същата тежест във всяка казана дума, която без да има за цел, оставя белег в душата, с тая необичайност и обаяние... Останах смаяна... Сякаш говорех със свой огледален образ, само че по-възрастен и по-опитен от мен. Магическа нощ... Имах чувството, че съм срещнала фея. Аз съм особен характер... доста сложен... На хората им е трудно да ме проумеят много често. Имам чувството, че тя погледна в мен като в отворена книга, чувствах се толкова странно. Попринцип съм много общителен и отворен човек... но като че ли не ми се беше случвало да познавам някого от 5-6 часа и да споделям такива лични неща. Просто знаех, че ще ме разбере... а, господи... колко малко хора наистина умеят ме разбират... Тя дори не ме познаваше, виждаше ме едва за първи път... а толкова добре осмисляше ситуациите, за които и говорех... Същата като мен... различна, странна и интересна... извън каквито и да било стереотипи... Сутринта я изпратих до гарата и се върнах пеша до вкъщи. След това, което ми се беше случило и след тоя удар в сърцето ми същата сутрин имах нужда от тая дълга разходка... ей така да подишам чистия въздух, да посрещна новата зора, да си прочистя главата...

Тя ме остави ей така... замислена... съществуват ли случайностите... съществува ли съдбата... Истинско ли е това чувство за предопределеност на някои неща, което понякога изпитвам...

За дъжда и мечтите...

2009-07-10T23:07:00.007+03:00

Навън вали...безпаметно дълго

И този мрачен ден потъна в сън

Не помня откога дъждът навън оплаква света...

Навън отново вали... Така е всеки ден от 4-5 седмици. Преди все валеше следобед, последните няколко пъти вали през нощта. Когато уморен задушния летен ден си отива, вятърът носи своите мрачни дъждовни облаци и ги изсипва над града като че ли с ведро. Дните изглеждат така еднакви, така предвидими... Нищо не се случва. Сякаш времето ми е спряло да тече. А какво стана с мечтите, какво стана с приятелствата, със заниманията... Къде отиде тръпката от всичко?

Понякога искам... ей така... да тръгна да се разхождам... посреднощ... сама... да гледам звездите... Или пък да стана рано и да се кача на високо, за да гледам изгрева, да гледам как величествено се издига слънцето, да почувствам как се издига и вътре в мен. Не е нужно някакво невероятно чудо, за да направи човека щастлив. Поне за себе си мога да го твърдя де... Аз нямам влечение към предметите. Има неща, които ме радват далеч повече от тях. Неща, които малко хора забелязват, усещат, търсят... Но тия като че ли и тия неща са замряли... Сякаш съм се затворила с своя балон от мечти и не позволявам на реалността да ме докосне. Изглежда ми мрачна и студена като проливния дъжд, който се лее навън. Аз обичам дъжда, но не такъв дъжд. Обичам лекия дъжд с неговото нежно и хладно докосване.

Нещо ми липсва... да... определено. Питам се какво... Всички мечти изглеждат толкова далечни и непостижими. Когато за миг усетиш, че си така близо до тях, че почти можеш да ги докоснеш, се оказва, че всъщност си се заблуждавал. Те са все така далече, колкото и преди. Но поне си се издигнал... над ежедневното...над делничното...над обикновеното... Полетял си за миг към тях, почувствал си сладкия трумф, сякаш си ги постигнал, дори ако това е само в твоето собствено съзнание. И много често се питам... В тоя стремеж да осъществим мечтите си, да ги видим в реалността, материализирани, приземени... дали пък не забравяме, че всъщност най-красивото и опияняващо чувство е да копнееш. Не забравяме ли, че е толкова по-увличащо да търсиш, отколкото да стоиш пред вече откритото. Не забравяме ли онова сладко напрежение от очакването, което те кара да трепериш, да усещаш сърцето вътре в тебе, да усещаш, че си жив... И ако имахме всичко... дали бихме били щастливи. Не мисля... Ако имах всичко, което исках, то сигурно щеше да ми омръзне. Да, наистина има нещо много по-страшно от това да си емоционален и раним...и това е да си сив... да не те докосва нищо...да не те вълнува нищо... Тогава не усещаш, че си жив... Тогава какво ми липсва, след като всичко е вътре в мен. Аз умея да чувствам, да мечтая, да копнея... Не е ли точно това онази сладка тръпка от живота... Просто трябва да я събудя...

Мълчание

2009-07-05T21:05:00.005+03:00

Привечер. Седя на прага, слушам гласовете на птиците, идващи някъде отдалеч. Мракът бавно пропълзява по небето и мени всяка секунда нюанса му. Това небе... как копнея да го докосна. Как копнея да се понеса с вятъра, лека и свободна, да се издигна над света... Ако само имах криле, ако можех да летя истински... щях да долитам през нощта. Да, щях да влизам през отворения прозорец, да те гледам как спиш, да галя рошавите кичурчета коса край челото ти. Защото не мога да кажа и дума. Искам да изрека толкова неща, искам да ти говоря цяла нощ, да ти разкажа за планините, за огромното небе, за звездите, за величествения изгрев и нежния залез, за чудните горски пътеки, за дъжда и за дъгата. Искам да те нарисувам с думи, за да разбереш какъв си в моите очи. Искам да ти открия своите мисли, своите мечти, своите истини... Но аз мълча. Не мога да кажа и дума. Мога само да те гледам с моите невиждащи очи. Те не знаят дали виждат теб или една илюзия, която аз им създадох, един прекрасен образ, който аз сътворих. Мога само да копнея да се разхождам лека и безплътна като видение в твоите сънища. А ако можеше само да отвориш очи и да ме видиш. Аз няма да кажа и дума, не, няма. Аз само ще те слушам. Ще те слушам цяла нощ. Разкажи ми ти за красотата, за нежността, за истината, за силата, за любовта. Аз няма да се прехласвам, както правят другите. Аз само ще стоя кротко, ще те гледам с наивно детско възхищение и ще поемам всяка твоя дума, за да я пазя в сърцето си. Ако ми позволиш да хвана ръката ти, ако освободиш съзнанието си, ако дойдеш с мен. Ние можем да летим заедно. Ще докоснем звездите искаш ли? Тук съм само през нощта. Аз нямам място в твоя ден. Аз съм неканен гост в твоя живот. Но не се страхувай, лети с мен. На сутринта ще съм изчезнала, ще бъда сън за теб. Няма да оставя у теб нищо, никакви думи, никакви чувства, нито докосването от връхчетата на пръстите ми, нито от устните ми, нищо... Само чувството, че си летял, че си бил с вятъра и си докоснал звездите. И ти ще се събудиш ободрен, силен, щастлив. А аз... аз ще се върна отново... някоя нощ... за да те гледам мълчаливо...

Бурята

2009-06-18T01:10:00.005+03:00

Някога стояли ли сте навън в някой горещ летен ден, когато изведнъж вятърът набира сила и изтласква тежки сиви облаци над земята? Те се стелят, обхващат до преди малко така спокойното небе, трещят и боботят заплашително, а след това небето излива върху вас целия си гняв със своя студен проливен дъжд и бурен вятър. В такива моменти се чувствам така малка и беззащитна пред природните сили. Аз съм просто човек, крехък и преходен, който природата може да смачка с малкото си пръстче.

Но не само в природата човек може да се чувства така. Светът е студен като проливния летен дъжд. И когато порастнеш достатъчно неговите бурни ветрове се завихрят около теб и изтриват у теб всяка следа от предишния покой и хармония. Когато се изправиш лице в лице с това общество, в което си никой и гласа ти умира, задушен от глъчката на тълпата, когато осъзнаеш, че света никога не е бил движен от любовта, приятелството, добротата и състраданието, а единствено от мръсните хартийки, предавани от ръка в ръка, тогава осъзнаваш, че всичко, в което си вярвал е илюзия. Никой не го е грижа за теб... и ти си сам... ти си никой... една кукла, чийто конци дърпат институциите. Системата те е засмукала и твоят потенциал се усвоява единствено с цел да докара пари. Това е жестоката истина. Вървя по прашните улици на мръсния враждебен град и се чувствам малка и нищожна, толкова слаба... защото чувствам в един сив гранитен свят, в който трябва да си вълк, за да оцелееш. Ако си птица и се бориш да полетиш, периодично падаш и потрошаваш крилата си. Боли да бъда себе си. Но как да избягам... не мога да бъда извън обществото, не мога да бъда и извън себе си...

Уморени крила

2009-06-13T00:37:00.008+03:00

"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпвал, сякаш са ме извадили от хладилник..."

Из "Бариерата" - Павел Вежинов

Ето че пак съм тук посреднощ... не мога да заспя... и отново ми тежи тоя камък на шията. Самота. Мислех си, че ще свикна с нея. Но уви не мога. Преследва ме като призрак. И ще ти призная нещо, дневниче... Не се чувствам щастлива. Не съм свободна. Всеки ден се движа сред хората, никой не може да ми каже каква да бъда, как да мисля, какво да търся и ценя. Но аз не съм свободна. Не мога да бъда себе си... хората просто ме отхвърлят. Трябва да покрия лицето си с боя, за да продължа да се движа между хората като една от тях, да изпълнявам своята социална функция. И сякаш съм белязана вечно да търся... да търся човек, пред който да сваля един по един пластовете боя, с които съм покрила истинската си същност. Да търся някой, който да освободи стихията в мен... без да се страхува от нея... Някой който да полети с мен, да гони вятъра, да гради въздушни кули върху облаците. Да, по дяволите, мечтателка съм, романтичка съм, странна съм... Осъдете ме, залепете ми черния етикет, защото търся красота и доброта в този грозен, студен свят на материални и биологични потребности. Знам, че търся несъществуващото... Но съм родена с крила и не мога да спра да се опитвам да полетя. Никоя птица не лети сама... От моите задушени от ежедневието опити, аз непрекъснато падам. Липсва ми другата птица. Заедно бихме могли да летим. И може би, ако падна, ще има кой да ме хване...

Малките неща...

2009-05-17T22:08:00.006+03:00

Чуден свят... Уж толкова огромен, необятен, а обърнат към детайла... Да, дребните неща... в тях се крие истината. Понякога едно съмвсем дребно нещо може да запали пожар в сърцето ти, понякога едно съвсем дребно нещо може да направи деня ти, месеца ти, годината ти огряна от слънце, понякога едно съвсем дребно нещо може да срине до основи всичко, в което си вярвал.

Няма да ми повярваш, но една песен преобърна живота ми, една едничка песен. Всъщност всяка голяма промяна в живота е тръгнала от нещо съвсем обикновено и малко. Може би пък теорията на хаоса е вярна. И може би, ако можех да се върна назад и да променя едно нещо, само едно малко нещо... нищо нямаше да се развие така. Сега щях да съм някоя друга, някъде другаде... Но не аз... аз не искам нищо да променям. Всяко събитие в живота се случва, за да ни научи на нещо.

А може би във всеки момент на страдание трябва да си припомняме, че това, което ни е съборило, е тръгнало от нещо съвсем малко. Понякога вината не е в нас. Често обвинявам себе си за лошите неща, които се случват. Но има моменти, в които просто... нищо не може да се направи... моменти, в които разумът трескаво търси изход, а чувствата бушуват неукротимо и са на ръба да излязат на повърхността. Точно там... на границата на отчаянието, когато човек дълбае в руините на падналата крепост на духа си, тогава трябва да се замисли... Нима това не се започнало с едно дребно нещо, което не е могло да бъде предотвратено, една мъничка случайност... Може би тая вина не бива да пада на неговите плещи. Нещата просто се случват. Единствено важно тогава остава да вдигне отново колоните на своя замък и да продължи да гради.

Самотата на философа

2009-05-12T00:54:00.011+03:00

Мисля си понякога... дали единствено ние сами си избираме да бъдем това, което сме, или има някаква дори нищожна доза предопределеност. Дали наистина същността понякога не ограничава избора. Дали човекът, достигнал едно по-високо ниво на възприемане на света, няма как да си избере да бъде обикновен. Дали някои преобръщания в живота му не го правят такъв, че никога да не може да бъде като другите. И ако приема, че това е така, то може би отхвърлям теориите на Сартр, които толкова време цитирах в есетата си. Раздвоение... поредното... Чувствам се сякаш съм изтъкана от раздвоения. И често се задълбавам в тези мисли, но вместо да намеря отговори на въпросите си, аз усещам как границите на всичко познато се размиват и всичко се заплита в съзнанието ми. Махвам с ръка, за да прогоня тези мисли, и продължавам напред. Но фактите си остават същите... Философите са самотници... Дали е въпрос на избор... на същност... на стечение на обстоятелства... Това просто е така.
Аз не мога да нарека себе си философ. Не съм написала задълбочени книги, не съм преподавала в университети, не съм завършила дори... Но аз винаги търся, аз съм винаги неспокойна, винаги недостатъчна на себе си. Аз дълбая там, където другите просто минават. Аз се спъвам, докато гледам звездите. Хората се страхуват от мен, защото съм различна, защото съм сериозна. Те не искат да се задълбават в мисли и се плашат от влиянието на подобни идеи. А дори и да не се уплашат... не стигат до смисъла на думите и той не стига до тях. Понякога, когато съм сериозна и замислена, повече от всичко чувствам липсата на човек, с когото да мога да разговарям. Но съм от онези самотници, които са сред хората, а вътрешно са сами. Моята самота е като самотата на философа... Говорещия, чийто глас потъва в тътена на масата, чиято фигура сe движи между хората, но представлява един малък свят сама по себе си.

Приказка за дъждовната фея

2009-05-10T20:57:00.010+03:00

Здравей, мое дневниче... Днес искам да ти разкажа една приказка. Защото понякога в приказките има толкова истини за живота. Хората ги подминават, мислейки си, че са големи, че нямат нужда от тях, че те са само за децата и от тях няма какво да се научи. Но мисля, че тази приказка ми даде урок, мисля, че възрастните имат какво да научат от децата, мисля, че истинските неща се крият в детайла и мисля, че историята ще ти хареса.

Приказка за дъждовната фея

Едно време, отдавна много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да си говори с него. За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият и замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и като осветявала отвътре призрачните облачни градежи, засилвала усещането и за високи триизмерни пространства.

Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките... Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал, тежък над земята и почти докосвалчелата на човешките същества. Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.

- Не си отивай никога от мен. - казала един ден феята на дъжда. - Имам нужда от шепота на капките ти, от тътена на светкавиците ти, от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма.
- Не ме задържай при себе си. - примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта.

Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.

- Освободи ме. - заплакал един ден дъждът. - Вятърът ми каза, че над хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме държиш при себе си? Аз съм на всички и съм ничий.
- Добре тогава. - отвърнала тя. - Ще те пусна, но ще дойда с теб.

И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла гъската след дъжда. Когато пороят руквал, си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите ставали за нея ежедневие и я правеливсе по-малко щастлива.

- Защо вече ласките ти не ме радват? - попитала веднъж дъжда.
- Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време.

Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.

- А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? - запитала, когато най-сетне събрала смелост.
- Ти го каза. - отвърнал дъждът.
- Но тогава ще стана смъртна като всички останали...
- Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява.

Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Докато един ден...

- За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава бавно и безрадостно? Не искам силата, която имам, ако тя ми дава всичко, което искам.

При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и илетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали и за миг свързали небето с малката и фигурка. Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.

Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло "дъга"), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала. Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си. Страдала много онази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава, с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога и се сторил дъждът. Не че той се променил... просто този път го била чакала. И също знаела, че го има амо в този миг.

Оттогава преминали много поколения. Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от дъждовната фея. Но всеки път, когато дъждът си спомни за нея, на небето се извива дъга...

Роза в пустинята

2009-05-09T17:28:00.004+03:00

Е... нека огледам това, което току що създадох... Дневниче...добре изглежда. Мисля, че ще ми е приятно да пиша тук и ще замести достойно предишния ми дневник. Той малко ми липсва, но... не мога да продължавам да пиша там. Усещането вече не е същото. Когато вляза там вече съм като на чуждо място, сякаш вече не съм част от него. А имам нужда да пиша понякога. Когато си поет, когато си философ, когато си странен, различен и самотен, имаш нужда да споделиш с някого, който няма да отговори, който няма да се опитва да те разбере или да те промени, няма да те отхвърли или да избяга от теб, а просто ще приеме и съхрани мислите ти. Това може да го направи само едно дневниче. И за да не чувствам липсата на предишното, създадох това.

И в процеса на създаването му и докато все още се оглеждам наоколо и го опознавам, мисля, че е редно и то да се запознае с мен. Аз съм Infie. Преди доста време някои хора ме нарекоха фея и аз започнах да възприемам себе си като такава. Не е защото съм нещо перфектно или идеално, не защото правя някакви чудеса като от приказките, не защото се появявам и изчезвам, не защото живея в някое цвете или съм голяма колкото една пеперуда. Аз съм фея защото търся истиснките неща, защото не спирам да мечтая, защото не спирам да се опитвам да полетя, защото гледам към звездите и обичам дъжда.

Но аз съм като роза, израстнала в пустинята. Там няма други като мен и аз наразно ги търся. И вечно чакам дъжда, а той идва толкова рядко. И колкото и да опитвам да задържа животворната вода, тя изчезва бързо. Но аз умея да ценя всяка капка по-добре от един кактус, който ще я задържи много по-дълго от мен. И дори в пустинята намирам красотата. Дори в празнотата умея да градя. Дори и в тази суша мога да отварям цветове и да се усмихвам на слънцето.