Пак не мога да спя. Стоя на ръба на света и гледам в бездната. От време на време хвърлям по някое камъче, за да се уверя, че е безкрайна. Както се оказва безкрайността е навсякъде около нас, но ние имаме манията да си поставяме граници. Не можем да приемем, че ние самите сме безкрайност, всеобхватност и неограниченост, не ни го побира съзнанието просто. И затова си живеем в сивите кутии.
И така седнала на ръба, аз махам с крачета в нищото. Мисля си... дори да успея да свикна с мисълта за своята неограниченост, как бих могла да живея нормално сред толкова хора, които бягат от пълната си свобода? Ако решиш да търсиш простор, навярно ще се натъкнеш на страх или подигравка. Бягайте, докато можете, дори бих запратила нещо по вас. Веднъж излязла на свобода, едва ли ще искам да се върна в сивата клетка. По-добре да съм сама. И все пак на моменти въображението ми рисува своите картини и аз не мога да го спра. Част от мен като че още чака и се надява на неговото реално съществуване. Някой по-силен от мен, който може да стигне до моя вятърен дворец и да вземе изстиналото ми сърце, без да ме пита. Омръзнало ми е да бъда просяче навън на студа. Искам да бъда горда владетелка на своя свят, за която да си струва да направиш чудо. Но за да си способен на чудо, трябва да си свободен. И така се върнахме на ръба на света. Светът всъщност няма ръб. Той е безкраен. Ние слагаме ръбовете.
