Очи в очи с нощта

And tonight rivers will run dry
And not for the first time
Rivers will run...

Реките текат сухи тази нощ. Вятърът духа наопаки. Разбягали са се луната и звездите. Есента е притихнала. Тишината е погълнала града. А той спи. Аз не спя. Аз отново не спя. Нищо ново. Пак сме очи в очи... с нощта. 

Как кротка и покорна си, винаги гостоприемна. Приютяваш моите ридания, моите разхвърляни мисли, моите копнежи и страхове. Ти си най-добрият приятел на всеки скитник. В твоите прегръдки всичко се преобразява. Обикновените неща притихват, за да излезе всичко магическо, стихийно, неудържимо... всичко, което нормалният ред на нещата просто отритва с презрение. Ти си вълшебница лечителка и в същото време отприщваш всички болки. Ти си страховита и мистична, но тъй уютна за странника. О, да, здравей отново. Аз съм.

Усещаш ли стъпките ми? Излязох пак да бродя сама. Празни са улиците и някак други. Сякаш са пътеки към друг свят. Или просто светът е друг нощем... в мистичния дванадесети час. Вървя към денонощния магазин. Луда работа, нали? И то защо... за нищо. Ей тъй, за да те видя пак навярно. За да видя морните светлини на иначе заспали сгради, да опитам да споделя късче хляб с бездомна животинка, да подишам спокойствието ти. Бушувах досега. Кипях отвътре. Разкъсвах се. Отделена съм от себе си и се търся. Търся се по празните улици. Не знам дали се намерих, но със сигурност намерих утешение в теб.

Какво шантаво нещо сме това... хората. Така сме се хванали за целите си, за резултатите си, за правилата си, че не забелязваме истинската красота в нещата, които правим. Толкова сме заети да тичаме към финала, че не усещаме как ни гали вятърът по пътя и не виждаме гледката наоколо. Обсебени сме от мислите как всичко трябва да бъде и забравяме да живеем. Болен перфекционизъм. Инфекция за щастието. А всичко може да е толкова красиво. Защо му е нужно дори да е завършено? Защо са му рамки? Защо му е да е идеално? Но не, ние непрекъснато искаме. Искаме повече. Търсим някакво съвършенство... някакво бляскаво чудо. Всъщност точно обратното ни прави автентични. Когато копнеем, когато плачем, когато треперим, когато усещаме, когато летим, когато горим отвътре, когато пулсираме. Да получаваш всичко, което искаш, не е дори полезно. Ако не се бориш и не бленуваш, не оценяваш и не усещаш. И всичко изтича през пръстите. Тропваш с крак и искаш следващото лъскаво нещо. И никога не срещаш щастието. То се крие някъде в онези неща, в които влагаш цялото си сърце и цялата си любов. Няма значение как ще бъдат приети, ако са излязли от теб като море от слънчеви искри. Истинската радост не е в това да постигаш, тя е в самото раздаване и самия стремеж. Тя е в живота с пълни сили и с отворени длани. Това дава на сърцето достатъчно удара, за да се чувства живо. Всичко друго е прищявка. Изсмукващ егоизъм. Мислите, че ви помага, но... всъщност отвътре ви пие. И се намирате накрая изтерзани в търсене на себе си посреднощ по самотните улици. Докато прекрасните неща в живота ви ви чакат да ги обичате...

Ноктюрно

Аз не съм съвсем като другите. Аз съм луда. Знаеш това, но аз не спирам да ти го казвам. Странно е, знам. Свикни с кадифените ми въздишки. Те са за теб. Или всъщност не свиквай. С нищо не свиквай. Пий ги като отлежало вино... бавно, с наслада, на широкия балкон с гледка към светлините на града, обгърнат в цигарения дим, който издишаш тежко и винаги с наведена назад глава. Странно е, знам. Но такъв те искам. Усмихваш се. Извиват се трапчинки закачливо. Нощен вятър си. Притихваш за момент, а после пак се завихряш и шумиш в ъгълчетата на сградите. Ела. Не, чакай, не идвай. От тук ще те гледам. Когато си сериозен, си най-красив. Какво ли си мислиш сега? Чудя се дали искам да узная толкова, колкото искам просто да стоя и да те гледам така. Да, искам да узная, говори ми. Говори ми в рими и в недовършени изречения. Аз ще се разпилея. Странна съм. И не спирам да ти го казвам. Макар че знам, че ме виждаш с крила. Ръка ти протягам. Недей да се чудиш. Не е страшно там, но никой не е ходил. Непознато е, но да знаеш... струва си. Поглеждаш ме внезапно. Погледа ти се стича по раменете ми. Даже май ме опари нещо отвътре. Обичам зелените ти очи с кафеви звездички в средата. Ти, разбира се, знаеш това. Но аз не се уморявам. И от страстта по устните ти като пудра захар. Тихо... чуй как стъпва нощта. О, ти ли си? Към мен ли водят стъпките? Вали ли, или аз потъвам в собствената си мечта? Връхчетата на пръстите ми се заровиха сами в косата ти. Не бързай. Нощта е притихнала и нас гледа. Нашата нощ. Онази бълнуващата, лудата, скитащата, трескавата. Или май ти си треската? Повличаш ме. Опиваш ме. И предеш ми сънищата.

Втечнена емоция

И струя... разливам се. Цяла. Безпощадно хаотична. Сляпо се разливам като вълна, дори не знам накъде отивам. Аз съм навсякъде. Искам да излетя сега от терасата и да се разбия в небето като фойерверк. И частичките от мен ще излетят като птици във всички посоки. Аз цялата съм втечнена емоция, гореща като лава. И струя... разливам се.

Всичко, което сме, е тук, в един миг, който се губи между пръстите. Не можем да го спрем, не можем да го уловим. Можем само да усетим как се точи струята му. Кожата може да свикне с това усещане. И ако свикне, значи сте изгубили миговете си. Вече не ги усещате, те просто минават и си отиват завинаги. Гледате от време на време тъжно към изтеклата вече история. А може би не гледате. Най-добре да не гледате, защото очите болят и сълзят от това. Лоша болест е. Можете вместо това да се учите да усещате струята колкото се може повече време. Може от време на време дори да се наложи да се отдръпнете за малко, за да може после да я усетите отново с пълна сила.

Толкова е просто. Чудесата се случват около нас всеки ден. Понякога са скрити между капките в дъждовните ни дни, но... там са. И всичко зависи от нашите сетива. От това дали сме ги отворили, доколко. Дали сме им позволили да бъдат там. Дали хората сами затварят прозорците на душата си или просто някои хора имат повече сетива от други? Винаги съм се питала. Може би по-скоро първото. Нали като деца всички сме сънували, че летим? Или не? Кой знае... Но всичко е в тях. И всички взимаме от миговете си толкова, за колкото имаме сетива. Ние ли поставяме границите или животът ни ги поставя? По-склонна съм да вярвам, че ние ги поставяме, но... тогава не мога да си обясня защо толкова много хора нямат никакъв стремеж към простор. Нали всички уж се стремим към щастие? А навярно просто го намираме в различни неща. Едни в безразличното спокойствие, други в изгарящите емоции, в които потъваш и се изгубваш. И докато пламъците те обгръщат и пълзят по кожата ти, докато вдишваш с пълни гърди горещия въздух и докосваш въглените, чувстваш че си жив до връхчетата на пръстите си. И струиш... разливаш се. Имаш чувството, че в теб е избухнала свръхнова... и светиш. Парещо опиянение, което изтича от теб във всички посоки. И искаш да го предадеш на всички. Искаш да изгрееш като ново слънце и да създадеш нова слънчева система. 

Откачено е, ще кажете. Сигурно... не знам. Но едно знам със сигурност, ако си кажете така, значи не сте го изпитвали. Ако това е така може би е време да се замислите дали живеете или съществувате. Колко години, месеци, дни, часове, минути и секунди са минали, откакто сте изплакали за първи път? А в колко от тях живяхте наистина? Кой е истинския критерий за това, че си порастнал? Дали годините, в които си съществувал или миговете, в които си живял? И то живял си в пламъци до ръба, хвърляли са огнени искри в очите ти така, че да не можеш да ги скриеш от никого. Какво въобще е порастването? Дали е и важно всъщност... Без значение е дали си порастнал или не, дали хората те мислят за такъв или не, ако ти живееш живота на синя звезда. Каквито щат да са приетите норми, човекът не е човек, ако не изпитва емоции. Просто не е. Става машина. Предмет. Дори животните изпитват емоции. И то дори на моменти по-искрени от тези на човека. Кой е повече човек тогава?

И след като обиколя небето в буйна огнена река, успокоявам се и капя бавничко. Събирам се обратно със себе си. Но по-голяма съм. Повлякла съм каквото съм могла със себе си по пътя. Ходилата ми докосват перваза на терасата. Облягам се морно на касата на вратата. С последни сили гребена на моята вълна се разбива в леглото. И косата ми се разпилява, пръстите ми се отпускат. Клепачите трептят. Били ли сте някога притихваща река? Нежно плъзване между камъните. И потъвам...