Многоликият град

Вятърът разнася прахта и боклуците по тротоара. Ти седиш на мрачния тротоар, почукваш с обувка една счупена плочка. Мръщиш се, подскачаш от крак на крак. Ръцете ти вече отдавна са замръзнали, автобусът не идва от един час. Както обикновено в тая ситуация, ти се изнервяш. През главата ти минават всички чернотии на страната, на града, на света. Имаш чувството, че ти идва да убиеш някого и това чувство те трови отвътре.

Всички ние сме потопени в тая отрова... всеки ден. Всеки ден е ожесточена борба с времето и пространството, с другия, със себе си. Всеки ден е нов страх, нова тежест, ново унижение, което трябва да изтърпиш. За пореден път те мотаят на някое гише, за пореден път те блъскат в автобуса, за пореден път клаксонът на някоя кола гръмва в главата ти, за пореден път си на дългата опашка на живота и чакаш "някой ден" да дойде щастието ти. И така се нижат дните... Чувстваш се нищожен и неспособен да го промениш. И твоето лично пространство не значи нищо и ти си просто предният смачкан от делника човек, сив, еднакъв с другите. Ходиш с приведен гръб, с поглед, забит в плочките, а погледът ти е празен, не излъчва нищо, защото грижите бучат в главата ти. Нямаш идентичност. За институциите ти си просто някакъв номер, не си личност. Ти си марионетка с пореден номер, нямаш право на човешки характеристики. 

Мрачно, нали? Единственият, който може да внесе малко светлина, си ти самият И може би... може би е по-добре, че ти си потопен в тоя голям жесток град. Ако истински жадуваш свободата, при силния му натиск, ще я искаш още повече, ще се бориш още повече за нея. Но не просто борба с обстоятелствата, борба също и със себе си. Борба да се научиш да променяш това, което не можеш да приемеш и да приемаш това, което не можеш да промениш... с известно безразличие, за да съхраниш свободата си... независимостта си от тези обстоятелства. Защото няма непостижими неща. И можеш да постигнеш мечтите си въпреки обстоятелтвата, който се изправят пред теб сега като мрачна стена. Просто не трябва да позволяваш да променят погледа ти, да пречупят волята ти. Трябва да вярваш, че си по-силен от града, че той не може да те стъпче, колкото и да е по-голям от теб. Трябва да затвориш очите си пред хладното чудовище и да се опиташ да видиш другите му лица. Те са примамливи и обаятелни. Предлагат ти възможности, интересни ситуации, в които да научиш много, стига да отвориш малко по-широко очите си. Той носи в себе си някаква особена романтика, някакъв старинен аристократичен дух, горд и величествен. Трябва да се бориш с него, но трябва да му бъдеш и приятел. За да успееш да изградиш всеки свой ден... интересен и продуктивен... За да върнеш човешкото в себе си, за да си личност, а не номер.

Събуден вулкан

Беше тъмно и студено. Лутах се без посока. Студът проникваше в мен, минаваше през мен. Чувствах се сякаш аз самата съм студ. В един момент спрях да търся посока, просто вървях, студена и безразлична, мрачна и безлична. 

Стреснах се и поскочих в леглото. Стоях седнала с широко отворени очи, а сърцето ми биеше лудо. Поемах си дълбоко въздух като човек, който замалко не се е удавил и се връща към живота. Събудих се от кошмар и осъзнах, че съм живяла в кошмар. Една мрачна фигура, една от всичките мрачни фигури, които вървят на тъпли, забили нос в земята, потънали в грижи, вечно бързащи. Това ли съм била? Господи, как съм позволила?! Какво е станало с мен? Какво е направил живота от мен? Нима е победил той? Нима ме е стъпкал?

Почти беше успял. Но сега вдишвам дълбоко и чувам сърцето си. Не не ме е смачкал, аз още съм жива. Някое въгленче е останало вътре и усетило полъха на вятъра, се е събудило. Понякога и едно въгленче стига да се запали всичко останало отново. 

И сега, събудена от кошмара, аз искам да възпламеня целия си свят. Искам да пламтя цялата точно както преди, искам да горя и да светя като Слънцето. Не, не мога да забавя тепмото, искам кръвта ми да кипи отново. Искам да бъда отново аз, истински жива, дива, свободна, неукротима. Като събуден вулкан. Ако те е страх да не се опариш, не се приближавай въобще. Такава съм да, това съм аз. Не искам да съм предпазлива, не искам да съм внимателна. От предпазливост и внимателност хората цял живот не изживяват моментите си пълноценно. Не искам да съм разумна възрастна, искам да съм непокорно дете. Искам сърцето ми да гори и да влагам по малко от него във всичко. Искам от мен да извира вдъхновение, да предлива, да се разпръсква, да заразява и другите. Искам да мечтая, да си имам безброй глупави наивни детски мечти и да се рея в тях с часове. 

По-добре ела с мен. По-добре лети с мен. По-добре ми позволи да те отведа там горе в своя дворец, в облаците, над света, над сивия делник. По-добре си поеми дълбоко въздух, изпълни се с огън и ела при мен. Да избягаме заедно от нормирания живот на хората, да преминем бариерата. Хвани ме за ръка и ме заведи отвъд сивотата. Открадни ме, давай. Забрави какво са ни казвали. Всичко е възможно. Нищо не може да ни спре. Забрави какво трябва. Ние сме свободни. Тук сме само ти и аз. Две крилати същества.

Аз съм...

Аз съм... А ти пък си... Още повече... Аз никога... или Ти никога... Аз винаги... Ти винаги... 

Колко често говорим така... Дори не се усещаме, че го правим, ама ако можехме да се видим отстрани навярно всеки би уловил това в себе си. Още повече всеки има представа за себе си, както и представа за хората, които познава малко или много. Но доколко тези "Аз съм" и "Ти си" ни ограничават? Те безспорно го правят. И въпреки това от тях няма как да се избяга. Човекът има нужда от цялостност и стабилност. Но защо? Навярно отговор на този въпрос никога няма да бъде открит, защото е също толкова субективен и фудаментален, колкото и това какво сме всъщност ние хората. 

Но човекът има нужда от това... Има нужда от определения и сигурни стойности, има нужда да се самоопределя и да определя другите. Но защо ни е нужно да се определяме? Защо се ограничаваме така? След като всеки ден получаваме нова информация за света, всеки ден мислим за нещо, всеки ден макар и мъничко се променяме, как така можем да мислим за себе си като за константни, а пък и за другите. Защо си лепим етикети, защо лепим и на другите. Не ограничаваме ли същностите си по този начин? Сякаш не си позволяваме да бъдем други, да се променяме. Особено с изрази като "винаги" и "никога". Те не могат да дадат истинно твърдение. Изключение винаги има. Колкото и да си приписваме дадено качество, все се намира ситуация, в която можем да се проявим като нещо коренно различно, от това, което мислим, че сме. Как тогава със сигурност правим такива заключения? Защо си мислим въобще, че можем да ги направим? Защо си слагаме такива строги граници? Защо не осъзнаваме, че нямаме граници? А искаме да поставим такива и на другите? Мислим, че знаем кои са, а не познаваме собствения си Аз. Мислим, че можем да ги определим и като че ли не им позволяваме да се променят. Егоистично нали? И въпреки това всички го правим. Но ако малко се замислим, може би поне на моменти можем да си дадем малко повече свобода един на друг. Да се отървем от представите си, за да видим не "Аз съм", не "Ти си", а "Да бъде!". Да му позволим да бъде друго.

Стаята

" - Хубава приказка. Но малко наивна, разбира се.

  Само това не очаквах да чуя от нея.

  - Защо наивна?

  - Не знам дали си струва да се превърнеш от лебед в човек. И то в царкиня на всичкото отгоре. В тоя скучен дворец.

  Очевидно не се шегуваше, гласът и звучеше съвсем искрено.

  - А роклите? - пошегувах се аз. - А принцът?

  - Да, но лебедите летят! - отвърна тя простичко."

Из "Бариерата" - Павел Вежинов
 

Къде живееш? В малка къщичка на един етаж или може би в блок на десетия етаж? Имаш ли тераса? А колко често излизаш там? А близо до теб... има ли високи места? Колко често ти се иска да се качиш там и да погледнеш света отгоре?

А между другото... зазида ли балкона на душата си? Все още ли жадува простор? Или пък реши, че те е страх от неизвестното и е по-добре да си останеш в стаята с всички други? Там навярно имаш всичко, от което имаш нужда, а и всичко, което искаш. Но замисляш ли се за цената? Навярно не. Всеки прави своя избор. Няма човек, който не избира. Но доколко осъзнат? Доколко се замисля за стаята, в която се намира... за нейните стени? Да, тя има стени, а всяко нещо си има цена. Цената на твоя уют са стените на стаята ти. "Да - ще кажеш ти - разбира се, че как ще е сигурна без стени." Няма да е сигурна, но ще имаш гледката към улицата. Въпросът е дали я искаш. Ти може да я искаш, но тя си остава страшна, нали? На нея не се знае какво може да изскочи. А твоята стая с четири стени си остава една и съща всеки ден, подръчна на теб и само ти я подреждаш. Там всяко нещо има място и нищо не може само да се премести. И може би от любопитство ще искаш да надникнеш на улицата, но ще се въздръжиш. Тя е несигурна. Ще решиш, че можеш да минеш и без нея.

Знаеш ли... Аз се отказах от моята стая. Отказах се да подреждам като другите. Излязох на балкона и сладко се протегнах като котките след сън. Дори повече... позволих си да се спусна от балкона по въженце и да се разходя по улицата. Беше приятно. И никога повече не пожелах да се върна в стаята. Осъзнах, че съм готова да жертвам сигурността и уюта на стаята, където всички щяха да ме приемат, заради разходката по улицата, макар там да бях сама. Осъзнах, че бих жертвала всички черти на обичайното, заради свободата.

Да, може би в един дворец животът ти се струва прекрасен, поднесен на златен поднос, но дали може да ти даде небето...

Alone by default

Понякога се питам дали има място за емоции в тоя свят... за нежност... за топлина? Отживелица ли са? Аз ли падам от друга планета? Защо трябва да се свия в черупка, за да се защитя от света? Защо светът ми се изсмива подигравателно всеки път, когато проявя чувствителност? Защо е странно да имаш отворени за света сетива? 

Може би това е, което ме прави сама по подразбиране... винаги сама... Не мога да бъда студена. Опитвала съм, не става. Явно твърде много огън имам отвътре, нищо не го гаси. В тоя леден свят какво друго може да се очаква за мен освен самота?

One life alone... Oh, somehow it's made for me...

Толкова просто

Тик-так... Ритъмът на живота ни. Бързо, газ, давай, няма време! Ние вечно нямаме време... И сякаш колкото повече бързаме, толкова повече нужда от бързане се появява. И в бързането... малко по малко губим сетивността си и се отдалечаваме един от друг.

We all miss the sense of touch... Sometimes we crash each other just to feel something...

Колко много подценяваме малките неща... Как все не намираме време за тях? Защо все се стремим към големи и изключителни неща и мислим, че само те биха зарадвали, окуражили, помогнали, натъжили или огорчили някого? Защо все не ни достигат очи за детайлите? Защо все мислим, че останалите искат твърде много от нас?

А какво ако... една прегръдка стига? Просто топла прегръдка... толкова дълга, че да загубиш очертанията на времето. Просто да го оставиш да минава. Нима е по-ценно от нас самите? Ако просто за известо време го оставим зад гърба си... това проклето време и се загубим в един момент... Нима няма да е прекрасно? Просто един тих момент, в който думите са ненужни празни изразни средства. Само топлина. Да усещаме топлината. Да усещаме енергията, която ние самите излъчваме. Защото хората днес толкова се страхуват да се приближат един до друг? Градят някакви невидими стени и се гледат през дупчиците, а междувременно се чудят защо се чувстват сами.

А какво ако това може да излекува всичко... всяка рана, всеки страх, всяко съмнение? Просто да ти даде усещането, че целия свят изчезва, че не си сам, че някой е до теб и те пази... дори само за миг. Може би във всеки труден момент нямам нужда от планина от съвети, порция окуражаващи караници или нечие съчувствие, а просто от една топла прегръдка. Толкова простичко звучи... Просто ме прегърни, по дяволите всичко друго!

Монологът на лудата

Сиво е. По дяволите, сиво е, още един ден. Трудно ми е да издържам. Има два изхода: да полудея съвсем или да спра да чувствам и очите ми да станат празни. Стоя в тая наглед безкрайна празнота и дишам трудно. На моменти затварям очи, навеждам глава, стоя притихнала сякаш се опитвам да чуя сърцето си. Но него го няма, не го усещам. Сигурно съм го оставила при теб. Сигурно. Моля те, грижи се за него. В други моменти надигам глава и крещя. И празнотата крещи с мен. Всичко крещи. Прехапвам устни. Сядам на средата на стаята и пускам някакви тъжни песни. Мисля си, че така ще събудя емоция в себе си ще се уверя, че още съм жива. А жива ли съм? Жива ли съм наистина или живея на инат? Дали се будя защото трябва или защото искам? Дали все още имам криле? Може би да, но сега не мога да ги повдигна и не ги усещам. Животът сигурно ги е стъпкал с тежкия си крак и сега са се свили печално омачкани на гърба ми. Лица и събития минават покрай мен. Аз стоя и ги гледам безучастно, даже не съм сигурна дали ги гледам или погледът ми сочи в нищото. Заспивам, сънувам прекрасните си сънища, събуждам се и сивото пак ме е обиколило. И не свършва. Вървя по празните сиви улици, не ми пука от дъжда. Слагам тъмните си очила, за да скрия тъжните си очи от света. Какво ме интересува как ме гледат. И без това не съм свободна сред тях. Седя си и чакам някой да си отвори очите, а през това време изстивам малко по малко. Започва да ми харесва да нямам сърце. Поне да знаех, че е на сигурно място. А то... то е там, където никога няма да бъде обичано...

Падащи звезди

Още не мога да повярвам и още са ми пред очите. Падащи звезди... десетки падащи звезди... само за 3 нощи. Милион и едно желания. Аз може би никога няма да порасна. И дано е така! Предпочитам с часове да гледам с жадни широко отворени очи небето нощем, да ахвам с възхищение на всяка падаща звезда и да си пожелавам някое прекрасно желание с един невероятен трепет в сърцето, от който цялото ми същество иска да полети. 

 

Който не е виждал нито едно космическо явление, няма представа в каква красива вселена живее. А какво остава за всички онези, които се страхуват да погледнат в безкрая на небето, защото нямат криле за него. Слънцето значи много за нас, но то е само една от тия безброй звезди, към които изключително малко хора отправят поглед нощем. И разбира се какво по-странно от човек, стоящ с часове, взирайки се в нощното небе и четящ дебели книги за вселената вместо модни списания. Задръжте си светския живот, аз видях как луната скри слънцето, видях самата луна да се скрива на пълнолуние, видях как над земята се изсипаха десетки падащи звезди...

Какъв уют имаше там в тъмнината единствено под светлините на нощното небе. Една широка самотна тераса, пластмасов стол и аз, облегнала глава на едно старо палто, върху тухлената ограда. Цялото небе беше мое. Исках да го докосна. Такива картини ме карат да вдишам пълната си свобода. Също както да седиш на прозореца на пътуващ влак и да оставиш вятъра да  гали лицето ти и да разпилее косите ти. Самият ти да се чувстваш като неукротим вятър... див и свободен. Да усещаш с всяка клетка на тялото си, че си истински жив и че нямаш граници. Няма по-ценно усещане от това! Затова задръжте си стереотипите, задръжте си лигавите любовни истории, задръжте си модните тенденции. Аз искам да живея!

Ръба на света

Пак не мога да спя. Стоя на ръба на света и гледам в бездната. От време на време хвърлям по някое камъче, за да се уверя, че е безкрайна. Както се оказва безкрайността е навсякъде около нас, но ние имаме манията да си поставяме граници. Не можем да приемем, че ние самите сме безкрайност, всеобхватност и неограниченост, не ни го побира съзнанието просто. И затова си живеем в сивите кутии.

И така седнала на ръба, аз махам с крачета в нищото. Мисля си... дори да успея да свикна с мисълта за своята неограниченост, как бих могла да живея нормално сред толкова хора, които бягат от пълната си свобода? Ако решиш да търсиш простор, навярно ще се натъкнеш на страх или подигравка. Бягайте, докато можете, дори бих запратила нещо по вас. Веднъж излязла на свобода, едва ли ще искам да се върна в сивата клетка. По-добре да съм сама. И все пак на моменти въображението ми рисува своите картини и аз не мога да го спра. Част от мен като че още чака и се надява на неговото реално съществуване. Някой по-силен от мен, който може да стигне до моя вятърен дворец и да вземе изстиналото ми сърце, без да ме пита. Омръзнало ми е да бъда просяче навън на студа. Искам да бъда горда владетелка на своя свят, за която да си струва да направиш чудо. Но за да си способен на чудо, трябва да си свободен. И така се върнахме на ръба на света. Светът всъщност няма ръб. Той е безкраен. Ние слагаме ръбовете.

Наркотикът

Пак съм тук... Не ме ли виждаш? Да, тук съм, на прозореца. Гледам как последното майско слънце се мъчи да пробие облаците. И успява... но само донякъде. Като мен. И аз тази нощ чаках вдъхновението си, но явно съм го чакала твърде дълго и ето че вече е сутрин. Може би има известно очарование в безсънните нощи, но само когато вдъхновението те държи буден. А тази нощ беше празна. Също като мен. За мен тая нощ нямаше луна и нямаше звезди. Беше една нощ под един прозорец, под хладния нощен вятър. И дори музика не звучеше под тоя прозорец. Сякаш дори зе нея не ми е останало сърце. А по-добра ли беше тази нощ от моите кошмари?

Но сега, докато изпивам поредното кафе, си мисля друго. Кофеинът е най-силният наркотик. Повечето хора са пристрастени към него. Но има един многократно по-силен от него. Човечеството има много по-могъщ опиат - болката. Всички твърдим, че търсим щастието, а сами привличаме болката в живота си, твърдим, че искаме да сме усмихнати, а постоянно намираме от какво да се оплакваме. Спорим на кого му е по-тежко, сякаш е невероятно постижение да докажеш, че ти е по-зле отколкото на другите. Филмите, телевизията, песните, книгите... те всички са пълни с тъжни истории. Ние всички си разказваме тъжни истории. Обичаме тези, които ни нараняват, а обръщаме гръб на тези, които ни поднасят сърцето си на длан. Кое прави света толкова пристрастен към драмата? Знам, че не вярваш, знам, че не познаваш себе си в тези редове. Но ти си тук, повярвай ми. Просто не го осъзнаваш. Не осъзнаваш колко силен наркотик е болката. Мислиш си: "Не, как така ще искам да ме боли? Кой иска да го боли?" Но е така.... точно така. Самотата на съвремието, нуждата от внимание и съпричастност, те правят позицията на жертва толкова примамлива. Да, съчувствайте на мен, аз съм по-зле от останалите. Не, не си. Истината е, че всеки води своята тежка битка. Всеки търси своето място и не би го открил по-лесно, ако се сравнява с другите. Пътят му го чака някъде, но като всеки наркотик болката пречи. Защо да не опитаме да се откажем от нея като от досаден навик? С какво да и противодействаме? С вяра? А дали ни е останала? Нека опитаме да споделим усмивка, топлина, щастлив миг... Нека опитаме да се пристрастим към радостта.

Tu peux faire une différence

Alone in my castle

И сама в моя замък още една нощ... Така съм свикнала да съм сама. И съм себе си, и съм някоя друга. И съм самотно малко момиченце, и съм силна независима жена. И съм мечтателка, и съм скептичка. И съм топла като пролетен ден и съм хладна като дъжда. И искам да създавам, и искам да руша. И душата ми е като лятна буря, родена от срещата между топлия и студения въздух. 

Искам да се изпълня със слънце и да го оставя да прелива от мен. Искам да съм стихия, пусната на свобода, неукротима, неподвластна. Искам да съм бурен вятър и нищо да не може да ме спре. Искам да стоя нощем над покривите на града и да знам, че не се страхувам от нищо. Искам да се изправя, горда и силна, да погледна живота право в очите и да му кажа: "Не, аз няма да ти се дам никога!"

Какво бихте искали да направите, ако разберете, че ви остават няколко месеца живот? (Блог игра)

И така... щафетата отново ми бе предадена от другарчето Йоана Николова. Идеята на играта е участващите да се замислят за всичко онова, което такава ситуация би ги накарало да направят. И разбира се да предадат нататък...

Какво бих направила аз? Новина като тази първоначало неизбежно ще предизвика срив. Това е най-трудното нещо за приемане - да знаеш, че умираш. Но аз не съм се давала никога така лесно... Предполагам, че след тоя шок у мен би се появила една невероятна жажда за живот, едно желание да се преборя със смъртта, да и покажа, че съм по-силна от нея. И точно заради това, бих изживявала силно всеки миг, но без да мисля дали ще има утре или не. Това само би затъмнило момента.

Бих направила, всички неща, които винаги съм искала, но съм си казвала "някой ден". Този ужасен навик да отлагаме... той изчезва когато знаеш, че може да нямаш друг шанс. Бих осъществила най-щурите си идеи. Бих пътувала на стоп, бих раздавала безплатни прегръдки, бих си правила снежни човеци през зимата и пясъчни замъци през лятото, бих карала кънки на лед, бих се качила на покрива на сграда нощем, бих си направила татуировка, бих рисувала с пръсти и бих танцувала с някого на улицата нощем. Бих правила онези неща, които винаги съм си мечтала да правя. Бих се научила да свиря на пиано и бих свирила всеки ден, бих изпълнила с музика всеки свой ден и бих се опитала да създам нещо свое, което да звучи, когато си отида от света и да напомня за мен. Бих опитала да напиша песен, чрез която да живея винаги. А може би малка книжка, с която да предам на света своите истини, своите виждания, своето послание, да се опитам да убедя хората, че всеки един миг е вълшебен и не бива да бъде пропиляван в съжаления, караници или тъга, да им подаря духа си, който да ги ободрява в тежките моменти. Да, бих оставила нещо след себе си... нещо, с което всички да ме помнят и този спомен да ги топли... да си казват "ако беше тук сега, би ме окуражила, би ми казала да не се предавам, заради нея трябва да успея".

Бих се наслаждавала на природата и на целия многообразен свят както никога досега. Бих отворила сетивата си широко и бих поемала всеки дъх с наслада. Бих се усмихвала на слънцето всяка сутрин щом се събудя, бих се наслаждавала на всеки изгрев и всеки залез, бих ходила много под дъжда, бих гледала звездите с часове. Бих пътувала и бих видяла възможно най-много неща. Бих тичала боса по планинските поляни, бих изкачила планински връх, бих посадила дръвче. Бих плавала с корабче в морето, бих се разхождала край него нощем, бих посрещала изгрева на брега. Бих снимала колкото се може повече дъги, бих гледала небето с часове, бих летяла със самолет, бих скочила с парашут само за да разбера какво е да си птица. Бих си гледала домашен любимец, а може би няколко.

Бих прекарала прекрасни моменти с хората, които обичам - семейството, роднините, приятелите. Бих казала всичко онова, което се е задавяло в гърлото ми всеки път и не съм имала смелостта да го кажа. Бих изляла потока на емоциите си върху хората, бих им казвала онези най-важни думички "Благодаря ти", "Обичам те", "Прости ми", "Значиш много за мен". Бих им поднесла цялото си сърце на длан и бих им подарила най-скъпоценните мигове. Бих ги прегръщала повече, бих им се обаждала по-често, бих се вглеждала по-често в тях, бих говорила повече с тях, бих им подарявала нещата, които обичат и въобще неща, които да им напомнят за мен. А ако имам човек до себе си, той навярно би страдал ужасно от загубата ми. Затова бих му дала цялата си любов и най-прекрасните моменти с мен, бих го уверила, че не искам да тъжи дълго за мен, а да бъде щастлив, и че аз винаги ще го гледам от някъде и ще бъда във всичко, което прави. Бих се разхождала много с него вечер, бих го държала много за ръка, бих го целувала като за последно, бих гледала звездите, сгушена до него, бих му казвала всеки ден колко прекрасен е и бих го гледала, докато спи.

И въпреки страха, аз бих се борила докрай. Бих дала на хората пример за воля и борбеност, за който да се сещат, когато трябва да си вдъхнат кураж преди трудно изпитание. Бих станала по-добър човек, бих помагала повече, бих раздавала щедро всичко, което имам и бих топлила хората.

И за край на тази дълга статия обещавам на себе си да я прочитам всеки път, когато не се чувствам добре и да си припомням, че съм смъртна и трябва да се радвам на всеки миг от живота си. Обещавам си да изпълнявам това и да се наслаждавам на цялата красота и магия на света.

Не познавам много хора, създали блогове и не мога да предам щафетата на много хора, но предизвиквам теб, който четеш това, който и да си, да се замислиш и ти над този въпрос. А колкото до блог другарчетата... нека посоча някои поне...

Мъничето
Мили
Little Wonder

Приказка за една изстрадана победа

Пътят към мечтите... Хората обикновено си го представят като един висок връх, забулен в мъгла, който трябва да бъде достигнат. Не се замисляме задълбочено над този път, защото сме вперили поглед само в една точка - най-високата точка, постижението, наградата за смелостта да го поемем и усилието да го преминем. И едва когато уморено и щастливо поседнем на върха и погледнем надолу, виждаме всички онези остри скали, през които сме минали и всички онези клонки, за които сме се хванали, за да не паднем в пропастта. Да... няма равен път към една мечта. Той винаги е осеян с препятствия и изпитания за духа. Точно тези неща могат да ни покажат до каква степен сме заслужили това, което искаме. Точно тези неща ни каляват и ни правят истински. И да, много е важно да погледнем през мългата на върха и да потърсим тези клончета, за които сме се хванали, когато ни е било трудно. Това са хората, които са били нашата опора и нашата увереност, когатo ние самите не сме били уверени и стабилни. Те заслужават да усетят топлината и да видят благодарността в очите ни.

Но най-голямата скала, която се извисява на пътя към мечтата точно преди върха, е самото Аз. Това е най-тежката битка и най-голямата победа... победата над самия себе си. Най-силна воля се изисква в момента, в който си на крачка от върха, но и на сантиметър от бездната. Точно там е мястото на борбата със собствените слабости и прекрачването на собствените граници. Да преодолееш себе си е най-големият успех, заради който короната е заслужена. А заслужените корони украсяват, за разлика от незаслужените, които тежат. И тогава образът в огледалото става още по-хубав, още по-истински и там в двете очи в огледалото искри щастие, гордост, любов и сила.

Понякога...

Понякога искам да се скрия от света.

Понякога искам да избягам с някого.

Понякога искам да ходя боса по улицата с един загънат крачол само за да е различно.

Понякога искам просто да стоя под дъжда.

Понякога искам да полетя и да се откъсна от грижите.

Понякога искам просто да държа нечия ръка.

Понякога искам да лежа на тревата цял ден, загледана в огромното небе.

Понякога искам да тичам, докато се изтощя напълно и падна на земята.

Понякога искам да крещя, така че целият свят да разбере какво ми е.

Понякога искам да заспя и да потъна дълбоко в сънищата си, докато слънцето не ме събуди с лъчите си.

Понякога искам да раздавам нежност с шепи, докато се раздам докрай.

Понякога искам да чуя "Липсваш ми".

Понякога искам някой да ме прегърне и да ме държи в ръцете си, докато загубя представа за времето. 

Понякога искам, когато кажа "Добре съм", някой да ми отговори "Знам, че не си, но аз съм до теб."

Понякога искам някой просто да се вгледа в мен.

Понякога искам да тръгна нанякъде, без да знам къде отивам.

Понякога искам, когато си тръгвам, да чуя "Остани още мъничко... само мъничко."

Понякога искам просто да си стоя и да гледам някого, без да получавам въпроси за причината.

Понякога искам да вдигна телефона си и да чуя: "Здравей, не няма нищо, просто исках да чуя гласа ти."

...

Saying love will stop the pain

Saying love will kill the fear

Do you believe?

You must believe...

Не знам какво да напиша... не знам какво да кажа... Явно в мен се случва нещо, което не е изразимо с думи, но аз си го усещам и боли ужасно. Искам да изтръгна сърцето си... да го няма... да не усещам повече болка. Не става. Знам, че не става, знам, че без него нямаше да съм това, което съм. Но понякога ужасно много искам да го няма. Толкова си противоречи с разума, толкова беди ми носи, за какво ми е... За какво ми е сърце, ако само ще страда? За какво ми е да усещам толкова много неща, щом никой няма да ме види и да ме разбере? За какво ми е нежност, ако няма на кого да я дам? Искам да съм студена... но не като лед, ледът се топи. Като камък. Искам да не усещам болка. Само че това би означавало да не живея истински. Не мога да си го представя дори... да живея без да усещам. Няма как да стане, не ми е в природата. И къде е изходът от кръстопътя? Има ли въобще? Има ли край болката? Трябва да има... но дали вярата в това не е напразна? Искам да заплача, но дори това не мога вече... Искам да крещя, но нямам какво да кажа... Понякога искам да бъда жестока и студена, искам да руша, искам да наранявам... Друг път просто да се свия на нечие рамо, да се скрия от света, да знам, че там нищо не може да ме нарани, да се почувствам удома и крилете ми да си починат... Омръзна ми да се боря и да бъда силна, да се мъча да не показвам болката си, омръзна ми от всичко. Искам да се доверя на някого... да има един човек в тоя проклет студен свят, който да може да ме хване, когато падам, да ме защити от болезнения удар със земята...

I had to see you

He asked her what she came here for

She said "I had to see you, I had to see you,
I had to feel..."

Трябваше да те видя. Да, аз трябваше да те видя, да те усетя. Трескаво те търсех сред хората. В следващия момент беше толкова близко. Протегнах ръка да те докосна. После просто изчезна. Сън... видение... Събудих се и същото мрачно небе тежеше над мен. Не исках да се събуждам, исках да се върна обратно, да те намеря... Но алармата упорито пищеше и ме дърпаше в реалността.

Мрачни хора и мрачни улици минаваха пред очите ми като на лента. Механичен свят от навици, в който всеки е като чарк на голяма машина и следва своя ход всеки ден по един и същи начин. Ела, върни цветовете на света. Вървях отнесено с чадър в ръка, слушах капките, които шепнат и разказват приказки. Оглеждах се с широко отворени жадни очи. Аз трябва да те видя, трябва да те усетя, за да се почувствам жива. Бих вървяла с километри да те открия, да те взема в прегръдките си, да разперя огромните си криле и да те понеса над сивите облаци, към слънцето...

Вечната дрямка

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

Студен свят. Хората знаят само да съдят и да дават акъл и всеки си мисли, че знае всичко, че непременно трябва да се намеси в живота ти. Виждат само негативни неща. Забравили са да те обичат със всички твои добри и лоши черти, да те разбират и приемат, да намират хубави черти в теб. Всеки ти казва какво да правиш, как да дишаш въздуха си, какъв трябва да бъдеш, как трябва да се държиш.

Давай... движи се по повърхността, недей да мислиш. Много мислиш и гледаш на света твърде надълбоко. Не бива, трябва да вървиш по инерция, да говориш по интерция, да си вършиш работата по интерция, да обичаш по инерция. Живей по инерция, без да преживяваш твърде много... да не вземеш да се опариш случайно! Крий се зад изкривена карнавална маска... нали така е по-лесно. Старай се да се харесваш, да не казваш какво мислиш, че да не създаваш конфликти и да не ти се карат. Търпи и ще си спасиш душата... Да не те накаже оня отгоре, че не приемаш нормите му. Затваряй се в черупката си... докато истинският живот кипи извън твоите рамки. Затваряй очите си... Нали си роден сънлив. Потъвай в своята вечна дрямка. И дано не успееш да се събудиш, за да не съжалиш, че животът ти е минал монотонно.

Слънчев лъч

Ето че алармата пищи. Събуди ли се вече? Добро утро. "Ооо как ще е добро"- възразяваш ти. - "Пак на работа" или "Пак на училище". Изпиваш неврозно кафето си и изхвърчаш от къщи, нямаш време дори да се протегнеш. Автобусът пак е препълнен. Мразиш навалиците, нали? Всички се блъскат и като че влизането там е борба със зъби и нокти за живот. Крачиш по улиците, забил нос в тротоара, мрънкаш срещу студа, леда, навалиците, всичко, което те бави, всичко, което трябва да правиш и цялата система. Изкарваш поредния мрачен ден и се връщаш навъсен вкъщи, за да се скараш с близките си хора. Ти ли си? Позна ли се?

Време е да се събудиш! Да поемеш въздух, да се протегнеш сладко, както правят котките след сън, да се усмихнеш на деня. Имаш ли тази смелост, искаш ли тази свобода? Тя е толкова трудно постижима. Но можеш поне да я жадуваш и ако наистина я искаш, да се пребориш, да я извоюваш. Но не... Ти си заспал дълбоко и клепачите ти са така тежки. Ти не искаш да се събуждаш. Не можеш да се бориш с гравитацията и тя те мачка всеки ден. Кара те да гледаш надолу. Не помниш времената, в които погледът ти стигаше до безкрая, сега той гледа в мрачния сив тротоар, в стария раздрънкан автобус, във връхчетата на обувките ти.

Това ли сме ние, хората? Творците на тоя свят? Нима сме толкова по-различни от една добре организирана група животни? Или по-скоро машини? Къде е извисеният дух, за който се говори във всички текстове? Може би просто е приспан дълбоко някъде... дълбок летаргичен сън. Съществуването тежи на плещите ни, то не е духовно, то е бреме, физика, необходимост, проблеми...

Стоях на спирката и както обикновено ровех с крак в трошливия лед. Студено е... и тая зима ми омръзва точно заради това. Но денят беше слънчев. Небето беше огромно, ясно и толкова синьо, толкова синьо. Слънцето, толкова дълго не съм го усещала така. То галеше кожата ми с неговата нежна топлина. Замислих се... Защо сме винаги така недоволни? Защо не можем да заживеем в уюта на сегашния момент? Да го вдишаме и усетим изцяло, да се насладим... Толкова малко е нужно, за да ни стопли. Слънцето излиза всяка сутрин и топли цялата земя с лъчите си. А имате ли идея колко можете да стоплите някого с умивката си? Или пък с някоя нежна дума... да го накарате да се усмихне? Опитайте.