Бурята

Някога стояли ли сте навън в някой горещ летен ден, когато изведнъж вятърът набира сила и изтласква тежки сиви облаци над земята? Те се стелят, обхващат до преди малко така спокойното небе, трещят и боботят заплашително, а след това небето излива върху вас целия си гняв със своя студен проливен дъжд и бурен вятър. В такива моменти се чувствам така малка и беззащитна пред природните сили. Аз съм просто човек, крехък и преходен, който природата може да смачка с малкото си пръстче.

Но не само в природата човек може да се чувства така. Светът е студен като проливния летен дъжд. И когато порастнеш достатъчно неговите бурни ветрове се завихрят около теб и изтриват у теб всяка следа от предишния покой и хармония. Когато се изправиш лице в лице с това общество, в което си никой и гласа ти умира, задушен от глъчката на тълпата, когато осъзнаеш, че света никога не е бил движен от любовта, приятелството, добротата и състраданието, а единствено от мръсните хартийки, предавани от ръка в ръка, тогава осъзнаваш, че всичко, в което си вярвал е илюзия. Никой не го е грижа за теб... и ти си сам... ти си никой... една кукла, чийто конци дърпат институциите. Системата те е засмукала и твоят потенциал се усвоява единствено с цел да докара пари. Това е жестоката истина. Вървя по прашните улици на мръсния враждебен град и се чувствам малка и нищожна, толкова слаба... защото чувствам в един сив гранитен свят, в който трябва да си вълк, за да оцелееш. Ако си птица и се бориш да полетиш, периодично падаш и потрошаваш крилата си. Боли да бъда себе си. Но как да избягам... не мога да бъда извън обществото, не мога да бъда и извън себе си...

Уморени крила

"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпвал, сякаш са ме извадили от хладилник..."

Из "Бариерата" - Павел Вежинов

Ето че пак съм тук посреднощ... не мога да заспя... и отново ми тежи тоя камък на шията. Самота. Мислех си, че ще свикна с нея. Но уви не мога. Преследва ме като призрак. И ще ти призная нещо, дневниче... Не се чувствам щастлива. Не съм свободна. Всеки ден се движа сред хората, никой не може да ми каже каква да бъда, как да мисля, какво да търся и ценя. Но аз не съм свободна. Не мога да бъда себе си... хората просто ме отхвърлят. Трябва да покрия лицето си с боя, за да продължа да се движа между хората като една от тях, да изпълнявам своята социална функция. И сякаш съм белязана вечно да търся... да търся човек, пред който да сваля един по един пластовете боя, с които съм покрила истинската си същност. Да търся някой, който да освободи стихията в мен... без да се страхува от нея... Някой който да полети с мен, да гони вятъра, да гради въздушни кули върху облаците. Да, по дяволите, мечтателка съм, романтичка съм, странна съм... Осъдете ме, залепете ми черния етикет, защото търся красота и доброта в този грозен, студен свят на материални и биологични потребности. Знам, че търся несъществуващото... Но съм родена с крила и не мога да спра да се опитвам да полетя. Никоя птица не лети сама... От моите задушени от ежедневието опити, аз непрекъснато падам. Липсва ми другата птица. Заедно бихме могли да летим. И може би, ако падна, ще има кой да ме хване...