CLICK HERE FOR BLOGGER TEMPLATES AND MYSPACE LAYOUTS »

събота, декември 19, 2009

Трите лица на страха

Страх... едно от първите неща, с което човекът се запознава. Още съвсем в началото, когато дори не е осъзнат... пак го има. Страх от тъмното, страх от нараняване, от болка, страх от чудовищата във въображението или тези, с които са ни плашили. От самата ни зора животът се стреми да ни уплаши. И успява... Ние наистина от самото си раждане до самата си смърт се страхуваме от нещо.

Докато в началото страхът е от непознатите неща като тъмнината или от нещата, които ни изглеждат по силни от нас с потенциал да ни наранят, то с израстването страховете се менят. Стават страхове от чуждото мнение, от конкретни събития, от конкретни реакции, от конкретни преживявания. В днешния свят най-често в душите пропълзява страхът за оцеляването в него. И той е най-често страх за примитивното човешко оцеляване... като това да преживееш поредния ден... да се нахраниш, да имаш покрив... А понякога е и страх, че душевно няма да оцелееш в света, че ще те смачка и ще убие птицата в душата ти, ще отнеме сетивата ти и ще те направи студен. Съществува и страхът от злото, което дебне на всеки ъгъл... то е в човешката агресия, студенина и незаинтересованост от ничия друга съдба освен собствената. Днес заради материята умира духовното и заради материалното се отнемат животи... всеки ден... И има толкова сърца, недокоснат от любовта, в които злобата е съградила крепост, изпълнила я е с разтежа си и преливайки се изсипва върху хората... Жестокост... жестокост за пари... жестокост за власт... и всичката тя се излива върху хората... а те се страхуват повече от всякога. За работата си, за семействата ти, за близките си, за живота си... И всеки е уплашен от нещо...

Малцина са тези обаче, които изпитват страх от нищото. На повечето хора не им прави впечатление нищото. От празнотата не ги боли... от невъзможността да вървиш напред, да твориш, да създаваш, да откриваш... Не ги плаши времето, което се изнизва през пръстите им... въобще. Не ги плаши и празнотата в душата им... в съзнанието им. Те са доволни в своето примитивно съществуване... в своето битие към ежедневното... Защо им е душевност? Те имат ироничния си подигравателен смях, който използват като оръжие срещу света, имат своите вещи, които смятат за измеримост на величието си... и толкова. А тоя страх от нищото е всъщност най-творческото измежду всички чувства... Дам... Шпенглер е прав донякъде... макар че той го нарича примитивно чувство... напротив, то е всичко друго, но не и примитивно. От него се ражда активността и творчеството. Защото творецът се страхува от нищото.

А има и такъв страх... който може да съсипе и най-невероятния творец, защото не е движещ страх... той е деструктивна сила. Страхът да пуснеш духа си на свобода, да излезеш от собствената си черупка и да се покажеш пред света такъв, какъвто си. Много хора съсипват живота си ден след ден точно ей така... И те не са сигурни защо го правят. Защо се крият? Щом имаш какво да покажеш на света, защо го пазиш за себе си? Нима всички сме егоисти? Може би да. Но толкова неща остават нечути, невидяни, несътворени, нереализирали се... красиви неща... за които после съжаляват. Страхът от риска лишава от много неща, осакатява много преживявания, отнема много възможности и много опит от живота ни.

И което и лице да показва страха... той си е страх... рядко довежда до хубави неща... Но не може без него. Той все пак задвижва творческите сили, но пък спира други. Изборът от какво да се страхуваме е на самите нас...

четвъртък, декември 10, 2009

Отражението

Отражението в огледалото... Някои от нас стоят и го съзерцават с часове, любувайки се и чудейките се как да го направят още по-хубаво, други се страхуват да го погледнат, защото не го харесват, трети го виждат недействително... някак си се пречупва и изкривява в съзнанието им и добива извънредно контрастни стойности.

Но научих едно много важно нещо... защото нали затова сме хора, за да учим всеки ден. Научих, че няма по-страшно от това да излъжеш човека в огледалото, да се отречеш от него, да го захвърлиш. Защото дори и да му обърнеш гръб и да го потопиш в миналото, той все някой ден ще излезе отново и ще те тормози... ще краде съня ти, ще изпива енергията ти, ще боли в теб, защото не го пускаш на свобода. Осъзнах, че няма по-голяма сила от това да преминаваш през всички неуспехи и гадости на живота и въпреки това, когато погледнеш в огледалото, да виждаш все същия огън в очите на това свое отражение, да виждаш същия непокорен дух, който изпитва жажда за истински живот. Осъзнах, че няма по-голяма дарба от способността да обичаш безумно и да умееш да вдишваш опиянението от живота с неговите болки и радости, красотата, която все още живее, дори и в цялостно грозния сега свят.

И не искам да живея като другите... и не искам да съм нормална, не не искам. И макар в хорските очи да не порасна никога. Аз винаги ще копнея за небето. Винаги ще ходя разсеяно и небрежно през локвите в дъжда със затворен чадър. И нека съм мечтателка и нека съм луда, и нека да ми се смее целият свят... ще му се засмея и аз... Искам да живея! Искам да вдишвам красотата, искам да горя, искам да светя! И не ме интересува колко болка ще ми причини светът, не мога да бъда безчувствена... Винаги ще се изправям и пак и натам ще вървя... I am human... I feel life here in my heart... Вярвам, че нищо и никой не може да ме смачка... Вярвам в себе си! Винаги ще си бъда бунтарка... винаги ще гледам с недоумение на хората, които затварят погледа си в собствените си сиви граници. И ще гледам с широко отворени очи... ще поемам жадно гледката на това небе...

Free Spirit

сряда, ноември 25, 2009

Великият абсурд

И нощем, когато всичко спи, самотата е най-болезнена и най-пронизваща. И тая весела суета на образите по екрана на включения телевизор изглежда така карикатурно смешна през моя тъжен и уморен поглед сега. И въпреки че сърцето ми бие така тежко и го усещам, там вътре сякаш самотата е отворила огромна черна дупка. И все повече осъзнавам, че илюзиите владеят съзнанието ми... че живея и дишам в свят на мечти, в които съзнанието се е вкопчило в бягство от празнотата. Разяждат като наркотик същността ми, но отказването от тях е невъзможно, защото са родени от болезнената жажда за топлина, разбиране, споделяне, любов... Но тя като всичко друго днес живее в маскарада на света. И тя самата е един театър на абсурда, които не можеш да играеш, без да сложиш маска. А моята маска се изкривява от надигналия се под нея бунт на същността. Не искам да я нося. Не умея да играя тези роли... Затова самотата ме разяжда. Мой вечен другар и спътник, тя винаги ме следва. И целият свят е един абсурд и леден затвор. И никой не разбира хората, които търсят красота, познание и обич, които потъват в дълбочините на света. Те са самотни скитници, нечути и невидяни. И в този абсурден свят, в който грозното е в култ, аз не мога да свикна със самотата, макар тя да ме следва откакто се помня. И болката още се надига нощем в гърдите ми и не ми дава да спя.

четвъртък, ноември 12, 2009

Приятелите

Някой някога беше казал, че животът е приятели, които си отиват. Така е реално... В живота си срещаме толкова много хора... някои само преминават през него, други оставят по нещо, трети заемат значителна част от него и ни дават наистина много. Всеки ни променя с нещо, всеки има значение. Но най-голямо значение имат истинските приятелства.

Хората дават различни дефиниции на това понятие. Нормално е... като всичко друго и това го разбират по свое му... как ли не... Но при всички случаи... истинският приятел може да бъде разпознат в някои моменти... в критичните моменти, когато се нуждаеш от подкрепа или помощ, в моментите на радост, когато искреността се вижда в очите, но най-вече в моментите на промяна, когато само истинските приятели ще ти позволят да се промениш и ще те приемат какъвто искаш да бъдеш. Те са тези, които винаги ще ти кажат истината, които няма да ти позволят да вървиш срещу природата си, заради нечии чужди нагласи, няма да ти позволят да се откажеш от мечтите и стремежите си с лека ръка. Те са тези, които ще подклаждат огъня, ще те окуражават в тежките моменти, ще ти напомнят кой си, когато тъгата замъгли ясния ти поглед. Истинските приятели са тези, които няма да завидят на твоето щастие и на твоя успех... напротив той ще ги топли и радва. Те няма да те оставят сам в трудностите, дори да ги гониш от себе си, защото ги е грижа за теб. Те са готови да изтърпят всяко твое настроение, защото те обичат какъвто си и знаят, че ще ти мине. Те са толкова близо и знаят толкова много... че между вас няма стереотипни прояви... всичко е толкова естествено и непринудено - не е необходимо да обясняваш, на моменти дори никакви думи не ти трябват, не е нужно да се държиш по определен начин или да се вместваш в граници... Те те разбират и приемат... точно теб самия, неподправен и истински, с всички качества, лоши страни, вредни навици и досадни неща...

Времето е като сито... то пресява хората в живота ни... И наистина ни оставя златния пясък... хора, преминали през времето, без да ни оставят, без да ни забравят, без да изстинат към нас. Разбира се винаги ще се появяват нови... и тях времето ще претегли през своите кантари. Някои от тях ще си отидат, други ще стават по-близки. И трябва да се сещаме по-често да им благодарим за топлината... защото те са тези, които я заслужават най-много.

понеделник, октомври 26, 2009

Вали

Вали, в очите ми вали... а нямам чадър... Някои неща никога не се променят... колкото и години да минат... Дори има възможност да станат по-сериозни. Просто трябва да се мине през тях и да се затвори вратата след тях, защото всяко усилие да бъдат променени става излишна загуба на вътрешна енергия, става изтощение на духа, пилеене на емоции и сълзи, страшилище, което гони съня. Понякога просто трябва да затвориш очите си, да запушиш ушите си и да оставиш думите да минават покрай теб, събитията да се случват, без да ги отразяваш, времето им да минава... заради онези, които наистина имат значение, за да имаш сили да стигнеш до тях.


Истинското постижение крие именно там... да преминаваш през дъждовните дни, без да спираш да търсиш слънцето. Да не чуваш бурите, които фучат покрай теб... защото победителят всъщност е... глух. До него не достигат всички обезкуражителни нападки. А пътят е винаги там... той винаги чака, чака неговите стъпки. Върхът копнее да бъде покорен, вятърът копнее да го понесе на крилете си, звездите копнеят да бъдат достигнати. И дори да останеш съвсем сам, да се чувстваш съвсем нищожен и безпомощен, той няма да изчезне... защото чака теб, твоят огън, който да възпламени всичко и да остави своята диря. Той чака обичта и всеотдайността, с която ще го извървиш, потта и сълзите, които ще пролееш на всяко камъче, на което се спънеш и въпреки това не може да те отклони от посоката. Единствените грешки, които можеш да допуснеш са да се страхуваш да вървиш по него или да не вярваш, че именно той е твоят. Тогава идва болката, когато се обърнеш и той вече е далеч, а си знаел, че си можел просто да направиш крачка и да поемеш по него.

петък, октомври 09, 2009

Чудеса

Вървях си под ярките лъчи на слънцето, задъхана и уморена, забързана... В главата ми гъмжаха всички неща, които трябва да свърша през тоя месец, всички задачи, които очакват да намеря тяхното решение и имах чувството, че ще гръмне всеки миг. Забила поглед в земята, както си вървях, видях 1 стотинка на земята, наведох се и я взех. Случва ми се често като че ли... да забелязвам такива неща, да ги намирам. И разбира се всеки път се усмихвам и си казвам: "Е, може би имам късмет..." Хората са свикнали да свързват тия неща с късмета... Но защо, замислих се...

Далеч съм от мисълта, че да намериш стотинка на земята, да те сърби дланта, да имаш бял кичур в косата по рождение и всички останали такива неща, биха променили нещо в живота ти. Не съм суеверна, поне не в истинския смисъл на тая дума... малко такива неща биха могли да ме впечатлят. Това, което кара хората да измислят подобни неща не са нещата сами по себе си... Истината е, че човек има нужда да вярва в нещо... Животът е пътека с непрекъснато изскачащи препядствия, трудности и бариери... особено в днешния свят. Хората имат нужда от вяра... от вяра в нещо... това е опората, когато влезеш в поредния тунел и не виждаш къде точно му е края... Някои я наричат Бог, други съдба, трети равновесие в света, късмет, други вярват в тези дребни нещица, за които са си измислили, че носят добро или изпълняват желания, а може да бъде и вяра в себе си... Но във всички случаи... независимо колко наивно излежда това... например да видиш падаща звезда и с абсолютната убеденост, която само едно дете може да има, да вярваш, че най-съкровеното ти желание ще се изпълни... това е най-голямата сила, която притежава човекът. Да вярва... да вярва в доброто, да вярва в новата зора след всеки залез, да вярва в любовта, да вярва в мечтите си, да вярва в себе си. Да вярва, че цялата Вселена е на негова страна, че тя е в хармония с него и той живее и диша, за да гони мечтите си. Да вярва, че всяко малко нещо в деня му е знак, че то е усмивката, която света отправя към него, за да се усмихне и той.

Ние имаме нужда да вярваме в чудеса... Колкото и да ни е страх, че лъжем себе си и че те няма да се случат. Вярата е всъщност силата, която може да ги претвори в реалност... Ние трябва да вярваме в чудеса. Те поддържат трепета и вълнението от всяка мечта. Ние трябва да се научим да виждаме и усещаме малките чудеса, а не да забиваме нос в земята, когато те се случват. Да чакаме нещо изключително, без да забелязваме как малките неща ни променят всеки ден, как ни водят с една крачка по-близо до мечтите ни. Трябва да осъзнаем чудото в самите себе си... защото то е вътре в нас... не е в стотинките, падащите звезди или кичурите на косата... то е в сърцата ни.

вторник, октомври 06, 2009

Да или Не (блог игра)

Ето, че моето другарче Йоана Николова ме вмъкна в някаква блог игра. Не знаех, че има такива честно казано и тази статия ми изглежда нетипична за моя блог, но нека не прекъсваме играта. ((: Правилата са да се отговаря само с „Да“ и „Не“ и да се обсъждат питанки по въпросите само в коментарите. Та ето ме и мен...

Били ли сте арестувани? Не
Целували ли сте някой, който не сте харесвали? Не
Спали ли сте до 5 следобед? Да
Изключвали ли са ви от училище? Не
Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? Да
Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? Не
Уволнявали ли са ви от работа? Не
Уволнявали ли сте някого? Не
Пели ли сте на караоке? Не
Насочвали ли сте оръжие към някого? Не
Целували ли сте се под дъжда? Не
Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? Да
Виждали ли сте някой да умира? Не
Играли ли сте на бутилка? Не
Пушили ли сте пура? Не
Седяли ли сте на покрив? Да
Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? Не
Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? Не
Чупили ли сте си кост? Не
Бягали ли сте от училище? Да
Яли ли сте насекоми? Не
Ходили ли сте насън? Не
Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? Да
Карали ли сте мотоциклет? Не
Късали ли сте с някого? Да
Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? Не
Летели ли сте с хеликоптер? Не
Бръснали ли сте си главата до голо? Не
Скачали ли сте от покрив? Да
Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? Не
Яли ли сте змия? Не
Участвали ли сте в протест/демонстрация? Да
Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? Не
Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? Не
Участвали ли сте в банда? Не
Показвали ли са ви по телевизията? Не
Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? Не
Плували ли сте голи? Не
Правили ли сте шевове на нечия рана? Не
Карали ли сте сърф? Не
Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? Да
Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? Да
Били ли сте оперирани? Не
Тичали ли сте голи на обществено място? Не
Карали ли са ви с линейка в болница? Не
Губили ли сте съзнание, без да пиете? Не
Пикали ли сте в храстите? Да
Бягали ли сте от полиция? Не
Дарявали ли сте кръв? Не
Хващали ли сте телена ограда под напрежение? Не
Яли ли сте крокодилско месо? Не
Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? Да
Попикавали ли сте се на обществено място? Не
Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? Не
Рисували ли сте графити? Не
Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? Да
Слагали ли са ви белезници? Не
Вярвате ли в любовта? Да
Били ли сте се? Не
Крали ли сте нещо? Не
Яли ли сте охлюви? Да
Давали ли сте пари на бездомни/просяци? Да
Помагали ли сте на някой да изкара изпит? Да
Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? Не
Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? Да
Нападало ли ви е куче? Да
Били ли сте съдени? Не
Признавам някои въпроси са ми леко смешни, ама като цяло е забавна играта.

четвъртък, октомври 01, 2009

Разплакана цигулка


Скрита... там дълбоко, където не може а бъде открита от никого... тя живее сама. Лъкът се движи по нежните струни и описва картини... описва настроения... описва моменти... дни... един живот... Денем звуците и са динамични, игриви, като един динамичен и забързан ден. А нощем тя плаче... лее своите печални звуци в тъмното. Тя гали, вдъхва живот, пресушава сълзите и гони демоните. А нейните собствени звуци се носят нощем по улицата, тихи и свенливи, недоловими за човешките уши...

четвъртък, септември 24, 2009

Първа любов

"Да обичаш истински някого означава да се освободиш
от очакванията си. То означава приемане, дори
приветстване на същността на другия."
Карън Кейси

"С Майкъл никога не бяхме истински гаджета. Той беше по-голям от мен с три години и половина, което си беше много при положение, че тогава още не носех горнище на бански. Отраснахме около плувния басейн и тенис кортовете на крайградския клуб. Той със сигурност беше отличен тенисист, с плавна крачка и мощен удар. Когато се откъсвах от плуването и гмуркането с посинели устни, сядах на тревата, увита в хвалиена кърпа и наблюдавах мачовете. По-късно момчетата идваха при басейна, вдигаха момичетата на рамене и си устройвахме водни битки. Най обичах да седя на широките рамене на Майкъл. Чувствах се сигурна...

... През есента, когато навърших 14 години, той започна да ме кани на кино в късните следобеди. Искаше ми се да се съглася, но винаги усещах едно странно присвиване в стомаха и се отказвах. Тъмните му очи ме пронизваха - едновременно ми се нравеха и ме плашеха.

Постепенно започнах да се заседявам в колата му и да споделям с него проблемите си. ... Голяма част от болката ми произтичаше от отношенията с родителите ми, които се разведоха, когато бях на 11 години и се ожениха повторно, когато бях на 13. Не познавах друг с разбито семейство, срамувах се от себе си и не бях уверена в себе си, сякаш съм под нивото на останалите деца. С Майкъл можех да споделям всичко това. Той ми вдъхваше сигурност и аз започнах да му се доверявам.

След известно време вече бях готова да ходя на кино с него. Харесваше ни и да стоим вкъщи - често слизахме в сутерена да гледаме телевизия. Обичахме да седим заедно пред телевизора, сгушени на канапето. Странна двойка бяхме. Той се увличаше по спорта, а аз - по изкуството. Сестра ми и някои нейни приятелки си правеха майтап със спортната му мания. Сигурно съм искала всички да го смятат за неотразим или да бъде по-артистичен, но никой не се грижеше за мен, както той правеше. Когато ме целуна за пръв път, бяхме у тях и гледахме бейзболен мач по телевизията, а навън вилнееше буря. Прибрах се и изтичах в стаята на сестра ми. Сигурно съм изглеждала много глупаво, когато застанах на вратата и обявих: "Майкъл ме целуна". ...

... Майкъл излизаше с други момичета и аз имах срещи с други момчета. ... Въпреки, че много пъти ме уверяваше колко специална е връзката ни с думите: "Няма значение дали си имаме гаджета или не; винаги ще съм до теб", аз пак го ревнувах, когато се увличаше по друга.

Майкъл се сгоди за едно момиче от друг град, когато бях на 19 години. Бях единственото неомъжено и необвързано момиче на сватбата. Когато младоженците си вземаха довиждане с гостите, Майкъл дойде при мен, целуна ме по бузата и каза: "Обичам те".

И по-късно го доказа. Когато имах нужда да поговоря с някого, той беше до мен. Понякога го ревнувах при мисълта, че е любящ и романтичен с жена си, но това се промени, щом се сприятелихме с нея. ...

... Баща ми почина, когато бях на 38 години. Сутринта преди погребението си помислих: "Майкъл дали знае?". От години не се бяхме виждали, нито чували. На следващия ден след опелото, докато разговарях с многобройните приятели и семейства, дошли да се сбогуват с баща ми, усетих нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях онези тъмни очи.

- Добре ли си? - попита той. Кимнах. Той ме хвана за раменете и ме погледна в очите.

Никой така и не разбра връзката, която съществуваше между нас. Не съм сигурна, че и ние я разбрахме. Но нея я имаше и винаги ще я има."
Мери Елън Клий

Красива историйка... Много ми хареса и поисках да я споделя просто. Макар че по-отдавна я знам... но сега си я припомних. Малко я посъкратих, но все пак посветих достатъчно време да отделя най-стойностното. Някои неща не е необходимо, а и не могат да бъдат разбирани... те са единсвено осезаеми...

неделя, септември 13, 2009

Глътка щастие

Някога замисляли ли сте се над това какво е живота ви, какви невероятни дарове имате от природата, колко изключителни неща умеете и колко малко го забелязвате? Замисляли ли сте се доколко оценявате своето съществуване, всеки ден, всичко, което ви се случва? Събуждали ли сте се някога с мисълта колко сте щастливи, че се събуждате и че виждате слънцето, че можете да усетите топлите му лъчи как целуват още сънените ви очи? Вървели ли сте някога рано сутрин по улицата... ей така, за да вдишате свежия утринен въздух... Били ли сте благодарни за това, че можете да вдишате тая жизнена сила? Вървяли ли сте някога боси по някоя поляна, усещали ли сте докосването на тревата, били ли сте благодарни, че чувствате земята под краката си? Отпускали ли сте се някога напълно в ласките на морските вълни, били ли сте благодарни, че можете да се носите по водата? Чувствали ли сте някога капките дъжд по кожата си и били ли сте благодарни, че можете да усетите как ви пречиства?

Замисляли ли сте се някога за това колко са ценни сетивата ви и как вие ги използвате машинално... как не оценявате тяхното значение... не си представяте какво би било ако липсваха... А пробвали ли сте да се оставите на тях за миг? Да вдишате опиянението от живота... да изпитате благодарност към природата, че можете да виждате красотата, да чувате всеки звук, да усещате аромати, да вкусвате, да докосвате...

Погледнете хората около вас... погледнете тези, които обичате... Благодарни ли сте, че можете да ги докоснете, да ги видите, да слушате гласовете им... Оценявате ли значението на всяко докосване? Защото то е магическо, то е специално, то е невероятно... ако можете да го усетите... То значи повече от всички материални неща, които можеш да дадеш на някого. Дар, който хората са забравили да оценяват... способността да усетиш човека срещу теб... да усетиш ръката му върху твоята... или кожата на лицето му... Хората правят много неща машинално... без да ги чувстват... Когато имаш нещо, то започва да става за теб даденост и ти забравяш за него. Чувстваш се господар на своята вещ, докато не осъзнаеш, че всъщност не ти принадлежи, докато не я загубиш.

А моментите присъстват в нашия ден... красотата е около нас... Ние затваряме очите си, запушваме ушите си и дръпваме като опарени ръцете си от нея. Бързаме, вършим безкрайната си работа, изпълняваме функцията си в обществото, живеем динамичния си живот. Но забравяме да чувстваме... забравяме, че винаги ще имаме нужда от красиви мигове на отмора... мигове на мълчаливо щастие... на съзерцание, на вслушване, на допир... Ние се затваряме в собствената си самота, страдаме от липса на внимание, чакаме чудеса... а чудесата са около нас... всеки ден...


Можете ли да освободите сетивата си, да позволите на красотата на момента да проникне във вас, да ви изпълни, да ви завладее? Можете ли да отпуснете стихията на духа си... да изживеете докрай мига, да спрете безкрайния поток на рационалните си мисли, безмилостната си мисловна дейност, която преценява кое е редно, за да се отдадете изцяло на един миг щастие? Можете ли да се измокрите, за да повървите в дъжда, да окаляте дрехите си, за да подскачате в локвите? Можете ли да излезете от рамките на общоприетото, за да видите какво има извън тях, за да имате детската волност да се радвате на света? Можете ли да покажете с дребнички жестове колко държите на хората, които са до вас? Колко пъти сте им благодарили за тяхната подкрепа, колко пъти сте ги прегръщали мълчаливо, без определена причина? Колко често ги докосвате? Колко често им се обаждате без да знаете какво точно да им кажете?

Можете да се събудите отново... И денят да е нов. Вие да усещате цялата магия на живота, да бъдете благодарни за това. Защото всичко е във вас... Само вие можете да отворите сетивата си... Не само 5-те сетива, които тялото има... сетивата на душата си...

петък, септември 11, 2009

Луната в прозореца ми

Неясна нощ, но все пак... тя е там и свети и през облаците дори. Свети точно в моя прозорец, над моето легло, над моята глава... И в тъмнината създава една приказна атмосфера тая ефирна бледа светлина, усещане за самота... и мечти, в които съм се заровила, загледана в нея. Да, наистина там ми е най-добре. Не ми се налага да обяснявам нищо на никого, не ми се налага да бъда нищо друго освен себе си, никой не се рови в живота ми така сякаш е негов, непременно го засяга и трябва да го промени. Само аз и светът, такъв какъвто ми се иска да бъде... Истинския е твърде студен, за да стоя само в него, непременно ще ми донесе болки. Аз не искам кой знае какво... искам да ме оставят да си живея... да бъда каквато искам да бъда. Това, че не разбирате някого, прави ли го по-лош от вас? Всъщност кой определя кое е лошо и кое добро? Кой определя какво е добре да направиш в живота си? Всеки от нас е различен, всеки има нужда от различни неща в живота си. Няма правилни и погрешни решения, само такива, които ни правят щастливи и такива, които не ни правят щастливи. Ние избираме сами пътя си всеки ден. Аз искам всеки ден да бъде нов. Искам тези улици, по които минавам да ми се виждат всеки ден различни, макар да ги познавам и на сън. Искам да са непознати сега... Искам да изгрявам всяка сутрин със слънцето. Искам да се мокря вън на дъжда. Писна ми да живея като обикновен човек... един от многото... Не искам да съм обикновена, не искам да същестувам, искам да живея! И искам да свети тази луна за мен всяка нощ в тоя прозорец и всяка нощ да е различна... аз и позволявам да е различна...

четвъртък, септември 03, 2009

Истина

Милена - Истина

Някой ми открадна сърцето ти,
което плачеше нощем на сън,
овяхна нещо вътре в тебе,
не поглеждаш дори навън.
Ще оставиш ли това,
за което си мечтал
и с години си се борил,
път, по който си вървял.

Някой ден сърцето,
ще поиска и това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал.
Някой ден сърцето,
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал.

Никога не казвай "да",
когато чувствата ги няма в теб,
когато ровиш в своита самота,
пак се луташ за кой ли път.
Уморен от своя бяг
продължаваш все натам,
вътре някъде дълбоко в тебе
и винаги оставаш сам.

Някой ден сърцето,
ще поиска и това,
което ти си му отнемал,
без дори да си разбрал...
Някой ден сърцето,
ще те съди за това,
за това, че много си го лъгал...

Една невероятна песен, която преди време дълбоко се заби в сърцето ми. Там си и остана и винаги ще бъде там. Заради текста си, разбира се, най-вече... заглавието казва всичко... Накара ме да се замисля преди време за това как лъжа сърцето си като бягам от мечтите си... или си мисля, че бягам, но винаги се оказва, че вървя право към тях... Защото като че ли пулсират в кръвта ми, като че ли са като въздуха, който дишам, като сърцето, което пулсира, за да ме поддържа жива, като очите, които ми показват света... Замислете се и вие... бягате ли от това, което винаги сте искали с цялото си сърце?

неделя, август 30, 2009

Как умира една мечта...

Моменти... струи вода в реката на живота ни... добри и лоши... все едно... но такива, през които трябва да минем, за да си научим уроците. Но доколко едно нещо е лошо всъщност и доколко съзнанието го прави такова... Като с лупа сякаш увеличава размерите на болката. Някой някога беше казал, че хората никога не са толкова щастливи, колкото им се иска и толкова нещастни, колкото си мислят. Така е... и въпреки това човекът продължава да мисли, че е най-нещастният на света, когато за пореден път се спъне по пътя си и полети към земята.

Илюзиите са нещо опасно... А понякога са така красиви и опияняващи... превземат съзнанието, сърцето, цялото ти същество, стоят като картина на гениален художник в съзнанието ти... чисти... кристални... съвършени... Но неистински, защото са плод на мечтата, потребността, копнежа. Осъзнаваме, че са неистински, но продължаваме да живеем с тях... да дишаме с тях... изпитваме нужда от тях, защото ако изчезнат, празнотата завладява сърцето. Какво по-болезнено има от момента, в който умира една мечта... Момент, в който сякаш се чупи стъкло и хиляди парченца се забиват безмилостно дълбоко в сърцето. И какво по-тъжно от отчаяния опит на съзнанието да спаси красивата илюзия от истинския образ, така далечен и контрастен... То иска да я изолира... да я съхрани в себе си непокътната, такава каквато е била в началото, по детски искрена и наивна...

Човекът като че ли носи в кръвта си потребността от справедливост. Нещо толкова неестествено и невъзможно. Справедливостта е утопия на човешкия разум. Тя не съществува. Никога не е съществувала. В самата природа няма справедливост... Не е ли глупаво да я търсим в социума? Защо тогава я търсим? От къде идва тази потребност от ред, от баланс, от съвършенство на света? Долколко тя е лоша или добра... не знам... но тя ни кара да страдаме... Кара ни да се надяваме, че бихме получили поне малко топлина, когато раздаваме всичката, която имаме. Съвършено грешна надежда. Ледът може единствено да изстудява...

сряда, август 19, 2009

Moments of hapiness

Хей блогче... Мисля, че ти дължа извинение... Направих те прекалено тъжно. Споделям с теб само миговете на болка. Затова сега искам да те запозная с най-невероятните хора в живота ми... истинските приятели... Хората, които винаги ще бъдат близо до сърцето ми, независимо от разстоянието, което ни дели, хората, които са били до мен в най-трудните ми моменти, хората, които могат да ме накарат да заплача от щастие и да се смея до припадък, хората, които ме накараха да се почувствам на мястото си в този свят. Обичам ви! Благодаря ви че ви има!


събота, август 08, 2009

Лятна нощ

Летните нощи... какво чудо са те... особено край морето. Но когато си самотен и разговаряш единствено със своите собствени мисли, те могат да бъдат и тъжни.

Тишината, щурците, перваза на една тераса, пълната луна... аз и самотата... Дните минават весело край морето. Но когато нощем всички спят, а аз потъна в тая упойваща тишина, по-силно от всякога чувам ударите на разбитото си сърце. Кънтят в мен като удари на камбана. А какво ли е останало в него, че бие така... Чувствам го така празно, така пусто... като улиците в онази самотна и печална нощ. Седях на перваза и ужасно исках да разперя криле и да се издигна над покривите... Но уви не можех... Крилете ми са счупени. След полет високо, обикновено реалността ме удря така силно, че политам надолу със страшна сила и се разбивам в твърдата земя. Докато се изправям бавно, осъзнавам, че крилете и сърцето ми са потрошени на парчета, а небето е далеч. Искам да избягам от самотата, но не мога да летя... Мога само да седя на перваза на терасата и да се взирам в тъмните облаци, движещи се бързо като хали и закриващи периодично огромната луна.

Защо съм такава... не се разбирам... Защо раздавам докрай всичко, което нося в сърцето си? Защо заливам хората с нежност? Защо не мога да съм кубче лед? Те са по-обичани от огъня. От него всички бягат, защото той изпепелява. Защо му е на човек да дава, след като този, за когото бие сърцето му, ще избяга... Защо въобще да обичам, щом ще чувствам студ? Живея за тези кратки мигове, които идват по няколко дена в годината... така случайно... мигове на топлина и радост... за да посрещна следващата дълга зима в сърцето си... за да бъда захвърлена отново навън като ненужна вещ... да броя звездите сама на някой перваз и да чакам да зарастат раните ми...

четвъртък, юли 30, 2009

От другата страна

Ний герои сме в театър,
в драма някаква една,
ний родени сме от вятър,
от безбрежна самота.

Но различни ний изгряхме,
аз - от огън, ти - от лед,
как един пред друг се спряхме,
ти - мой стих, а аз - поет.

Аз крила на птица имах
и невиждащи очи,
сълзите ледени ти взимах,
давах топлите лъчи.

Ала чупи се стъклото,
движат се във нас стрелки,
не получаваме каквото
съдбата наша отреди.

Светът във миг се преобръща
и ролите ще размени
и знаеш всичко как се връща
как рухват старите стени.

И пак слънце ще изгрее,
но от другата страна,
а дъжд тъжен ще се лее
там, дето слънцето сия.

неделя, юли 19, 2009

... и един разговор...

[03:55:12] Йоанa`mega sad... says: харесва ми...
[03:55:17] Йоанa`mega sad... says: реална ли е тази "жена" ?
[03:55:29] Йоанa`mega sad... says: случайности.. аз лично не мисля че има случайности
[03:55:41] Йоанa`mega sad... says: но и не вярвам на една дъска да ни е написано всичко което трябва да се случи
[03:55:47] Йоанa`mega sad... says: според мен винаги има избор...
[03:55:48] Infie says: да, всичко, което описах е реално
[03:56:08] Йоанa`mega sad... says: можеш единствено да се радваш, че си срещнала тази жена..
[03:56:10] Йоанa`mega sad... says: аз такива търся... :)
[03:57:44] Йоанa`mega sad... says: има неща по-висши от нас.. които не разбираме
[03:57:57] Йоанa`mega sad... says: явно не сме достатъчно "помъдрели" за да можем да узнаем тайната...
[03:58:48] Infie says: явно да...
[03:59:07] Infie says: но аз понякога се учудвам от себе си...
[03:59:55] Infie says: от една страна ми изглежда детинско и наивно, от друга си мисля... ами ако е вярно...ако наистина това, което усещам е предопределено и ще се случи...
[04:00:16] Йоанa`mega sad... says: същите мисли ми минават и на мен през главата...
[04:00:33] Йоанa`mega sad... says: всъщност.. това, което смятам за наивно и детинско
[04:00:36] Йоанa`mega sad... says: и глупаво..
[04:00:41] Йоанa`mega sad... says: е точно истинската, красивата любов..
[04:00:44] Йоанa`mega sad... says: чистото.. невинното
[04:00:51] Йоанa`mega sad... says: въпроса е.. дали има място в този свят
[04:00:58] Йоанa`mega sad... says: дали има кой да я "види" и оцени?
[04:01:14] Йоанa`mega sad... says: дали има истински човек, който да я заслужава?
[04:01:29] Йоанa`mega sad... says: и може би.. защото не е еднотипна, повърхностна, еднообразна
[04:01:49] Йоанa`mega sad... says: както чувствата при всички останали повърхностни, материални и елементарни хора
[04:01:54] Йоанa`mega sad... says: и затова да ми изглежда глупава и наивна?
[04:02:11] Йоанa`mega sad... says: дали такива хора като мен имат място в този живот?
[04:02:31] Йоанa`mega sad... says: и с тази наивност и глупавост мога да се впиша и да живея нормално?
[04:02:41] Йоанa`mega sad... says: от тук идва и въпроса..ако искам да се "впиша"...
[04:02:48] Йоанa`mega sad... says: та всички се борят за "оцеляване"
[04:02:58] Йоанa`mega sad... says: аз не искам да "оцелявам"... аз искам да "живея"
[04:03:11] Йоанa`mega sad... says: а именно в моментите на тази моя "наивност"
[04:03:15] Йоанa`mega sad... says: аз се чувствам жива...
[04:03:21] Йоанa`mega sad... says: дори и да ме боли след това...
[04:03:31] Йоанa`mega sad... says: но не може всичко да е само красота и рози нали?...
[04:03:46] Йоанa`mega sad... says: ако нямаше болка нямаше да го оценя това "наивното" което се таи в мен...
[04:03:51] Йоанa`mega sad... says: то ме прави жива...
[04:04:04] Йоанa`mega sad... says: и понеже съм оптимист.. се надявам че все ще намеря, някой, който го заслужава
[04:04:08] Йоанa`mega sad... says: и който ще го оцени
[04:04:28] Йоанa`mega sad... says: и ще продължавам да се "влюбвам.."
[04:04:34] Йоанa`mega sad... says: пък каквото стане....
[04:04:46] Йоанa`mega sad... says: важното е да има надежда.. нали така?
[04:04:54] Йоанa`mega sad... says: иначе да се считам за "жив труп"
[04:05:03] Йоанa`mega sad... says: не знам колко разбра от това, което написах..
[04:05:33] Infie says: всяка думичка... като че аз съм го писала... нямам думи...

Случайности...

Винаги съм се чудила дали ги има... Ти как мислиш, блогче? Има ли ги? Аз уж не вярвах в съдбата, защото един рационален ум не би могъл да приеме, че някъде има дъска и там е написано на всеки какво има да му се случва. Но понякога и тоя същия рационален ум не може да си обясни случващото се. Сякаш някои неща се случват в точния момент на точното място... сякаш няма случайни срещи и случайни разговори...

Случи ми се нещо много странно... В живота ми се появи една неочаквана личност, която за една вечер просто ме омагьоса с уникалния си начин на мислене... толкова близък до моя... Никога не съдете хората по това, което виждате на пръв поглед. И не си създавайте очаквания. Защото аз очаквах това да е една скучна вечер, в която у нас ще остана една жена на възраст приблизително колкото майка ми, аз ще трябва да покрия изискванията за добра домакиня, тя ще си легне рано, а аз пак ще си вися цяла нощ в кухнята... Но всички тия очаквания нямаха нищо общо с истината. Всичко, което се случи беше толкова нормално и естествено, каквато е и тя самата... истинска... Докато провеждаше своите като че ли безкрайни телефонни разговори, ми се струваше като всички други... дори леко досадна. В момента, в който заговори с мен със същата лекота, естественост като мен, със същата тежест във всяка казана дума, която без да има за цел, оставя белег в душата, с тая необичайност и обаяние... Останах смаяна... Сякаш говорех със свой огледален образ, само че по-възрастен и по-опитен от мен. Магическа нощ... Имах чувството, че съм срещнала фея. Аз съм особен характер... доста сложен... На хората им е трудно да ме проумеят много често. Имам чувството, че тя погледна в мен като в отворена книга, чувствах се толкова странно. Попринцип съм много общителен и отворен човек... но като че ли не ми се беше случвало да познавам някого от 5-6 часа и да споделям такива лични неща. Просто знаех, че ще ме разбере... а, господи... колко малко хора наистина умеят ме разбират... Тя дори не ме познаваше, виждаше ме едва за първи път... а толкова добре осмисляше ситуациите, за които и говорех... Същата като мен... различна, странна и интересна... извън каквито и да било стереотипи... Сутринта я изпратих до гарата и се върнах пеша до вкъщи. След това, което ми се беше случило и след тоя удар в сърцето ми същата сутрин имах нужда от тая дълга разходка... ей така да подишам чистия въздух, да посрещна новата зора, да си прочистя главата...

Тя ме остави ей така... замислена... съществуват ли случайностите... съществува ли съдбата... Истинско ли е това чувство за предопределеност на някои неща, което понякога изпитвам...

петък, юли 10, 2009

За дъжда и мечтите...

Навън вали...безпаметно дълго
И този мрачен ден потъна в сън
Не помня откога дъждът навън оплаква света...



Навън отново вали... Така е всеки ден от 4-5 седмици. Преди все валеше следобед, последните няколко пъти вали през нощта. Когато уморен задушния летен ден си отива, вятърът носи своите мрачни дъждовни облаци и ги изсипва над града като че ли с ведро. Дните изглеждат така еднакви, така предвидими... Нищо не се случва. Сякаш времето ми е спряло да тече. А какво стана с мечтите, какво стана с приятелствата, със заниманията... Къде отиде тръпката от всичко?

Понякога искам... ей така... да тръгна да се разхождам... посреднощ... сама... да гледам звездите... Или пък да стана рано и да се кача на високо, за да гледам изгрева, да гледам как величествено се издига слънцето, да почувствам как се издига и вътре в мен. Не е нужно някакво невероятно чудо, за да направи човека щастлив. Поне за себе си мога да го твърдя де... Аз нямам влечение към предметите. Има неща, които ме радват далеч повече от тях. Неща, които малко хора забелязват, усещат, търсят... Но тия като че ли и тия неща са замряли... Сякаш съм се затворила с своя балон от мечти и не позволявам на реалността да ме докосне. Изглежда ми мрачна и студена като проливния дъжд, който се лее навън. Аз обичам дъжда, но не такъв дъжд. Обичам лекия дъжд с неговото нежно и хладно докосване.

Нещо ми липсва... да... определено. Питам се какво... Всички мечти изглеждат толкова далечни и непостижими. Когато за миг усетиш, че си така близо до тях, че почти можеш да ги докоснеш, се оказва, че всъщност си се заблуждавал. Те са все така далече, колкото и преди. Но поне си се издигнал... над ежедневното...над делничното...над обикновеното... Полетял си за миг към тях, почувствал си сладкия трумф, сякаш си ги постигнал, дори ако това е само в твоето собствено съзнание. И много често се питам... В тоя стремеж да осъществим мечтите си, да ги видим в реалността, материализирани, приземени... дали пък не забравяме, че всъщност най-красивото и опияняващо чувство е да копнееш. Не забравяме ли, че е толкова по-увличащо да търсиш, отколкото да стоиш пред вече откритото. Не забравяме ли онова сладко напрежение от очакването, което те кара да трепериш, да усещаш сърцето вътре в тебе, да усещаш, че си жив... И ако имахме всичко... дали бихме били щастливи. Не мисля... Ако имах всичко, което исках, то сигурно щеше да ми омръзне. Да, наистина има нещо много по-страшно от това да си емоционален и раним...и това е да си сив... да не те докосва нищо...да не те вълнува нищо... Тогава не усещаш, че си жив... Тогава какво ми липсва, след като всичко е вътре в мен. Аз умея да чувствам, да мечтая, да копнея... Не е ли точно това онази сладка тръпка от живота... Просто трябва да я събудя...

неделя, юли 05, 2009

Мълчание

Привечер. Седя на прага, слушам гласовете на птиците, идващи някъде отдалеч. Мракът бавно пропълзява по небето и мени всяка секунда нюанса му. Това небе... как копнея да го докосна. Как копнея да се понеса с вятъра, лека и свободна, да се издигна над света... Ако само имах криле, ако можех да летя истински... щях да долитам през нощта. Да, щях да влизам през отворения прозорец, да те гледам как спиш, да галя рошавите кичурчета коса край челото ти. Защото не мога да кажа и дума. Искам да изрека толкова неща, искам да ти говоря цяла нощ, да ти разкажа за планините, за огромното небе, за звездите, за величествения изгрев и нежния залез, за чудните горски пътеки, за дъжда и за дъгата. Искам да те нарисувам с думи, за да разбереш какъв си в моите очи. Искам да ти открия своите мисли, своите мечти, своите истини... Но аз мълча. Не мога да кажа и дума. Мога само да те гледам с моите невиждащи очи. Те не знаят дали виждат теб или една илюзия, която аз им създадох, един прекрасен образ, който аз сътворих. Мога само да копнея да се разхождам лека и безплътна като видение в твоите сънища. А ако можеше само да отвориш очи и да ме видиш. Аз няма да кажа и дума, не, няма. Аз само ще те слушам. Ще те слушам цяла нощ. Разкажи ми ти за красотата, за нежността, за истината, за силата, за любовта. Аз няма да се прехласвам, както правят другите. Аз само ще стоя кротко, ще те гледам с наивно детско възхищение и ще поемам всяка твоя дума, за да я пазя в сърцето си. Ако ми позволиш да хвана ръката ти, ако освободиш съзнанието си, ако дойдеш с мен. Ние можем да летим заедно. Ще докоснем звездите искаш ли? Тук съм само през нощта. Аз нямам място в твоя ден. Аз съм неканен гост в твоя живот. Но не се страхувай, лети с мен. На сутринта ще съм изчезнала, ще бъда сън за теб. Няма да оставя у теб нищо, никакви думи, никакви чувства, нито докосването от връхчетата на пръстите ми, нито от устните ми, нищо... Само чувството, че си летял, че си бил с вятъра и си докоснал звездите. И ти ще се събудиш ободрен, силен, щастлив. А аз... аз ще се върна отново... някоя нощ... за да те гледам мълчаливо...

четвъртък, юни 18, 2009

Бурята

Някога стояли ли сте навън в някой горещ летен ден, когато изведнъж вятърът набира сила и изтласква тежки сиви облаци над земята? Те се стелят, обхващат до преди малко така спокойното небе, трещят и боботят заплашително, а след това небето излива върху вас целия си гняв със своя студен проливен дъжд и бурен вятър. В такива моменти се чувствам така малка и беззащитна пред природните сили. Аз съм просто човек, крехък и преходен, който природата може да смачка с малкото си пръстче.

Но не само в природата човек може да се чувства така. Светът е студен като проливния летен дъжд. И когато порастнеш достатъчно неговите бурни ветрове се завихрят около теб и изтриват у теб всяка следа от предишния покой и хармония. Когато се изправиш лице в лице с това общество, в което си никой и гласа ти умира, задушен от глъчката на тълпата, когато осъзнаеш, че света никога не е бил движен от любовта, приятелството, добротата и състраданието, а единствено от мръсните хартийки, предавани от ръка в ръка, тогава осъзнаваш, че всичко, в което си вярвал е илюзия. Никой не го е грижа за теб... и ти си сам... ти си никой... една кукла, чийто конци дърпат институциите. Системата те е засмукала и твоят потенциал се усвоява единствено с цел да докара пари. Това е жестоката истина. Вървя по прашните улици на мръсния враждебен град и се чувствам малка и нищожна, толкова слаба... защото чувствам в един сив гранитен свят, в който трябва да си вълк, за да оцелееш. Ако си птица и се бориш да полетиш, периодично падаш и потрошаваш крилата си. Боли да бъда себе си. Но как да избягам... не мога да бъда извън обществото, не мога да бъда и извън себе си...

събота, юни 13, 2009

Уморени крила

"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпвал, сякаш са ме извадили от хладилник..."
Из "Бариерата" - Павел Вежинов


Ето че пак съм тук посреднощ... не мога да заспя... и отново ми тежи тоя камък на шията. Самота. Мислех си, че ще свикна с нея. Но уви не мога. Преследва ме като призрак. И ще ти призная нещо, дневниче... Не се чувствам щастлива. Не съм свободна. Всеки ден се движа сред хората, никой не може да ми каже каква да бъда, как да мисля, какво да търся и ценя. Но аз не съм свободна. Не мога да бъда себе си... хората просто ме отхвърлят. Трябва да покрия лицето си с боя, за да продължа да се движа между хората като една от тях, да изпълнявам своята социална функция. И сякаш съм белязана вечно да търся... да търся човек, пред който да сваля един по един пластовете боя, с които съм покрила истинската си същност. Да търся някой, който да освободи стихията в мен... без да се страхува от нея... Някой който да полети с мен, да гони вятъра, да гради въздушни кули върху облаците. Да, по дяволите, мечтателка съм, романтичка съм, странна съм... Осъдете ме, залепете ми черния етикет, защото търся красота и доброта в този грозен, студен свят на материални и биологични потребности. Знам, че търся несъществуващото... Но съм родена с крила и не мога да спра да се опитвам да полетя. Никоя птица не лети сама... От моите задушени от ежедневието опити, аз непрекъснато падам. Липсва ми другата птица. Заедно бихме могли да летим. И може би, ако падна, ще има кой да ме хване...

неделя, май 17, 2009

Малките неща...

Чуден свят... Уж толкова огромен, необятен, а обърнат към детайла... Да, дребните неща... в тях се крие истината. Понякога едно съмвсем дребно нещо може да запали пожар в сърцето ти, понякога едно съвсем дребно нещо може да направи деня ти, месеца ти, годината ти огряна от слънце, понякога едно съвсем дребно нещо може да срине до основи всичко, в което си вярвал.

Няма да ми повярваш, но една песен преобърна живота ми, една едничка песен. Всъщност всяка голяма промяна в живота е тръгнала от нещо съвсем обикновено и малко. Може би пък теорията на хаоса е вярна. И може би, ако можех да се върна назад и да променя едно нещо, само едно малко нещо... нищо нямаше да се развие така. Сега щях да съм някоя друга, някъде другаде... Но не аз... аз не искам нищо да променям. Всяко събитие в живота се случва, за да ни научи на нещо.

А може би във всеки момент на страдание трябва да си припомняме, че това, което ни е съборило, е тръгнало от нещо съвсем малко. Понякога вината не е в нас. Често обвинявам себе си за лошите неща, които се случват. Но има моменти, в които просто... нищо не може да се направи... моменти, в които разумът трескаво търси изход, а чувствата бушуват неукротимо и са на ръба да излязат на повърхността. Точно там... на границата на отчаянието, когато човек дълбае в руините на падналата крепост на духа си, тогава трябва да се замисли... Нима това не се започнало с едно дребно нещо, което не е могло да бъде предотвратено, една мъничка случайност... Може би тая вина не бива да пада на неговите плещи. Нещата просто се случват. Единствено важно тогава остава да вдигне отново колоните на своя замък и да продължи да гради.

вторник, май 12, 2009

Самотата на философа

Мисля си понякога... дали единствено ние сами си избираме да бъдем това, което сме, или има някаква дори нищожна доза предопределеност. Дали наистина същността понякога не ограничава избора. Дали човекът, достигнал едно по-високо ниво на възприемане на света, няма как да си избере да бъде обикновен. Дали някои преобръщания в живота му не го правят такъв, че никога да не може да бъде като другите. И ако приема, че това е така, то може би отхвърлям теориите на Сартр, които толкова време цитирах в есетата си. Раздвоение... поредното... Чувствам се сякаш съм изтъкана от раздвоения. И често се задълбавам в тези мисли, но вместо да намеря отговори на въпросите си, аз усещам как границите на всичко познато се размиват и всичко се заплита в съзнанието ми. Махвам с ръка, за да прогоня тези мисли, и продължавам напред. Но фактите си остават същите... Философите са самотници... Дали е въпрос на избор... на същност... на стечение на обстоятелства... Това просто е така.
Аз не мога да нарека себе си философ. Не съм написала задълбочени книги, не съм преподавала в университети, не съм завършила дори... Но аз винаги търся, аз съм винаги неспокойна, винаги недостатъчна на себе си. Аз дълбая там, където другите просто минават. Аз се спъвам, докато гледам звездите. Хората се страхуват от мен, защото съм различна, защото съм сериозна. Те не искат да се задълбават в мисли и се плашат от влиянието на подобни идеи. А дори и да не се уплашат... не стигат до смисъла на думите и той не стига до тях. Понякога, когато съм сериозна и замислена, повече от всичко чувствам липсата на човек, с когото да мога да разговарям. Но съм от онези самотници, които са сред хората, а вътрешно са сами. Моята самота е като самотата на философа... Говорещия, чийто глас потъва в тътена на масата, чиято фигура сe движи между хората, но представлява един малък свят сама по себе си.

неделя, май 10, 2009

Приказка за дъждовната фея

Здравей, мое дневниче... Днес искам да ти разкажа една приказка. Защото понякога в приказките има толкова истини за живота. Хората ги подминават, мислейки си, че са големи, че нямат нужда от тях, че те са само за децата и от тях няма какво да се научи. Но мисля, че тази приказка ми даде урок, мисля, че възрастните имат какво да научат от децата, мисля, че истинските неща се крият в детайла и мисля, че историята ще ти хареса.


Приказка за дъждовната фея

Едно време, отдавна много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да си говори с него. За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият и замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и като осветявала отвътре призрачните облачни градежи, засилвала усещането и за високи триизмерни пространства.

Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките... Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал, тежък над земята и почти докосвал челата на човешките същества. Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.

- Не си отивай никога от мен. - казала един ден феята на дъжда. - Имам нужда от шепота на капките ти, от тътена на светкавиците ти, от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма.
- Не ме задържай при себе си. - примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта.

Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.

- Освободи ме. - заплакал един ден дъждът. - Вятърът ми каза, че над хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме държиш при себе си? Аз съм на всички и съм ничий.
- Добре тогава. - отвърнала тя. - Ще те пусна, но ще дойда с теб.

И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла гъската след дъжда. Когато пороят руквал, си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите ставали за нея ежедневие и я правели все по-малко щастлива.

- Защо вече ласките ти не ме радват? - попитала веднъж дъжда.
- Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време.

Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.

- А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? - запитала, когато най-сетне събрала смелост.
- Ти го каза. - отвърнал дъждът.
- Но тогава ще стана смъртна като всички останали...
- Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява.

Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Докато един ден...

- За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава бавно и безрадостно? Не искам силата, която имам, ако тя ми дава всичко, което искам.

При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и илетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали и за миг свързали небето с малката и фигурка. Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.

Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло "дъга"), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала. Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си. Страдала много онази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава, с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога и се сторил дъждът. Не че той се променил... просто този път го била чакала. И също знаела, че го има амо в този миг.

Оттогава преминали много поколения. Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от дъждовната фея. Но всеки път, когато дъждът си спомни за нея, на небето се извива дъга...

събота, май 09, 2009

Роза в пустинята

Е... нека огледам това, което току що създадох... Дневниче...добре изглежда. Мисля, че ще ми е приятно да пиша тук и ще замести достойно предишния ми дневник. Той малко ми липсва, но... не мога да продължавам да пиша там. Усещането вече не е същото. Когато вляза там вече съм като на чуждо място, сякаш вече не съм част от него. А имам нужда да пиша понякога. Когато си поет, когато си философ, когато си странен, различен и самотен, имаш нужда да споделиш с някого, който няма да отговори, който няма да се опитва да те разбере или да те промени, няма да те отхвърли или да избяга от теб, а просто ще приеме и съхрани мислите ти. Това може да го направи само едно дневниче. И за да не чувствам липсата на предишното, създадох това.

И в процеса на създаването му и докато все още се оглеждам наоколо и го опознавам, мисля, че е редно и то да се запознае с мен. Аз съм Infie. Преди доста време някои хора ме нарекоха фея и аз започнах да възприемам себе си като такава. Не е защото съм нещо перфектно или идеално, не защото правя някакви чудеса като от приказките, не защото се появявам и изчезвам, не защото живея в някое цвете или съм голяма колкото една пеперуда. Аз съм фея защото търся истиснките неща, защото не спирам да мечтая, защото не спирам да се опитвам да полетя, защото гледам към звездите и обичам дъжда.

Но аз съм като роза, израстнала в пустинята. Там няма други като мен и аз наразно ги търся. И вечно чакам дъжда, а той идва толкова рядко. И колкото и да опитвам да задържа животворната вода, тя изчезва бързо. Но аз умея да ценя всяка капка по-добре от един кактус, който ще я задържи много по-дълго от мен. И дори в пустинята намирам красотата. Дори в празнотата умея да градя. Дори и в тази суша мога да отварям цветове и да се усмихвам на слънцето.