Аз съм... А ти пък си... Още повече... Аз никога... или Ти никога... Аз винаги... Ти винаги...
Колко често говорим така... Дори не се усещаме, че го правим, ама ако можехме да се видим отстрани навярно всеки би уловил това в себе си. Още повече всеки има представа за себе си, както и представа за хората, които познава малко или много. Но доколко тези "Аз съм" и "Ти си" ни ограничават? Те безспорно го правят. И въпреки това от тях няма как да се избяга. Човекът има нужда от цялостност и стабилност. Но защо? Навярно отговор на този въпрос никога няма да бъде открит, защото е също толкова субективен и фудаментален, колкото и това какво сме всъщност ние хората.
Но човекът има нужда от това... Има нужда от определения и сигурни стойности, има нужда да се самоопределя и да определя другите. Но защо ни е нужно да се определяме? Защо се ограничаваме така? След като всеки ден получаваме нова информация за света, всеки ден мислим за нещо, всеки ден макар и мъничко се променяме, как така можем да мислим за себе си като за константни, а пък и за другите. Защо си лепим етикети, защо лепим и на другите. Не ограничаваме ли същностите си по този начин? Сякаш не си позволяваме да бъдем други, да се променяме. Особено с изрази като "винаги" и "никога". Те не могат да дадат истинно твърдение. Изключение винаги има. Колкото и да си приписваме дадено качество, все се намира ситуация, в която можем да се проявим като нещо коренно различно, от това, което мислим, че сме. Как тогава със сигурност правим такива заключения? Защо си мислим въобще, че можем да ги направим? Защо си слагаме такива строги граници? Защо не осъзнаваме, че нямаме граници? А искаме да поставим такива и на другите? Мислим, че знаем кои са, а не познаваме собствения си Аз. Мислим, че можем да ги определим и като че ли не им позволяваме да се променят. Егоистично нали? И въпреки това всички го правим. Но ако малко се замислим, може би поне на моменти можем да си дадем малко повече свобода един на друг. Да се отървем от представите си, за да видим не "Аз съм", не "Ти си", а "Да бъде!". Да му позволим да бъде друго.
