Погледът ми се вкопчи в едно съвсем дребно листенце от орнаментите на килима. Ако можех да изкажа... ако можех. Но знам го само аз. Каква ужасна самота... Само аз знам какво е. Неспособна съм да го предам с думи, нито с жестове. Не мога да го покажа, да го нарисувам, да го изсвиря. Не мога да затворя въображението си в буркан и да го занеса на хората да видят, както малките деца правят, когато открият скакалец. Трудно е да приемеш такава бариера, особено когато с нищо не можеш да я свалиш. Думите не стигат, структурата на езика е твърде строга, дори мимиките, жестовете, поезията... не стигат. А не мога просто да те хвана за ръка и да те отведа в мислите си. А боя се, ако можех, щях да те изплаша. Да, недей да клатиш глава. Недей да мислиш: "Какво страшно има в някакви си мисли." Те могат да бъдат най-страшното нещо.
А може би е по-добре да не знаем мислите на другите понякога. Може не бива да ги знаем по някаква причина. Може би не бива да имаме по някаква причина нещата, които искаме сега, но ще осъзнаем защо това е така едва след време. Толкова ужасно хаотични и сложни сме. Толкова ужасно противоречиви и сингуларни сме. Понякога е по-добре другите да не знаят за мислите ни. Понякога... когато мислим, че между нас и света стои демон, се оказва, че зад маската му стоим ние самите. Просто досега не сме му свалили маската. Или може би сме знаели през цялото време, просто не сме искали да повярваме, че е така. Или пък ни е било страх да се борим с него, защото е част от нас. Срещу демона може да застане само този, който си го носи. Никой друг. Замислете се. Нападне ли го някой друг, вие ще скочите да го защитите, защото си е ваш. Но ако вие сами решите, че повече не го искате, той вече не е вашият демон. Той е чуждо тяло, той е паразит, който ви пие кръвта и вдъхновението. Трябва да се изгони. И ето цялата вътрешна сила, която имате, се изсипва отгоре му.
Друг път ни се иска да можехме да заведем някого в мислите си, в съзнанието си, за да види това, което ние виждаме. От желание да споделим усещане по най-прекия начин. От удивление пред необятността и красотата на това, което се ражда там и нуждата това да се сподели. Ако можеше, ако можеше... Но не, има една самота, която има всеки един, точно защото е един. Тя е неизбежна, непреодолима. Самотата на единичността. Несподелимостта на съществуването. Така трябва да бъде. Не мога да си представя какво би било, ако не беше така. Това сме ние хората. Заложено е в клетките ни.
Знам го само аз. Неспособна съм да го предам с думи, нито с жестове. Опитвам се, разбира се. Това, което се показва на повърхността, обаче, никога не създава усещане за това какво се крие всъщност в дълбините.
