Не мога да нося нищо на ръцете си. Никакви украшения. Никакви бижута. Понякога е жалко, защото ми се иска да нося неща, които ми напомнят любимите ми хора. Но това, за което не съжалявам, е, че не нося часовници. Мразя часовниците. Те не умеят да мерят нищо друго, освен себе си. Както, впрочем, не обичам и календарите. Единственото хубаво нещо, което може да се прави от тези неща, е изкуство. Ние сме си ги измислили все пак и само ние им се подчиняваме. С красивата илюзия, че ни подреждат живота. Колкото го подреждат, толкова го и разбъркват. Откъде съм сигурна ли? Ами виждам го... Ама буквално го виждам... всеки ден... във всеки миг, в който мисля за нещо във времето. Времето, което ние сме измислили. Аз го виждам всеки ден... Неговата тъкан, нарисувана с моите бои и в моите форми. Странно е, ще кажете, но преди да сте избягали от тази страница със скоростта на стресната котка... нека ви уверя, че синестезията не е болест. Тя е просто е моят начин да виждам нещата. Съвсем естествени... красиви, бих казала.
Понякога ми се иска да мога да споделям с хората такива картини от съзнанието си. С цялото си детско удивление пред тях, понякога дори не мога да си представя, че има хора, които не могат да ги видят и че без съмнение никой не може да ги види като мен. Защото за всеки това, което усеща със своите външни и вътрешни сетива е истинското и никой не може да го убеди, че усещанията му грешат. Смътно някак си знаем, че за другите това, което усещаме не е същото. Но няма как да знаем в каква степен е различието, какво усещат те и дали въобще усещат всичко, което ние.
Но въпросът всъщност е... има ли значение това? По-малко красиво ли е това, което виждаме и усещаме, ако другите не го виждат и усещат? Нужно ли е да бъде споделено и дали е толкова лошо, ако няма с кого? Дори ако няма нито един човек, който да разбира... дали нещата в съзнанието губят стойност? В никакъв случай. Щом намираш красота и смисъл в нещо, то има стойност. Няма никакво значение кой ще го види. Да, потребност от споделяне винаги ще има. Но, вкопчени в това, сме склонни да копнеем за разбиране и споделяне с хора, с които това просто е невъзможно. Не защото е принципно невъзможно, а защото гледните точки са твърде далечни и липсата на взаимно желание за приближаването им, поставя граница. И толкоз... А съкровищата на вътрешния свят не бива да се равняват по хората. Те имат своя стойност. Всяко нещо може да ти даде толкова, колкото сам можеш да вземеш от него. И с хората е така. Ако някой не може да вземе нещо от друг, то е защото не иска или не може да го види, не защото го няма или то няма значение. И дори никой да не може да види съкровищата, които пазиш в себе си, тях ги има и за теб те са значими. Поне би трябвало да бъдат. Загуба на време е да се страда за това, че някой не може да ги разбере. We live in a beautiful world... Твоят свят е красив. Не забравяй това. Времето, което ще пропилееш в съжаление, че не можеш да заведеш някого в него, може да бъде време, в което ще градиш и допълваш този свят.
