And I know I'm dead on the surface
But I am screaming underneath...
Неизгасимо? Има ли нещо такова? Има ли наистина заспали вулкани? Има ли наистина мъртви звезди?
Кипя. От къде извира това? Как го имам все още? Натиквам го в някой прашен стар шкаф на душата си, заключвам го в някой килер, тикам го на тъмно, никой да не го види... И в някоя нощ то просто кипва и събаря всички прегради, прелива отвъд тях и ме залива. Залива ме... някакво безумие, някакво болестно безумие... Аз най-жестоко и безжалостно се опитвам да го убия понякога. Сякаш съм чудовище. Но не мога. Не ми достига чудовищност или просто е по-силно? Не зная. Но там си е и аз не мога да му сторя нищо. Приспивам го за малко, замайвам го. Мисля си, че всичко е наред. И то изведнъж избухва като умираща звезда и ме хвърля обратно в зашеметяващия ми хаос. Напразно се мъча да съм подредена. Напразно се опитвам да съм космос... аз съм хаос. Аз съм хаос и от това няма бягство. Сякаш... каквато и воля да имам, все пак има нещо, срещу което не мога да вървя. Огън. Опитвам се да бъда въглен, а съм огън. И не умея да го скривам дори. Опитвам се да излъжа сърцето си, че е мъртво. А то ми го връща. Напомня ми за себе си... сред гъстотата на някоя самотна лятна нощ. Неугасимо? От къде идва енергията ти? Откъде след като всичко, което имаш, раздаваш? Може ли човек да се промени наистина? Или винаги го тегли обратно нещо в него, което е в основата, в сърцевината на съществото му? Мога ли да избягам от себе си? И трябва ли? Дали просто не си въобразяваме, че се променяме?
