Великият абсурд

И нощем, когато всичко спи, самотата е най-болезнена и най-пронизваща. И тая весела суета на образите по екрана на включения телевизор изглежда така карикатурно смешна през моя тъжен и уморен поглед сега. И въпреки че сърцето ми бие така тежко и го усещам, там вътре сякаш самотата е отворила огромна черна дупка. И все повече осъзнавам, че илюзиите владеят съзнанието ми... че живея и дишам в свят на мечти, в които съзнанието се е вкопчило в бягство от празнотата. Разяждат като наркотик същността ми, но отказването от тях е невъзможно, защото са родени от болезнената жажда за топлина, разбиране, споделяне, любов... Но тя като всичко друго днес живее в маскарада на света. И тя самата е един театър на абсурда, които не можеш да играеш, без да сложиш маска. А моята маска се изкривява от надигналия се под нея бунт на същността. Не искам да я нося. Не умея да играя тези роли... Затова самотата ме разяжда. Мой вечен другар и спътник, тя винаги ме следва. И целият свят е един абсурд и леден затвор. И никой не разбира хората, които търсят красота, познание и обич, които потъват в дълбочините на света. Те са самотни скитници, нечути и невидяни. И в този абсурден свят, в който грозното е в култ, аз не мога да свикна със самотата, макар тя да ме следва откакто се помня. И болката още се надига нощем в гърдите ми и не ми дава да спя.

Приятелите

Някой някога беше казал, че животът е приятели, които си отиват. Така е реално... В живота си срещаме толкова много хора... някои само преминават през него, други оставят по нещо, трети заемат значителна част от него и ни дават наистина много. Всеки ни променя с нещо, всеки има значение. Но най-голямо значение имат истинските приятелства.

Хората дават различни дефиниции на това понятие. Нормално е... като всичко друго и това го разбират по свое му... как ли не... Но при всички случаи... истинският приятел може да бъде разпознат в някои моменти... в критичните моменти, когато се нуждаеш от подкрепа или помощ, в моментите на радост, когато искреността се вижда в очите, но най-вече в моментите на промяна, когато само истинските приятели ще ти позволят да се промениш и ще те приемат какъвто искаш да бъдеш. Те са тези, които винаги ще ти кажат истината, които няма да ти позволят да вървиш срещу природата си, заради нечии чужди нагласи, няма да ти позволят да се откажеш от мечтите и стремежите си с лека ръка. Те са тези, които ще подклаждат огъня, ще те окуражават в тежките моменти, ще ти напомнят кой си, когато тъгата замъгли ясния ти поглед. Истинските приятели са тези, които няма да завидят на твоето щастие и на твоя успех... напротив той ще ги топли и радва. Те няма да те оставят сам в трудностите, дори да ги гониш от себе си, защото ги е грижа за теб. Те са готови да изтърпят всяко твое настроение, защото те обичат какъвто си и знаят, че ще ти мине. Те са толкова близо и знаят толкова много... че между вас няма стереотипни прояви... всичко е толкова естествено и непринудено - не е необходимо да обясняваш, на моменти дори никакви думи не ти трябват, не е нужно да се държиш по определен начин или да се вместваш в граници... Те те разбират и приемат... точно теб самия, неподправен и истински, с всички качества, лоши страни, вредни навици и досадни неща...

Времето е като сито... то пресява хората в живота ни... И наистина ни оставя златния пясък... хора, преминали през времето, без да ни оставят, без да ни забравят, без да изстинат към нас. Разбира се винаги ще се появяват нови... и тях времето ще претегли през своите кантари. Някои от тях ще си отидат, други ще стават по-близки. И трябва да се сещаме по-често да им благодарим за топлината... защото те са тези, които я заслужават най-много.