Великият абсурд

И нощем, когато всичко спи, самотата е най-болезнена и най-пронизваща. И тая весела суета на образите по екрана на включения телевизор изглежда така карикатурно смешна през моя тъжен и уморен поглед сега. И въпреки че сърцето ми бие така тежко и го усещам, там вътре сякаш самотата е отворила огромна черна дупка. И все повече осъзнавам, че илюзиите владеят съзнанието ми... че живея и дишам в свят на мечти, в които съзнанието се е вкопчило в бягство от празнотата. Разяждат като наркотик същността ми, но отказването от тях е невъзможно, защото са родени от болезнената жажда за топлина, разбиране, споделяне, любов... Но тя като всичко друго днес живее в маскарада на света. И тя самата е един театър на абсурда, които не можеш да играеш, без да сложиш маска. А моята маска се изкривява от надигналия се под нея бунт на същността. Не искам да я нося. Не умея да играя тези роли... Затова самотата ме разяжда. Мой вечен другар и спътник, тя винаги ме следва. И целият свят е един абсурд и леден затвор. И никой не разбира хората, които търсят красота, познание и обич, които потъват в дълбочините на света. Те са самотни скитници, нечути и невидяни. И в този абсурден свят, в който грозното е в култ, аз не мога да свикна със самотата, макар тя да ме следва откакто се помня. И болката още се надига нощем в гърдите ми и не ми дава да спя.