Поет

Ще изляза тихо сутринта... когато още слънцето не е изгряло, когато още не са заръмжали безбройните коли по улиците и сивите пешеходци по тротоарите. Ще изляза така, незабелязана, лека, с коса, оставена свободно на сутрешния вятър, с широко отворени очи. Ще тръгна да бродя в пустотата на града. Ще събуя обувките си и ще стъпвам по хладния асфалт. Ще стъпвам смело в локвите от снощния дъжд. Ще вдишвам диханието му, което още стои в сутрешния въздух. Ще бродя по улиците, в парковете, и ще гледам... ще гледам с цялото си същество. Ще нарисувам на реалността това, което и липсва, ще преживея липсата отвътре, ще я запълня с цветовете на моята душа. Ще избягам, ще се изплъзна. Ще поема по непозната пътека. Ще бъда нова, ще бъда никоя. Ще бъда странник. Ще бъда вулкан. Стихия. Хаос. Сила. Любов. Страст. Огън. Птица. Вятър. Свобода. Мрак. Тъга. Страх. Гняв. Зора. Усмивка. Поглед. Роса. Цвете. Приятел. Радост.

Защото съм поет. Защото хаосът е вътре в мен и аз съм хаоса. Защото аз съм милиони хора и никой. Защото аз съм светлина и мрак. Защото аз съм чувство, аз съм всички чувства, които бушуват в едно и също време. Аз съм разярена буря. Аз съм нежен залез. Аз съм пролетен дъжд и жарко лятно слънце. Защото аз съм струна и от мен се разлива мелодията на душата ми. Чист звук. Вибрация. Усещане. Защото няма закон на тоя свят, който може да ме определи. Защото душата ми не може да стои в дървена рамка. 

Аз просто съм поет. Аз просто съм човек. И не се опитвам да избягам от това. Аз съм човек, а човеците имат чувства. Имат страсти. Имат копнежи. Аз съм човек. Не съм кукла. Не съм машина. Не съм лъскава нова играчка на витрината на магазин. Аз не знам коя съм. Защото съм човек. Защото човекът не е кукла, не е машина, не е предмет. Знам само как да излея стихията си на белия лист. Знам само как да следвам сърцето си. Знам само как да посрещам зората, как да се вглеждам в света и да създавам моя. Нямам нужда да знам повече. Аз съм поет.

Слабите места на времето

Тик...так... тик... так... Безмилостни са. Те не спират никога. Навсякъде е пълно с тях. Иска ти се да избгаш понякога, да се скриеш. Втурваш се безпомощно нанякъде, тичаш колкото сили имаш. Виждаш една малка стая. Какво утешение, ще се скриеш там поне за малко. Сграбчваш трескаво дръжката, бързаш да влезеш, да затвориш вратата и да опреш гърба си на нея задъхан. "Тук няма да ме открие, не..." - мислиш си. И в този миг в тъмнината, още преди да се огледаш наоколо... Тик... так... тик... так... Зловещият звук от тракането на стрелките пак е по петите ти. Не те оставя нито за миг.

Станали сме техни роби. Те определят живота ни, разграфяват го, разцепват го на части, ограничават го. Техният ход е ходът на живота ни. Той трябва да внесе подреденост. Но дали внася това наистина? Или внася хаос, като разчленява заниманията ни и не ни позволява да вършим нещата, които в момента сме вдъхновени да вършим и да се отдадем на идеите, които ужасно искаме да осъществим. Графици... срокове... допълнително придават ужас на тиктакането на часовника, създават ни напрежение, убиват вдъхновението ни. Те ни карат да разпръскваме вниманието си между многобройните неща, които, въпреки усилието, не можем да поберем във времето. Нима това е подреденост и ефективност? 

А времето е коварно нещо. То като че ли тече различно в различните моменти. Когато умираш да побърза и да те отнесе напред към нещо, то се бави. Тогава всяко тракване на стрелката е като капка вода върху главата - онзи ужасен древен начин за изтезаване. Когато обаче поискаш с цялото си същество да застанеш на пътя му, да му попречиш да отнесе момента в своя неспирен поток, то ти се изсмива коварно и лети още по-бързо и неусетно. Навярно често си представяш какво е... да можеше да го победиш, да имаш власт над него, да го накараш да спре. И когато всичко застине, да се разходиш, да се огледаш в замръзналия миг, да си отдъхнеш за малко, да си починеш, да видиш и усетиш красотата му. Би било прекрасно. И когато е там... той... толкова истински, толкова прекрасен... с часове да стоиш в този замръзнал миг и да го гледаш.

Всъщност... времето далеч не е толкова могъщо, колкото си мисли. Вече отдавна толкова неща са го надмогнали. Дали от нужда от стабилност в неговия поток, или просто моментно вдъхновение, ние непрекъснато създаваме нещо, за да остане... да надмогне времето. Великите творения наистина успяват. Ние дори се научихме да изрязваме моменти, да изрязваме картини от действителността и да ги изолираме от потока на времето, за да останат и да ни връщат, макар и мислено, към нещо, някого, някъде... Странната фигура на фотографа с неговия тънък усет за перфектния момент, който да бъде уловен и съхранен във времето, е може би най-яркия пример. Кара те да се замислиш за тази вечна човешка жажда да се преборим с времето, да си създадем стабилност, това искрено желание да преодолеем собствената си преходност. И донякъде успяваме, оставяйки всяко творение след себе си, отпечатвайки моментите. 

Времето има слаби места. Ние можем да го побеждаваме всеки ден... във всеки красив момент, в който дъхът спира и времето представа да има каквото и да било значение. Да, то продължава да тече. Но ти вече не си в плен на безмилостния му контрол. Ти си над него, извън него. Има само сега, този момент, тази ситуация. Не те интересува нито вчера, нито утре, нито целия останал свят. Ти си в една единствена точка от времето. Никой не може да я определи, тя е точката равна на вечност. Ние сме непрекъснато между минало и бъдеще. Сега е една точка, един съвсем кратък миг и той лети. Единственият начин да си в него, да го хванеш и да надмогнеш бързия му бяг, е да оставиш сетивата и душата си широко отворени, да го оставиш да минава през теб, да го пуснеш вътре в теб, да бушува и да твори емоции, красота, впечатления... Тогава времето е победено, то сякаш спира. Спира, когато застинеш във възхищение пред някоя прекрасна гледка, спира, когато си вдъховен и изливаш цялата си творческа сила, погълнат от нещо, спира, когато се сгушиш на рамото му, когато го целуваш. Тогава целият свят изчезва. Тогава нищо друго няма значение освен сега.

Не спирайте борбата си с времето. Не му позволявайте да убие вдъхновението ви, да ви отдели от всичко, което обичате. Надбягвайте се с него. То не е по-важно от нас. Ние сме по-силни. Единствени ние можем да го надмогнем.

Мъничко

Чудно нещо са хората. Като криви огледала. Умеят да пречупват и изкривяват действителността, така че винаги да са прави. Те никога не грешат. Не им е свойствено да казват онази простичка, но трудна за преглъщане дума "извинявай". Нима е толкова голям срам... да признаеш, че не си постъпил добре или че си забравил нещо или някого за известно време? Нима е толкова тежко, че гордостта им не може да го преглътне? Защо намират начин да нападнат вместо просто да признаят, че не са безгрешни, че са имали проблем, че нещо се е случило? Защо приемат всяко нещо за нападение, на което трябва да се отговори по същия начин?

Всъщност е нужно толкова мъничко. Някоя мила дума, малко топлина, късче благодарност, капка любов, едно "извинявай", едно нежно "липсваш ми". Защо всеки мисли, че от него се очакват чудеса? Защо човешкият поглед е вперен непрекъснато в най-голямото и всеки просто изключва ролята на детайла? Та в него се крие най-голямата сила. Най-много може да ни каже една усмивка, един поглед, едно от онези трудни за казване, но толкова съдържателни изречения, една топла прегръдка, едно докосване. 

Нима всички само се защитаваме? Нима светът ни е станал толкова враждебен, че очакваме единствено нападения и наранявания? Защо не можем да подходим с усмивка, със слънцето в душите си, с любов, с признателност? Къде отидоха? Какво остана от тях?

Защо да се привързваш е такъв проблем в днешно време? "Всеки има проблеми." - редовната шаблонна фраза, която оправдава моментите, в които забравяте близките си същества. Те може би просто се тревожат за вас, може би просто искат да знаят как сте, какво става, може би искат да са до вас в тоя момент. Защо трябва да бъдат изоставени, отблъснати? Те просто ви обичат, обичат ви с всичките ни черти, с цялото си сърце и тъжат, че ви няма. Нима заслужават това? Те не искат да ви оставят независимо какво се случва. Но не, вие искате да сте сами. Може би мислите, че е слабост да споделите с някого какво ви мъчи. Мислите, че сте безпогрешни, винаги перфектни, винаги всичко е наред, не трябва да личи, че имате тежки моменти. Изолирате се, тормозите се над проблемите си и сте самотни в тях, но упорито гоните хората, които най-много ви обичат.

Случвало ли ви се е някога да се сближите с някого, да го обикнете по някакъв ваш си начин, като близко същество, като приятел, да се привържете? Случвало ли ви се е да се тревожите, виждайки, че не е добре, но отказва да ви говори? А случвало ли ви се е да обичате някого толкова силно, че да имате чувството, че не можете да дишате, ако не знаете, че е добре? Ако ви се е случвало, може би ще успеете да разберете тези хора във вашия живот, които изпитват същото към вас. Недейте да ги съдите. Те наистина ви обичат.

Свят от мечти

Свят сътворен, свят на мечти,

нарисуван с пъстри душевни бои,

свят на надежди и чудеса,

свят за души на самотни деца.

Далеч от всяка реалност е той,

в него крилете намират покой,

в него злото остава без сила,

любовта - всички сърца приютила.

Няма там болка, нито пък страх,

там мечтите не стават на прах,

няма жестокост и злоба дори,

няма маски и двойни игри.

Там е свободен човешкият дух

и за зли думи човекът е глух,

граници никакви няма, лети,

който поглед в небето стреми.

Там да обичаш и да твориш,

да не мъждукаш, а да гориш,

сила е най-голяма човешка,

за която си струва и грешка.

Свят сътворен, свят от мечти,

който не съществува, уви,

само във моите мисли го има,

в него почивка от всичко си взимам.