Мъничко

Чудно нещо са хората. Като криви огледала. Умеят да пречупват и изкривяват действителността, така че винаги да са прави. Те никога не грешат. Не им е свойствено да казват онази простичка, но трудна за преглъщане дума "извинявай". Нима е толкова голям срам... да признаеш, че не си постъпил добре или че си забравил нещо или някого за известно време? Нима е толкова тежко, че гордостта им не може да го преглътне? Защо намират начин да нападнат вместо просто да признаят, че не са безгрешни, че са имали проблем, че нещо се е случило? Защо приемат всяко нещо за нападение, на което трябва да се отговори по същия начин?

Всъщност е нужно толкова мъничко. Някоя мила дума, малко топлина, късче благодарност, капка любов, едно "извинявай", едно нежно "липсваш ми". Защо всеки мисли, че от него се очакват чудеса? Защо човешкият поглед е вперен непрекъснато в най-голямото и всеки просто изключва ролята на детайла? Та в него се крие най-голямата сила. Най-много може да ни каже една усмивка, един поглед, едно от онези трудни за казване, но толкова съдържателни изречения, една топла прегръдка, едно докосване. 

Нима всички само се защитаваме? Нима светът ни е станал толкова враждебен, че очакваме единствено нападения и наранявания? Защо не можем да подходим с усмивка, със слънцето в душите си, с любов, с признателност? Къде отидоха? Какво остана от тях?

Защо да се привързваш е такъв проблем в днешно време? "Всеки има проблеми." - редовната шаблонна фраза, която оправдава моментите, в които забравяте близките си същества. Те може би просто се тревожат за вас, може би просто искат да знаят как сте, какво става, може би искат да са до вас в тоя момент. Защо трябва да бъдат изоставени, отблъснати? Те просто ви обичат, обичат ви с всичките ни черти, с цялото си сърце и тъжат, че ви няма. Нима заслужават това? Те не искат да ви оставят независимо какво се случва. Но не, вие искате да сте сами. Може би мислите, че е слабост да споделите с някого какво ви мъчи. Мислите, че сте безпогрешни, винаги перфектни, винаги всичко е наред, не трябва да личи, че имате тежки моменти. Изолирате се, тормозите се над проблемите си и сте самотни в тях, но упорито гоните хората, които най-много ви обичат.

Случвало ли ви се е някога да се сближите с някого, да го обикнете по някакъв ваш си начин, като близко същество, като приятел, да се привържете? Случвало ли ви се е да се тревожите, виждайки, че не е добре, но отказва да ви говори? А случвало ли ви се е да обичате някого толкова силно, че да имате чувството, че не можете да дишате, ако не знаете, че е добре? Ако ви се е случвало, може би ще успеете да разберете тези хора във вашия живот, които изпитват същото към вас. Недейте да ги съдите. Те наистина ви обичат.