Капки по кожата

Спокойствието на нощта и аз с моя малък свят. И това е просто. Понякога омръзва ужасно да се мериш и определяш и просто ти се говори с някого за нещо... без значение какво. Нещо простичко и обикновено. Снощи сънувах паяци. Не обичам паяци. Събудих се с викове, уплашена. Дано не ги сънувам пак. Пуснах косата си от лапите на ластика. Парфюмът ми изпълзя от нея. Там се беше крил. Една от сенките ми е самотна. Ти попринцип гониш всяка самота, но теб сега те няма, а и тая сянка все се крие, когато ти си тук. Много сенки имам аз. Отивам в банята и пускам душа. Обичам водата. Понякога просто си стоя и я оставям да се стича по лицето ми, по кожата ми, да ме топли. Усещам как всяка капка ме гали. Нежно докосване. Пречистващо. Успокояващо. Само аз и водата далеч от целия свят. Понякога не искам никой да ме вижда. Не искам да мисля как изглеждам в нечии очи, какво трябва и не трябва да говоря, как трябва да се държа. Понякога искам да съм просто една оголена човешка същност с цялата й объркнаност и хаотичност... и спокойствие, и меланхолия... и чар, скрит зад една лека усмивка. И така си стоя под водните струй. За момент като че се зарових много в някакви мисли. После пък сякаш от някаква глухота внезапно се беше върнал слухът ми, чувах някак рязко всяко свое движение. Ние сме... всичко, което имаме в края на деня. Не е ли ценно? Да имаш къде да се прибереш и да си починеш от всичко в своя малък свят. Да оставиш въображението да порисува. Да порисуваш и ти с пръсти по плочките в банята, докато взимаш душ преди да положиш умореното си тяло в леглото. Денят на снежните човеци свърши. Направихте ли си един? Е, няма значение. Лека нощ на теб, който четеш това. И дано не сънуваме паяци.