Звезден дъжд

Сътворяването на нещо е като раждането на звезда. То не става съвсем от нищото. Преди него кротко си стоят в ъгълчето на Вселената неговата предистория, контекстът, който е позволил да се появи, вътрешният свят на неговия създател, населен с най-разнообразни образи и впечатления. Тяхната енергия е толкова голяма, че те се завихрят като торнадо, привличат се, вплитат се, бушуват. Докато не станат толкова плътни и ярки, че от тях се разлива като водопад светлината, те пламват, сливат се, вплитат се така, че няма как да не забележите младата звезда. Няма значение дали е малка и червена или колосална синя звезда, пред която и най-смелият астроном би изтръпнал от ужас и нямо възхищение. Всяка звезда има значение. Всяка звезда свети със своя собствена светлина. Всяка от тях може да стане нечия любима звезда. Някой самотен любопитко може в някоя ясна нощ да я открие с телескопа си и да я нарече „моята звезда“, да се огледа в нея. А такива звезди светят непрекъснато. И, разбира се, никой не може да стои постоянно, взрян в една звезда. Можете да си вземете от нея само толкова светлина, колкото погледът ви може да поеме. И, да, прави сте, това не е звездата каквато е, нито каквато я е сътворил творецът й. Това е звездата, както вие я виждате. Това не прави срещата с нея по-маловажна. Нейната светлина все пак ви пронизва, разпръсква се във въображението, гали душата и сетивата й, поражда нещо ново, което ви дава нов цвят, независимо дали го усещате или не. Звездите не бива да се крият. Може би има звездобройци там някъде, които с нетърпение ги чакат да изгреят със своите телескопи там, в нежните длани на нощта.