CLICK HERE FOR BLOGGER TEMPLATES AND MYSPACE LAYOUTS »

неделя, октомври 06, 2013

Автентичност?

Човек бе сътворен от кал, но
днес от желязо е света.
Тежко на мекия! За малко
щях да умра от доброта.

                  Из "Човекът бе сътворен от кал" - Атанас Далчев 

Автентичност? Липсваща е. Толкова е липсваща, че ме е страх от празното. Само на мен ли ми идва да крещя понякога? Нима не е осезаема за никого друг? Нима не ви е студено? Но вие не знаете... вие не усещате. Страх ви е да вдигнете поглед нагоре и да застанете лице в лице със своята нищожност. Да погледнете безкрайността в очите и да осъзнаете, че всеки от нас е ужасно малък, ужасно нищожен... една точка на една малка планета насред една необятна Вселена, в която дори нашето малко Слънце е плашеща величина. Не ви побират сивити кутии колко жалки сме. Жалки сме всичките. Ако щете вярвайте. Липсва ни всякакъв смисъл. Ако сега изведнъж изчезнеш ти, драги читателю на това, замислял ли си се какво би било? Ако просто изчезнеш ей така внезапно? Какво ще остане от теб на тая земя? Кой ще те запомни? Какво ще се случи с вещите ти, с всяко малко нещо, попило твоята история? В чии ръце ще попадне? Дали в човек, който ще се пита за твоята история, дали в такъв, който няма и представа, или такъв, който я знае и ще я пази? Огледай се, да, огледай се. Огледай цялата си стая, всичко около теб, всичко твое, което те заобикаля. Всичко разказва твоята история. Каква история разказват вещите ти? Замисляш ли се? Кого виждаш в тях? А кого ли ще видях хората... ако внезапно изчезнеш? Може и нищо да не видят. Да, може... 
 
Мислим си, че имаме голям смисъл, че сме много значими. Стоим си тежко на местата, сякаш сме незаменими. Но така ли е наистина? За кого сме незаменими? За почти никого. За една много малка група хора, които ни обичат истински. Но какво значи тази дума... да обичаш? За да обичаш трябва да можеш да оставиш себе си и безмилостното си его. Да осъзнаеш, че границите на живота ти се простират много отвъд теб. Че си една малка частица от нещо много по-голямо. Че си така свързан с всичко, че не е нужно да искаш, да изпитваш чувство на притежание, да се бориш за това притежание, да воюваш, да негодуваш, да изискваш подчинение, признание и дори преданост... Да озънаеш, че истинската свързаност лежи много над всичко това. Че тя е космическа, че тя е отвъд възприятията и познавателните ти възможности, отвъд рационалните ти обяснения, отвъд желанията ти, отвъд претенциите ти, отвъд, отвъд, отвъд... Тя е метафизическа. И тя е единственото, което прави този твой свят поносим. Единственото, което те прави значим. Единственото, което те топли. Единственото, което ти дава тежест, за да не полетиш в празното пространство, без никаква цел и посока. Но, не, ти не знаеш това. И погледа си вперил в своите ниски цели, които те правят нещастен. А ако всичко това просто няма смисъл? Има ли, как мислиш? Дали нещо ще се промени в света, когато ти изчезнеш? Сигурен ли си, че си толкова изключителен? Може би всички сме просто прашинки в една безкрайност, които вятъра на времето отвява и в това няма нито тъга, нито цел, нито смисъл... Тогава защо да си велик? Защо да имаш значение? Защо да си толкова повече от всичко друго? 
 
А влагаш толкова усилие да се отделиш от всичко останало. Дали пък смисълът не е в цялата картина?