Бурята

Някога стояли ли сте навън в някой горещ летен ден, когато изведнъж вятърът набира сила и изтласква тежки сиви облаци над земята? Те се стелят, обхващат до преди малко така спокойното небе, трещят и боботят заплашително, а след това небето излива върху вас целия си гняв със своя студен проливен дъжд и бурен вятър. В такива моменти се чувствам така малка и беззащитна пред природните сили. Аз съм просто човек, крехък и преходен, който природата може да смачка с малкото си пръстче.

Но не само в природата човек може да се чувства така. Светът е студен като проливния летен дъжд. И когато порастнеш достатъчно неговите бурни ветрове се завихрят около теб и изтриват у теб всяка следа от предишния покой и хармония. Когато се изправиш лице в лице с това общество, в което си никой и гласа ти умира, задушен от глъчката на тълпата, когато осъзнаеш, че света никога не е бил движен от любовта, приятелството, добротата и състраданието, а единствено от мръсните хартийки, предавани от ръка в ръка, тогава осъзнаваш, че всичко, в което си вярвал е илюзия. Никой не го е грижа за теб... и ти си сам... ти си никой... една кукла, чийто конци дърпат институциите. Системата те е засмукала и твоят потенциал се усвоява единствено с цел да докара пари. Това е жестоката истина. Вървя по прашните улици на мръсния враждебен град и се чувствам малка и нищожна, толкова слаба... защото чувствам в един сив гранитен свят, в който трябва да си вълк, за да оцелееш. Ако си птица и се бориш да полетиш, периодично падаш и потрошаваш крилата си. Боли да бъда себе си. Но как да избягам... не мога да бъда извън обществото, не мога да бъда и извън себе си...