Уморени крила

"И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички живи и мъртви шумове освен постоянното пукане на панелите като кости на изстиващ мъртвец. Винаги в такива мигове ме обхваща нелепото чувство за някакво едва доловимо дихание на хищно животно, но толкова близко и плътно, сякаш съм в огромната му уста. Ставам и започвам да се разхождам нервно из грамадния хол, който всъщност е моето работно помещение. Няма спасение. Усещането за самотата не е гъсто и лепкаво, то е остро и бляскаво като връх на кама. Застига ме съвсем ненадейно, мъчи се да ме притисне в ъгъла, край глупавата зеленясала амфора или край фикуса, натикан там от моята чистачка. Едва намирам сили да се изплъзна и да изскоча през вратата, без да изгася зад себе си нито една светлина. Качвам се в асансьора, смъквам се със затаен дъх от четиринайсетия етаж в партера. Знам много добре, че в такава нощ бих загинал, докато ме намерят, ако тая скърцаща катафалка внезапно спре. Качвам се в колата, бързо запалвам мотора. Неговият тих, ромонещ шум, безкрайно по-приятен от бълбукането на прочутите планински потоци, мигновено ме съвзема. Усмихвам се на глупостта си, потеглям бавно. И все пак се чувствувам някак хладно изтръпвал, сякаш са ме извадили от хладилник..."

Из "Бариерата" - Павел Вежинов

Ето че пак съм тук посреднощ... не мога да заспя... и отново ми тежи тоя камък на шията. Самота. Мислех си, че ще свикна с нея. Но уви не мога. Преследва ме като призрак. И ще ти призная нещо, дневниче... Не се чувствам щастлива. Не съм свободна. Всеки ден се движа сред хората, никой не може да ми каже каква да бъда, как да мисля, какво да търся и ценя. Но аз не съм свободна. Не мога да бъда себе си... хората просто ме отхвърлят. Трябва да покрия лицето си с боя, за да продължа да се движа между хората като една от тях, да изпълнявам своята социална функция. И сякаш съм белязана вечно да търся... да търся човек, пред който да сваля един по един пластовете боя, с които съм покрила истинската си същност. Да търся някой, който да освободи стихията в мен... без да се страхува от нея... Някой който да полети с мен, да гони вятъра, да гради въздушни кули върху облаците. Да, по дяволите, мечтателка съм, романтичка съм, странна съм... Осъдете ме, залепете ми черния етикет, защото търся красота и доброта в този грозен, студен свят на материални и биологични потребности. Знам, че търся несъществуващото... Но съм родена с крила и не мога да спра да се опитвам да полетя. Никоя птица не лети сама... От моите задушени от ежедневието опити, аз непрекъснато падам. Липсва ми другата птица. Заедно бихме могли да летим. И може би, ако падна, ще има кой да ме хване...