Как умира една мечта...

Моменти... струи вода в реката на живота ни... добри и лоши... все едно... но такива, през които трябва да минем, за да си научим уроците. Но доколко едно нещо е лошо всъщност и доколко съзнанието го прави такова... Като с лупа сякаш увеличава размерите на болката. Някой някога беше казал, че хората никога не са толкова щастливи, колкото им се иска и толкова нещастни, колкото си мислят. Така е... и въпреки това човекът продължава да мисли, че е най-нещастният на света, когато за пореден път се спъне по пътя си и полети към земята.

Илюзиите са нещо опасно... А понякога са така красиви и опияняващи... превземат съзнанието, сърцето, цялото ти същество, стоят като картина на гениален художник в съзнанието ти... чисти... кристални... съвършени... Но неистински, защото са плод на мечтата, потребността, копнежа. Осъзнаваме, че са неистински, но продължаваме да живеем с тях... да дишаме с тях... изпитваме нужда от тях, защото ако изчезнат, празнотата завладява сърцето. Какво по-болезнено има от момента, в който умира една мечта... Момент, в който сякаш се чупи стъкло и хиляди парченца се забиват безмилостно дълбоко в сърцето. И какво по-тъжно от отчаяния опит на съзнанието да спаси красивата илюзия от истинския образ, така далечен и контрастен... То иска да я изолира... да я съхрани в себе си непокътната, такава каквато е била в началото, по детски искрена и наивна...

Човекът като че ли носи в кръвта си потребността от справедливост. Нещо толкова неестествено и невъзможно. Справедливостта е утопия на човешкия разум. Тя не съществува. Никога не е съществувала. В самата природа няма справедливост... Не е ли глупаво да я търсим в социума? Защо тогава я търсим? От къде идва тази потребност от ред, от баланс, от съвършенство на света? Долколко тя е лоша или добра... не знам... но тя ни кара да страдаме... Кара ни да се надяваме, че бихме получили поне малко топлина, когато раздаваме всичката, която имаме. Съвършено грешна надежда. Ледът може единствено да изстудява...

Moments of hapiness

Хей блогче... Мисля, че ти дължа извинение... Направих те прекалено тъжно. Споделям с теб само миговете на болка. Затова сега искам да те запозная с най-невероятните хора в живота ми... истинските приятели... Хората, които винаги ще бъдат близо до сърцето ми, независимо от разстоянието, което ни дели, хората, които са били до мен в най-трудните ми моменти, хората, които могат да ме накарат да заплача от щастие и да се смея до припадък, хората, които ме накараха да се почувствам на мястото си в този свят. Обичам ви! Благодаря ви че ви има!

Лятна нощ

Летните нощи... какво чудо са те... особено край морето. Но когато си самотен и разговаряш единствено със своите собствени мисли, те могат да бъдат и тъжни.

Тишината, щурците, перваза на една тераса, пълната луна... аз и самотата... Дните минават весело край морето. Но когато нощем всички спят, а аз потъна в тая упойваща тишина, по-силно от всякога чувам ударите на разбитото си сърце. Кънтят в мен като удари на камбана. А какво ли е останало в него, че бие така... Чувствам го така празно, така пусто... като улиците в онази самотна и печална нощ. Седях на перваза и ужасно исках да разперя криле и да се издигна над покривите... Но уви не можех... Крилете ми са счупени. След полет високо, обикновено реалността ме удря така силно, че политам надолу със страшна сила и се разбивам в твърдата земя. Докато се изправям бавно, осъзнавам, че крилете и сърцето ми са потрошени на парчета, а небето е далеч. Искам да избягам от самотата, но не мога да летя... Мога само да седя на перваза на терасата и да се взирам в тъмните облаци, движещи се бързо като хали и закриващи периодично огромната луна.

Защо съм такава... не се разбирам... Защо раздавам докрай всичко, което нося в сърцето си? Защо заливам хората с нежност? Защо не мога да съм кубче лед? Те са по-обичани от огъня. От него всички бягат, защото той изпепелява. Защо му е на човек да дава, след като този, за когото бие сърцето му, ще избяга... Защо въобще да обичам, щом ще чувствам студ? Живея за тези кратки мигове, които идват по няколко дена в годината... така случайно... мигове на топлина и радост... за да посрещна следващата дълга зима в сърцето си... за да бъда захвърлена отново навън като ненужна вещ... да броя звездите сама на някой перваз и да чакам да зарастат раните ми...