Лятна нощ

Летните нощи... какво чудо са те... особено край морето. Но когато си самотен и разговаряш единствено със своите собствени мисли, те могат да бъдат и тъжни.

Тишината, щурците, перваза на една тераса, пълната луна... аз и самотата... Дните минават весело край морето. Но когато нощем всички спят, а аз потъна в тая упойваща тишина, по-силно от всякога чувам ударите на разбитото си сърце. Кънтят в мен като удари на камбана. А какво ли е останало в него, че бие така... Чувствам го така празно, така пусто... като улиците в онази самотна и печална нощ. Седях на перваза и ужасно исках да разперя криле и да се издигна над покривите... Но уви не можех... Крилете ми са счупени. След полет високо, обикновено реалността ме удря така силно, че политам надолу със страшна сила и се разбивам в твърдата земя. Докато се изправям бавно, осъзнавам, че крилете и сърцето ми са потрошени на парчета, а небето е далеч. Искам да избягам от самотата, но не мога да летя... Мога само да седя на перваза на терасата и да се взирам в тъмните облаци, движещи се бързо като хали и закриващи периодично огромната луна.

Защо съм такава... не се разбирам... Защо раздавам докрай всичко, което нося в сърцето си? Защо заливам хората с нежност? Защо не мога да съм кубче лед? Те са по-обичани от огъня. От него всички бягат, защото той изпепелява. Защо му е на човек да дава, след като този, за когото бие сърцето му, ще избяга... Защо въобще да обичам, щом ще чувствам студ? Живея за тези кратки мигове, които идват по няколко дена в годината... така случайно... мигове на топлина и радост... за да посрещна следващата дълга зима в сърцето си... за да бъда захвърлена отново навън като ненужна вещ... да броя звездите сама на някой перваз и да чакам да зарастат раните ми...