Как умира една мечта...

Моменти... струи вода в реката на живота ни... добри и лоши... все едно... но такива, през които трябва да минем, за да си научим уроците. Но доколко едно нещо е лошо всъщност и доколко съзнанието го прави такова... Като с лупа сякаш увеличава размерите на болката. Някой някога беше казал, че хората никога не са толкова щастливи, колкото им се иска и толкова нещастни, колкото си мислят. Така е... и въпреки това човекът продължава да мисли, че е най-нещастният на света, когато за пореден път се спъне по пътя си и полети към земята.

Илюзиите са нещо опасно... А понякога са така красиви и опияняващи... превземат съзнанието, сърцето, цялото ти същество, стоят като картина на гениален художник в съзнанието ти... чисти... кристални... съвършени... Но неистински, защото са плод на мечтата, потребността, копнежа. Осъзнаваме, че са неистински, но продължаваме да живеем с тях... да дишаме с тях... изпитваме нужда от тях, защото ако изчезнат, празнотата завладява сърцето. Какво по-болезнено има от момента, в който умира една мечта... Момент, в който сякаш се чупи стъкло и хиляди парченца се забиват безмилостно дълбоко в сърцето. И какво по-тъжно от отчаяния опит на съзнанието да спаси красивата илюзия от истинския образ, така далечен и контрастен... То иска да я изолира... да я съхрани в себе си непокътната, такава каквато е била в началото, по детски искрена и наивна...

Човекът като че ли носи в кръвта си потребността от справедливост. Нещо толкова неестествено и невъзможно. Справедливостта е утопия на човешкия разум. Тя не съществува. Никога не е съществувала. В самата природа няма справедливост... Не е ли глупаво да я търсим в социума? Защо тогава я търсим? От къде идва тази потребност от ред, от баланс, от съвършенство на света? Долколко тя е лоша или добра... не знам... но тя ни кара да страдаме... Кара ни да се надяваме, че бихме получили поне малко топлина, когато раздаваме всичката, която имаме. Съвършено грешна надежда. Ледът може единствено да изстудява...