Вечната дрямка

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

Студен свят. Хората знаят само да съдят и да дават акъл и всеки си мисли, че знае всичко, че непременно трябва да се намеси в живота ти. Виждат само негативни неща. Забравили са да те обичат със всички твои добри и лоши черти, да те разбират и приемат, да намират хубави черти в теб. Всеки ти казва какво да правиш, как да дишаш въздуха си, какъв трябва да бъдеш, как трябва да се държиш.

Давай... движи се по повърхността, недей да мислиш. Много мислиш и гледаш на света твърде надълбоко. Не бива, трябва да вървиш по инерция, да говориш по интерция, да си вършиш работата по интерция, да обичаш по инерция. Живей по инерция, без да преживяваш твърде много... да не вземеш да се опариш случайно! Крий се зад изкривена карнавална маска... нали така е по-лесно. Старай се да се харесваш, да не казваш какво мислиш, че да не създаваш конфликти и да не ти се карат. Търпи и ще си спасиш душата... Да не те накаже оня отгоре, че не приемаш нормите му. Затваряй се в черупката си... докато истинският живот кипи извън твоите рамки. Затваряй очите си... Нали си роден сънлив. Потъвай в своята вечна дрямка. И дано не успееш да се събудиш, за да не съжалиш, че животът ти е минал монотонно.

Слънчев лъч

Ето че алармата пищи. Събуди ли се вече? Добро утро. "Ооо как ще е добро"- възразяваш ти. - "Пак на работа" или "Пак на училище". Изпиваш неврозно кафето си и изхвърчаш от къщи, нямаш време дори да се протегнеш. Автобусът пак е препълнен. Мразиш навалиците, нали? Всички се блъскат и като че влизането там е борба със зъби и нокти за живот. Крачиш по улиците, забил нос в тротоара, мрънкаш срещу студа, леда, навалиците, всичко, което те бави, всичко, което трябва да правиш и цялата система. Изкарваш поредния мрачен ден и се връщаш навъсен вкъщи, за да се скараш с близките си хора. Ти ли си? Позна ли се?

Време е да се събудиш! Да поемеш въздух, да се протегнеш сладко, както правят котките след сън, да се усмихнеш на деня. Имаш ли тази смелост, искаш ли тази свобода? Тя е толкова трудно постижима. Но можеш поне да я жадуваш и ако наистина я искаш, да се пребориш, да я извоюваш. Но не... Ти си заспал дълбоко и клепачите ти са така тежки. Ти не искаш да се събуждаш. Не можеш да се бориш с гравитацията и тя те мачка всеки ден. Кара те да гледаш надолу. Не помниш времената, в които погледът ти стигаше до безкрая, сега той гледа в мрачния сив тротоар, в стария раздрънкан автобус, във връхчетата на обувките ти.

Това ли сме ние, хората? Творците на тоя свят? Нима сме толкова по-различни от една добре организирана група животни? Или по-скоро машини? Къде е извисеният дух, за който се говори във всички текстове? Може би просто е приспан дълбоко някъде... дълбок летаргичен сън. Съществуването тежи на плещите ни, то не е духовно, то е бреме, физика, необходимост, проблеми...

Стоях на спирката и както обикновено ровех с крак в трошливия лед. Студено е... и тая зима ми омръзва точно заради това. Но денят беше слънчев. Небето беше огромно, ясно и толкова синьо, толкова синьо. Слънцето, толкова дълго не съм го усещала така. То галеше кожата ми с неговата нежна топлина. Замислих се... Защо сме винаги така недоволни? Защо не можем да заживеем в уюта на сегашния момент? Да го вдишаме и усетим изцяло, да се насладим... Толкова малко е нужно, за да ни стопли. Слънцето излиза всяка сутрин и топли цялата земя с лъчите си. А имате ли идея колко можете да стоплите някого с умивката си? Или пък с някоя нежна дума... да го накарате да се усмихне? Опитайте.