Слънчев лъч

Ето че алармата пищи. Събуди ли се вече? Добро утро. "Ооо как ще е добро"- възразяваш ти. - "Пак на работа" или "Пак на училище". Изпиваш неврозно кафето си и изхвърчаш от къщи, нямаш време дори да се протегнеш. Автобусът пак е препълнен. Мразиш навалиците, нали? Всички се блъскат и като че влизането там е борба със зъби и нокти за живот. Крачиш по улиците, забил нос в тротоара, мрънкаш срещу студа, леда, навалиците, всичко, което те бави, всичко, което трябва да правиш и цялата система. Изкарваш поредния мрачен ден и се връщаш навъсен вкъщи, за да се скараш с близките си хора. Ти ли си? Позна ли се?

Време е да се събудиш! Да поемеш въздух, да се протегнеш сладко, както правят котките след сън, да се усмихнеш на деня. Имаш ли тази смелост, искаш ли тази свобода? Тя е толкова трудно постижима. Но можеш поне да я жадуваш и ако наистина я искаш, да се пребориш, да я извоюваш. Но не... Ти си заспал дълбоко и клепачите ти са така тежки. Ти не искаш да се събуждаш. Не можеш да се бориш с гравитацията и тя те мачка всеки ден. Кара те да гледаш надолу. Не помниш времената, в които погледът ти стигаше до безкрая, сега той гледа в мрачния сив тротоар, в стария раздрънкан автобус, във връхчетата на обувките ти.

Това ли сме ние, хората? Творците на тоя свят? Нима сме толкова по-различни от една добре организирана група животни? Или по-скоро машини? Къде е извисеният дух, за който се говори във всички текстове? Може би просто е приспан дълбоко някъде... дълбок летаргичен сън. Съществуването тежи на плещите ни, то не е духовно, то е бреме, физика, необходимост, проблеми...

Стоях на спирката и както обикновено ровех с крак в трошливия лед. Студено е... и тая зима ми омръзва точно заради това. Но денят беше слънчев. Небето беше огромно, ясно и толкова синьо, толкова синьо. Слънцето, толкова дълго не съм го усещала така. То галеше кожата ми с неговата нежна топлина. Замислих се... Защо сме винаги така недоволни? Защо не можем да заживеем в уюта на сегашния момент? Да го вдишаме и усетим изцяло, да се насладим... Толкова малко е нужно, за да ни стопли. Слънцето излиза всяка сутрин и топли цялата земя с лъчите си. А имате ли идея колко можете да стоплите някого с умивката си? Или пък с някоя нежна дума... да го накарате да се усмихне? Опитайте.