...

Saying love will stop the pain

Saying love will kill the fear

Do you believe?

You must believe...

Не знам какво да напиша... не знам какво да кажа... Явно в мен се случва нещо, което не е изразимо с думи, но аз си го усещам и боли ужасно. Искам да изтръгна сърцето си... да го няма... да не усещам повече болка. Не става. Знам, че не става, знам, че без него нямаше да съм това, което съм. Но понякога ужасно много искам да го няма. Толкова си противоречи с разума, толкова беди ми носи, за какво ми е... За какво ми е сърце, ако само ще страда? За какво ми е да усещам толкова много неща, щом никой няма да ме види и да ме разбере? За какво ми е нежност, ако няма на кого да я дам? Искам да съм студена... но не като лед, ледът се топи. Като камък. Искам да не усещам болка. Само че това би означавало да не живея истински. Не мога да си го представя дори... да живея без да усещам. Няма как да стане, не ми е в природата. И къде е изходът от кръстопътя? Има ли въобще? Има ли край болката? Трябва да има... но дали вярата в това не е напразна? Искам да заплача, но дори това не мога вече... Искам да крещя, но нямам какво да кажа... Понякога искам да бъда жестока и студена, искам да руша, искам да наранявам... Друг път просто да се свия на нечие рамо, да се скрия от света, да знам, че там нищо не може да ме нарани, да се почувствам удома и крилете ми да си починат... Омръзна ми да се боря и да бъда силна, да се мъча да не показвам болката си, омръзна ми от всичко. Искам да се доверя на някого... да има един човек в тоя проклет студен свят, който да може да ме хване, когато падам, да ме защити от болезнения удар със земята...