Наркотикът

Пак съм тук... Не ме ли виждаш? Да, тук съм, на прозореца. Гледам как последното майско слънце се мъчи да пробие облаците. И успява... но само донякъде. Като мен. И аз тази нощ чаках вдъхновението си, но явно съм го чакала твърде дълго и ето че вече е сутрин. Може би има известно очарование в безсънните нощи, но само когато вдъхновението те държи буден. А тази нощ беше празна. Също като мен. За мен тая нощ нямаше луна и нямаше звезди. Беше една нощ под един прозорец, под хладния нощен вятър. И дори музика не звучеше под тоя прозорец. Сякаш дори зе нея не ми е останало сърце. А по-добра ли беше тази нощ от моите кошмари?

Но сега, докато изпивам поредното кафе, си мисля друго. Кофеинът е най-силният наркотик. Повечето хора са пристрастени към него. Но има един многократно по-силен от него. Човечеството има много по-могъщ опиат - болката. Всички твърдим, че търсим щастието, а сами привличаме болката в живота си, твърдим, че искаме да сме усмихнати, а постоянно намираме от какво да се оплакваме. Спорим на кого му е по-тежко, сякаш е невероятно постижение да докажеш, че ти е по-зле отколкото на другите. Филмите, телевизията, песните, книгите... те всички са пълни с тъжни истории. Ние всички си разказваме тъжни истории. Обичаме тези, които ни нараняват, а обръщаме гръб на тези, които ни поднасят сърцето си на длан. Кое прави света толкова пристрастен към драмата? Знам, че не вярваш, знам, че не познаваш себе си в тези редове. Но ти си тук, повярвай ми. Просто не го осъзнаваш. Не осъзнаваш колко силен наркотик е болката. Мислиш си: "Не, как така ще искам да ме боли? Кой иска да го боли?" Но е така.... точно така. Самотата на съвремието, нуждата от внимание и съпричастност, те правят позицията на жертва толкова примамлива. Да, съчувствайте на мен, аз съм по-зле от останалите. Не, не си. Истината е, че всеки води своята тежка битка. Всеки търси своето място и не би го открил по-лесно, ако се сравнява с другите. Пътят му го чака някъде, но като всеки наркотик болката пречи. Защо да не опитаме да се откажем от нея като от досаден навик? С какво да и противодействаме? С вяра? А дали ни е останала? Нека опитаме да споделим усмивка, топлина, щастлив миг... Нека опитаме да се пристрастим към радостта.

Tu peux faire une différence

Alone in my castle

И сама в моя замък още една нощ... Така съм свикнала да съм сама. И съм себе си, и съм някоя друга. И съм самотно малко момиченце, и съм силна независима жена. И съм мечтателка, и съм скептичка. И съм топла като пролетен ден и съм хладна като дъжда. И искам да създавам, и искам да руша. И душата ми е като лятна буря, родена от срещата между топлия и студения въздух. 

Искам да се изпълня със слънце и да го оставя да прелива от мен. Искам да съм стихия, пусната на свобода, неукротима, неподвластна. Искам да съм бурен вятър и нищо да не може да ме спре. Искам да стоя нощем над покривите на града и да знам, че не се страхувам от нищо. Искам да се изправя, горда и силна, да погледна живота право в очите и да му кажа: "Не, аз няма да ти се дам никога!"

Какво бихте искали да направите, ако разберете, че ви остават няколко месеца живот? (Блог игра)

И така... щафетата отново ми бе предадена от другарчето Йоана Николова. Идеята на играта е участващите да се замислят за всичко онова, което такава ситуация би ги накарало да направят. И разбира се да предадат нататък...

Какво бих направила аз? Новина като тази първоначало неизбежно ще предизвика срив. Това е най-трудното нещо за приемане - да знаеш, че умираш. Но аз не съм се давала никога така лесно... Предполагам, че след тоя шок у мен би се появила една невероятна жажда за живот, едно желание да се преборя със смъртта, да и покажа, че съм по-силна от нея. И точно заради това, бих изживявала силно всеки миг, но без да мисля дали ще има утре или не. Това само би затъмнило момента.

Бих направила, всички неща, които винаги съм искала, но съм си казвала "някой ден". Този ужасен навик да отлагаме... той изчезва когато знаеш, че може да нямаш друг шанс. Бих осъществила най-щурите си идеи. Бих пътувала на стоп, бих раздавала безплатни прегръдки, бих си правила снежни човеци през зимата и пясъчни замъци през лятото, бих карала кънки на лед, бих се качила на покрива на сграда нощем, бих си направила татуировка, бих рисувала с пръсти и бих танцувала с някого на улицата нощем. Бих правила онези неща, които винаги съм си мечтала да правя. Бих се научила да свиря на пиано и бих свирила всеки ден, бих изпълнила с музика всеки свой ден и бих се опитала да създам нещо свое, което да звучи, когато си отида от света и да напомня за мен. Бих опитала да напиша песен, чрез която да живея винаги. А може би малка книжка, с която да предам на света своите истини, своите виждания, своето послание, да се опитам да убедя хората, че всеки един миг е вълшебен и не бива да бъде пропиляван в съжаления, караници или тъга, да им подаря духа си, който да ги ободрява в тежките моменти. Да, бих оставила нещо след себе си... нещо, с което всички да ме помнят и този спомен да ги топли... да си казват "ако беше тук сега, би ме окуражила, би ми казала да не се предавам, заради нея трябва да успея".

Бих се наслаждавала на природата и на целия многообразен свят както никога досега. Бих отворила сетивата си широко и бих поемала всеки дъх с наслада. Бих се усмихвала на слънцето всяка сутрин щом се събудя, бих се наслаждавала на всеки изгрев и всеки залез, бих ходила много под дъжда, бих гледала звездите с часове. Бих пътувала и бих видяла възможно най-много неща. Бих тичала боса по планинските поляни, бих изкачила планински връх, бих посадила дръвче. Бих плавала с корабче в морето, бих се разхождала край него нощем, бих посрещала изгрева на брега. Бих снимала колкото се може повече дъги, бих гледала небето с часове, бих летяла със самолет, бих скочила с парашут само за да разбера какво е да си птица. Бих си гледала домашен любимец, а може би няколко.

Бих прекарала прекрасни моменти с хората, които обичам - семейството, роднините, приятелите. Бих казала всичко онова, което се е задавяло в гърлото ми всеки път и не съм имала смелостта да го кажа. Бих изляла потока на емоциите си върху хората, бих им казвала онези най-важни думички "Благодаря ти", "Обичам те", "Прости ми", "Значиш много за мен". Бих им поднесла цялото си сърце на длан и бих им подарила най-скъпоценните мигове. Бих ги прегръщала повече, бих им се обаждала по-често, бих се вглеждала по-често в тях, бих говорила повече с тях, бих им подарявала нещата, които обичат и въобще неща, които да им напомнят за мен. А ако имам човек до себе си, той навярно би страдал ужасно от загубата ми. Затова бих му дала цялата си любов и най-прекрасните моменти с мен, бих го уверила, че не искам да тъжи дълго за мен, а да бъде щастлив, и че аз винаги ще го гледам от някъде и ще бъда във всичко, което прави. Бих се разхождала много с него вечер, бих го държала много за ръка, бих го целувала като за последно, бих гледала звездите, сгушена до него, бих му казвала всеки ден колко прекрасен е и бих го гледала, докато спи.

И въпреки страха, аз бих се борила докрай. Бих дала на хората пример за воля и борбеност, за който да се сещат, когато трябва да си вдъхнат кураж преди трудно изпитание. Бих станала по-добър човек, бих помагала повече, бих раздавала щедро всичко, което имам и бих топлила хората.

И за край на тази дълга статия обещавам на себе си да я прочитам всеки път, когато не се чувствам добре и да си припомням, че съм смъртна и трябва да се радвам на всеки миг от живота си. Обещавам си да изпълнявам това и да се наслаждавам на цялата красота и магия на света.

Не познавам много хора, създали блогове и не мога да предам щафетата на много хора, но предизвиквам теб, който четеш това, който и да си, да се замислиш и ти над този въпрос. А колкото до блог другарчетата... нека посоча някои поне...

Мъничето
Мили
Little Wonder