Толкова просто

Тик-так... Ритъмът на живота ни. Бързо, газ, давай, няма време! Ние вечно нямаме време... И сякаш колкото повече бързаме, толкова повече нужда от бързане се появява. И в бързането... малко по малко губим сетивността си и се отдалечаваме един от друг.

We all miss the sense of touch... Sometimes we crash each other just to feel something...

Колко много подценяваме малките неща... Как все не намираме време за тях? Защо все се стремим към големи и изключителни неща и мислим, че само те биха зарадвали, окуражили, помогнали, натъжили или огорчили някого? Защо все не ни достигат очи за детайлите? Защо все мислим, че останалите искат твърде много от нас?

А какво ако... една прегръдка стига? Просто топла прегръдка... толкова дълга, че да загубиш очертанията на времето. Просто да го оставиш да минава. Нима е по-ценно от нас самите? Ако просто за известо време го оставим зад гърба си... това проклето време и се загубим в един момент... Нима няма да е прекрасно? Просто един тих момент, в който думите са ненужни празни изразни средства. Само топлина. Да усещаме топлината. Да усещаме енергията, която ние самите излъчваме. Защото хората днес толкова се страхуват да се приближат един до друг? Градят някакви невидими стени и се гледат през дупчиците, а междувременно се чудят защо се чувстват сами.

А какво ако това може да излекува всичко... всяка рана, всеки страх, всяко съмнение? Просто да ти даде усещането, че целия свят изчезва, че не си сам, че някой е до теб и те пази... дори само за миг. Може би във всеки труден момент нямам нужда от планина от съвети, порция окуражаващи караници или нечие съчувствие, а просто от една топла прегръдка. Толкова простичко звучи... Просто ме прегърни, по дяволите всичко друго!

Монологът на лудата

Сиво е. По дяволите, сиво е, още един ден. Трудно ми е да издържам. Има два изхода: да полудея съвсем или да спра да чувствам и очите ми да станат празни. Стоя в тая наглед безкрайна празнота и дишам трудно. На моменти затварям очи, навеждам глава, стоя притихнала сякаш се опитвам да чуя сърцето си. Но него го няма, не го усещам. Сигурно съм го оставила при теб. Сигурно. Моля те, грижи се за него. В други моменти надигам глава и крещя. И празнотата крещи с мен. Всичко крещи. Прехапвам устни. Сядам на средата на стаята и пускам някакви тъжни песни. Мисля си, че така ще събудя емоция в себе си ще се уверя, че още съм жива. А жива ли съм? Жива ли съм наистина или живея на инат? Дали се будя защото трябва или защото искам? Дали все още имам криле? Може би да, но сега не мога да ги повдигна и не ги усещам. Животът сигурно ги е стъпкал с тежкия си крак и сега са се свили печално омачкани на гърба ми. Лица и събития минават покрай мен. Аз стоя и ги гледам безучастно, даже не съм сигурна дали ги гледам или погледът ми сочи в нищото. Заспивам, сънувам прекрасните си сънища, събуждам се и сивото пак ме е обиколило. И не свършва. Вървя по празните сиви улици, не ми пука от дъжда. Слагам тъмните си очила, за да скрия тъжните си очи от света. Какво ме интересува как ме гледат. И без това не съм свободна сред тях. Седя си и чакам някой да си отвори очите, а през това време изстивам малко по малко. Започва да ми харесва да нямам сърце. Поне да знаех, че е на сигурно място. А то... то е там, където никога няма да бъде обичано...