Толкова просто

Тик-так... Ритъмът на живота ни. Бързо, газ, давай, няма време! Ние вечно нямаме време... И сякаш колкото повече бързаме, толкова повече нужда от бързане се появява. И в бързането... малко по малко губим сетивността си и се отдалечаваме един от друг.

We all miss the sense of touch... Sometimes we crash each other just to feel something...

Колко много подценяваме малките неща... Как все не намираме време за тях? Защо все се стремим към големи и изключителни неща и мислим, че само те биха зарадвали, окуражили, помогнали, натъжили или огорчили някого? Защо все не ни достигат очи за детайлите? Защо все мислим, че останалите искат твърде много от нас?

А какво ако... една прегръдка стига? Просто топла прегръдка... толкова дълга, че да загубиш очертанията на времето. Просто да го оставиш да минава. Нима е по-ценно от нас самите? Ако просто за известо време го оставим зад гърба си... това проклето време и се загубим в един момент... Нима няма да е прекрасно? Просто един тих момент, в който думите са ненужни празни изразни средства. Само топлина. Да усещаме топлината. Да усещаме енергията, която ние самите излъчваме. Защото хората днес толкова се страхуват да се приближат един до друг? Градят някакви невидими стени и се гледат през дупчиците, а междувременно се чудят защо се чувстват сами.

А какво ако това може да излекува всичко... всяка рана, всеки страх, всяко съмнение? Просто да ти даде усещането, че целия свят изчезва, че не си сам, че някой е до теб и те пази... дори само за миг. Може би във всеки труден момент нямам нужда от планина от съвети, порция окуражаващи караници или нечие съчувствие, а просто от една топла прегръдка. Толкова простичко звучи... Просто ме прегърни, по дяволите всичко друго!