Монологът на лудата

Сиво е. По дяволите, сиво е, още един ден. Трудно ми е да издържам. Има два изхода: да полудея съвсем или да спра да чувствам и очите ми да станат празни. Стоя в тая наглед безкрайна празнота и дишам трудно. На моменти затварям очи, навеждам глава, стоя притихнала сякаш се опитвам да чуя сърцето си. Но него го няма, не го усещам. Сигурно съм го оставила при теб. Сигурно. Моля те, грижи се за него. В други моменти надигам глава и крещя. И празнотата крещи с мен. Всичко крещи. Прехапвам устни. Сядам на средата на стаята и пускам някакви тъжни песни. Мисля си, че така ще събудя емоция в себе си ще се уверя, че още съм жива. А жива ли съм? Жива ли съм наистина или живея на инат? Дали се будя защото трябва или защото искам? Дали все още имам криле? Може би да, но сега не мога да ги повдигна и не ги усещам. Животът сигурно ги е стъпкал с тежкия си крак и сега са се свили печално омачкани на гърба ми. Лица и събития минават покрай мен. Аз стоя и ги гледам безучастно, даже не съм сигурна дали ги гледам или погледът ми сочи в нищото. Заспивам, сънувам прекрасните си сънища, събуждам се и сивото пак ме е обиколило. И не свършва. Вървя по празните сиви улици, не ми пука от дъжда. Слагам тъмните си очила, за да скрия тъжните си очи от света. Какво ме интересува как ме гледат. И без това не съм свободна сред тях. Седя си и чакам някой да си отвори очите, а през това време изстивам малко по малко. Започва да ми харесва да нямам сърце. Поне да знаех, че е на сигурно място. А то... то е там, където никога няма да бъде обичано...