Многоликият град

Вятърът разнася прахта и боклуците по тротоара. Ти седиш на мрачния тротоар, почукваш с обувка една счупена плочка. Мръщиш се, подскачаш от крак на крак. Ръцете ти вече отдавна са замръзнали, автобусът не идва от един час. Както обикновено в тая ситуация, ти се изнервяш. През главата ти минават всички чернотии на страната, на града, на света. Имаш чувството, че ти идва да убиеш някого и това чувство те трови отвътре.

Всички ние сме потопени в тая отрова... всеки ден. Всеки ден е ожесточена борба с времето и пространството, с другия, със себе си. Всеки ден е нов страх, нова тежест, ново унижение, което трябва да изтърпиш. За пореден път те мотаят на някое гише, за пореден път те блъскат в автобуса, за пореден път клаксонът на някоя кола гръмва в главата ти, за пореден път си на дългата опашка на живота и чакаш "някой ден" да дойде щастието ти. И така се нижат дните... Чувстваш се нищожен и неспособен да го промениш. И твоето лично пространство не значи нищо и ти си просто предният смачкан от делника човек, сив, еднакъв с другите. Ходиш с приведен гръб, с поглед, забит в плочките, а погледът ти е празен, не излъчва нищо, защото грижите бучат в главата ти. Нямаш идентичност. За институциите ти си просто някакъв номер, не си личност. Ти си марионетка с пореден номер, нямаш право на човешки характеристики. 

Мрачно, нали? Единственият, който може да внесе малко светлина, си ти самият И може би... може би е по-добре, че ти си потопен в тоя голям жесток град. Ако истински жадуваш свободата, при силния му натиск, ще я искаш още повече, ще се бориш още повече за нея. Но не просто борба с обстоятелствата, борба също и със себе си. Борба да се научиш да променяш това, което не можеш да приемеш и да приемаш това, което не можеш да промениш... с известно безразличие, за да съхраниш свободата си... независимостта си от тези обстоятелства. Защото няма непостижими неща. И можеш да постигнеш мечтите си въпреки обстоятелтвата, който се изправят пред теб сега като мрачна стена. Просто не трябва да позволяваш да променят погледа ти, да пречупят волята ти. Трябва да вярваш, че си по-силен от града, че той не може да те стъпче, колкото и да е по-голям от теб. Трябва да затвориш очите си пред хладното чудовище и да се опиташ да видиш другите му лица. Те са примамливи и обаятелни. Предлагат ти възможности, интересни ситуации, в които да научиш много, стига да отвориш малко по-широко очите си. Той носи в себе си някаква особена романтика, някакъв старинен аристократичен дух, горд и величествен. Трябва да се бориш с него, но трябва да му бъдеш и приятел. За да успееш да изградиш всеки свой ден... интересен и продуктивен... За да върнеш човешкото в себе си, за да си личност, а не номер.

Събуден вулкан

Беше тъмно и студено. Лутах се без посока. Студът проникваше в мен, минаваше през мен. Чувствах се сякаш аз самата съм студ. В един момент спрях да търся посока, просто вървях, студена и безразлична, мрачна и безлична. 

Стреснах се и поскочих в леглото. Стоях седнала с широко отворени очи, а сърцето ми биеше лудо. Поемах си дълбоко въздух като човек, който замалко не се е удавил и се връща към живота. Събудих се от кошмар и осъзнах, че съм живяла в кошмар. Една мрачна фигура, една от всичките мрачни фигури, които вървят на тъпли, забили нос в земята, потънали в грижи, вечно бързащи. Това ли съм била? Господи, как съм позволила?! Какво е станало с мен? Какво е направил живота от мен? Нима е победил той? Нима ме е стъпкал?

Почти беше успял. Но сега вдишвам дълбоко и чувам сърцето си. Не не ме е смачкал, аз още съм жива. Някое въгленче е останало вътре и усетило полъха на вятъра, се е събудило. Понякога и едно въгленче стига да се запали всичко останало отново. 

И сега, събудена от кошмара, аз искам да възпламеня целия си свят. Искам да пламтя цялата точно както преди, искам да горя и да светя като Слънцето. Не, не мога да забавя тепмото, искам кръвта ми да кипи отново. Искам да бъда отново аз, истински жива, дива, свободна, неукротима. Като събуден вулкан. Ако те е страх да не се опариш, не се приближавай въобще. Такава съм да, това съм аз. Не искам да съм предпазлива, не искам да съм внимателна. От предпазливост и внимателност хората цял живот не изживяват моментите си пълноценно. Не искам да съм разумна възрастна, искам да съм непокорно дете. Искам сърцето ми да гори и да влагам по малко от него във всичко. Искам от мен да извира вдъхновение, да предлива, да се разпръсква, да заразява и другите. Искам да мечтая, да си имам безброй глупави наивни детски мечти и да се рея в тях с часове. 

По-добре ела с мен. По-добре лети с мен. По-добре ми позволи да те отведа там горе в своя дворец, в облаците, над света, над сивия делник. По-добре си поеми дълбоко въздух, изпълни се с огън и ела при мен. Да избягаме заедно от нормирания живот на хората, да преминем бариерата. Хвани ме за ръка и ме заведи отвъд сивотата. Открадни ме, давай. Забрави какво са ни казвали. Всичко е възможно. Нищо не може да ни спре. Забрави какво трябва. Ние сме свободни. Тук сме само ти и аз. Две крилати същества.