Автентичност?

Човек бе сътворен от кал, но

днес от желязо е света.

Тежко на мекия! За малко

щях да умра от доброта.

                  Из "Човекът бе сътворен от кал" - Атанас Далчев 

Автентичност? Липсваща е. Толкова е липсваща, че ме е страх от празното. Само на мен ли ми идва да крещя понякога? Нима не е осезаема за никого друг? Нима не ви е студено? Но вие не знаете... вие не усещате. Страх ви е да вдигнете поглед нагоре и да застанете лице в лице със своята нищожност. Да погледнете безкрайността в очите и да осъзнаете, че всеки от нас е ужасно малък, ужасно нищожен... една точка на една малка планета насред една необятна Вселена, в която дори нашето малко Слънце е плашеща величина. Не ви побират сивити кутии колко жалки сме. Жалки сме всичките. Ако щете вярвайте. Липсва ни всякакъв смисъл. Ако сега изведнъж изчезнеш ти, драги читателю на това, замислял ли си се какво би било? Ако просто изчезнеш ей така внезапно? Какво ще остане от теб на тая земя? Кой ще те запомни? Какво ще се случи с вещите ти, с всяко малко нещо, попило твоята история? В чии ръце ще попадне? Дали в човек, който ще се пита за твоята история, дали в такъв, който няма и представа, или такъв, който я знае и ще я пази? Огледай се, да, огледай се. Огледай цялата си стая, всичко около теб, всичко твое, което те заобикаля. Всичко разказва твоята история. Каква история разказват вещите ти? Замисляш ли се? Кого виждаш в тях? А кого ли ще видях хората... ако внезапно изчезнеш? Може и нищо да не видят. Да, може... 
 

Мислим си, че имаме голям смисъл, че сме много значими. Стоим си тежко на местата, сякаш сме незаменими. Но така ли е наистина? За кого сме незаменими? За почти никого. За една много малка група хора, които ни обичат истински. Но какво значи тази дума... да обичаш? За да обичаш трябва да можеш да оставиш себе си и безмилостното си его. Да осъзнаеш, че границите на живота ти се простират много отвъд теб. Че си една малка частица от нещо много по-голямо. Че си така свързан с всичко, че не е нужно да искаш, да изпитваш чувство на притежание, да се бориш за това притежание, да воюваш, да негодуваш, да изискваш подчинение, признание и дори преданост... Да озънаеш, че истинската свързаност лежи много над всичко това. Че тя е космическа, че тя е отвъд възприятията и познавателните ти възможности, отвъд рационалните ти обяснения, отвъд желанията ти, отвъд претенциите ти, отвъд, отвъд, отвъд... Тя е метафизическа. И тя е единственото, което прави този твой свят поносим. Единственото, което те прави значим. Единственото, което те топли. Единственото, което ти дава тежест, за да не полетиш в празното пространство, без никаква цел и посока. Но, не, ти не знаеш това. И погледа си вперил в своите ниски цели, които те правят нещастен. А ако всичко това просто няма смисъл? Има ли, как мислиш? Дали нещо ще се промени в света, когато ти изчезнеш? Сигурен ли си, че си толкова изключителен? Може би всички сме просто прашинки в една безкрайност, които вятъра на времето отвява и в това няма нито тъга, нито цел, нито смисъл... Тогава защо да си велик? Защо да имаш значение? Защо да си толкова повече от всичко друго? 
 

А влагаш толкова усилие да се отделиш от всичко останало. Дали пък смисълът не е в цялата картина?

Неизгасимо?

And I know I'm dead on the surface
But I am screaming underneath...

Неизгасимо? Има ли нещо такова? Има ли наистина заспали вулкани? Има ли наистина мъртви звезди?

Кипя. От къде извира това? Как го имам все още? Натиквам го в някой прашен стар шкаф на душата си, заключвам го в някой килер, тикам го на тъмно, никой да не го види... И в някоя нощ то просто кипва и събаря всички прегради, прелива отвъд тях и ме залива. Залива ме... някакво безумие, някакво болестно безумие... Аз най-жестоко и безжалостно се опитвам да го убия понякога. Сякаш съм чудовище. Но не мога. Не ми достига чудовищност или просто е по-силно? Не зная. Но там си е и аз не мога да му сторя нищо. Приспивам го за малко, замайвам го. Мисля си, че всичко е наред. И то изведнъж избухва като умираща звезда и ме хвърля обратно в зашеметяващия ми хаос. Напразно се мъча да съм подредена. Напразно се опитвам да съм космос... аз съм хаос. Аз съм хаос и от това няма бягство. Сякаш... каквато и воля да имам, все пак има нещо, срещу което не мога да вървя. Огън. Опитвам се да бъда въглен, а съм огън. И не умея да го скривам дори. Опитвам се да излъжа сърцето си, че е мъртво. А то ми го връща. Напомня ми за себе си... сред гъстотата на някоя самотна лятна нощ. Неугасимо? От къде идва енергията ти? Откъде след като всичко, което имаш, раздаваш? Може ли човек да се промени наистина? Или винаги го тегли обратно нещо в него, което е в основата, в сърцевината на съществото му? Мога ли да избягам от себе си? И трябва ли? Дали просто не си въобразяваме, че се променяме?

1000 хартиени жерава

„Знам една планета с един червендалест господин. Той никога не е помирисвал цвете. Никога не е поглеждал звезда. Никога не е обичал никого. Никога не е правил друго, освен сметки. Цял ден повтаря като теб: „Аз съм сериозен човек! Аз съм сериозен човек!”, и се надува от гордост. Но това не е човек, а гъба!“

Из "Малкият принц" - Антоан дьо Сент-Екзюпери

Смешно ви е. Виждам. Мислите си, че е детско. А може би искам да съм дете понякога. Може би предпочитам да си мацам пръстите с бои, вместо да загубя цветовете си. Разбира се, ще кажете, човек все някога трябва да порасне. Но да си пораснал не е ли точно да умееш да виждаш сериозното и същественото дори и в детските неща?

Някои детски книжки са написани за възрастни. Някои детски филмчета са направени за възрастни. Защото те само си въобразяват, че са сериозни само защото могат да карат кола, да попълват всякакви документи, да излизат когато си поискат, да ходят където си поискат и още един куп други подобни неща. Това не те прави сериозен. Това те прави самостоятелен, адаптиран, признат от другите за пълноправен, но не и сериозен. Сериозен те прави мисленето ти. То трябва да порасне и то не как да е. Има хора, които никога не порастват и такива, които започват да растат още като деца. Но чудно защо точно това порастване някак си не се брои, не се търси, не се зачита... Не се зачита ако умееш да усещаш границите си и се стремиш да ги надскачаш или да ги поставяш разумно на място, когато е нужно, хората очакват от теб да влизаш в техните инертни граници. Не се зачита, ако умееш да се учудваш от света и обичаш да се вглеждаш в него, хората очакват от теб да боравиш с него. Не се зачита ако можеш да виждаш в нещата повече, отколкото показват, хората очакват от теб да ги виждаш като тях. Не се зачита ако търсиш неуморно различното, хората очакват от теб да си вършиш работата.

Да направиш 1000 хартиени жерава не е детска игра. Не е суеверие. Не е наивно детско вярване, че някаква магия ще сбъдне желанието ти. Тези магийки не сбъдват желания. Хората сбъдват желания. Това всъщност е нещо много по-сериозно, отколкото изглежда. Да направиш 1000 хартиени жерава означава да се осмелиш да мечтаеш. То означава да вложиш любов и усилие, да копнееш и да тръпнеш, да се радваш на пътя си към мечтата, докато вървиш към нея, а не да гледаш само крайната си цел. То означава да поемеш дъх и да скочиш... да вярваш, че можеш да сбъднеш желанията си, колкото и далеч да ти изглеждат сега. Дори да ти изгкеждат на 1000 жерава разстояние...

130 жерава...

Звезден дъжд

Сътворяването на нещо е като раждането на звезда. То не става съвсем от нищото. Преди него кротко си стоят в ъгълчето на Вселената неговата предистория, контекстът, който е позволил да се появи, вътрешният свят на неговия създател, населен с най-разнообразни образи и впечатления. Тяхната енергия е толкова голяма, че те се завихрят като торнадо, привличат се, вплитат се, бушуват. Докато не станат толкова плътни и ярки, че от тях се разлива като водопад светлината, те пламват, сливат се, вплитат се така, че няма как да не забележите младата звезда. Няма значение дали е малка и червена или колосална синя звезда, пред която и най-смелият астроном би изтръпнал от ужас и нямо възхищение. Всяка звезда има значение. Всяка звезда свети със своя собствена светлина. Всяка от тях може да стане нечия любима звезда. Някой самотен любопитко може в някоя ясна нощ да я открие с телескопа си и да я нарече „моята звезда“, да се огледа в нея. А такива звезди светят непрекъснато. И, разбира се, никой не може да стои постоянно, взрян в една звезда. Можете да си вземете от нея само толкова светлина, колкото погледът ви може да поеме. И, да, прави сте, това не е звездата каквато е, нито каквато я е сътворил творецът й. Това е звездата, както вие я виждате. Това не прави срещата с нея по-маловажна. Нейната светлина все пак ви пронизва, разпръсква се във въображението, гали душата и сетивата й, поражда нещо ново, което ви дава нов цвят, независимо дали го усещате или не. Звездите не бива да се крият. Може би има звездобройци там някъде, които с нетърпение ги чакат да изгреят със своите телескопи там, в нежните длани на нощта.

Show your smile to me

Знаете ли... винаги съм вярвала в силата на малките неща. Ей така... че няма нищо незначително и всяко нещо променя обстановката по някакъв начин, независимо какво е. Понякога големите промени тръгват от най-дребното и най-незабелязаното. Винаги съм мислела, че дори случките, които изглежда да нямат никаква видима причина, все пак имат, но хората не си правят труда да се вгледат. Вкопчени са в техните големи и важни неща. Обикновено казват, че не бива да се хващаш за детайлите, защото ще ти донесе главоболия. Изпускате една малка подробност. Дребните неща са като големите. Те могат да бъдат и добри, и лоши. И както едно дребно нещо може да те спъне, така и едно също толкова дребно да ти помогне да сътвориш нещо. Всичко е въпрос на виждане. Хората сами си избират какво да виждат и какво не. И аз знам какво искам да видя сега.

И тъй... както казах, вярвам в малките неща. Винаги съм се възхищавала на дребните жестове, които могат да се разгърнат до там, че да повлияят на много хора, да променят много неща. Все още ли мислите, че те нямат значение? 'No matter what anyone tells you words and ideas can change the world.' И са го правили много много пъти. Всеки, който е направил голяма промяна, е тръгнал от нещо съвсем малко и не е имал съзнание за това колко може да порасне то. Просто на нас ни изглежда сякаш е направено целенасочено и планирано. Не... никой от тези хора не са били по-изключителни от вас. Те просто са били достатъчно смели да изразят себе си. Това е. А сега сме се затворили в кутиите и отказваме да излезем, защото "не трябва така". В по-голямата част от времето си сме костенурки. Показваме се само колкото другите да знаят, че сме там, но от нашата вътрешност не бива да се види нищо. Нашите чувства, нашите мисли, нашето мнение, нашите идеи, нашите усещания... те са си там скрити. Ние сме възрастни хора... сериозни... нямаме право на въображение, на емоции, на идеи, на мечти... на всички тия най-човешки неща. Те са оставени за двама-трима най-близки хора и целият останал свят трябва да ни мисли за хладнокръвни машини. Това ли е да си сериозен и пораснал?

Ако сте се уморили да сте двама човеци едновременно - един за пред хората и един за пред себе си - покажете се. Покажете усмивката си на хората. Покажете, че имате мечти и не ви е срам от това. Покажете как се чувствате. Може това да усмихне някой друг или дори много други хора. Усмихнете се на приятелите си, усмихнете се на близките си, усмихнете се на хората по улицата. Знаете ли, като се замисля колко много разговори със случайни хора съм имала и колко много от тях са ме усмихвали, се чудя защо е цялата резервираност между хората. Ние всички сме свързани, Ние всички правим подобни неща. Ние всички си приличаме по нещо и по нещо се различаваме. Всеки има какво да даде на другия стига да пожелае. Може да е просто усмивка. Понякога и толкова стига. 

Ако някой ви е усмихнал, подарете му и вие своята усмивка. Може да не ви изглежда много, но да се окаже, че за някой тя е много повече, отколкото си мислите. Усмихвате ли се сега, докато четете това? Покажете ми своята усмивка тогава! Няма значение по какъв начин... просто покажете себе си през своята усмивка! ((: