Малките неща...

Чуден свят... Уж толкова огромен, необятен, а обърнат към детайла... Да, дребните неща... в тях се крие истината. Понякога едно съмвсем дребно нещо може да запали пожар в сърцето ти, понякога едно съвсем дребно нещо може да направи деня ти, месеца ти, годината ти огряна от слънце, понякога едно съвсем дребно нещо може да срине до основи всичко, в което си вярвал.

Няма да ми повярваш, но една песен преобърна живота ми, една едничка песен. Всъщност всяка голяма промяна в живота е тръгнала от нещо съвсем обикновено и малко. Може би пък теорията на хаоса е вярна. И може би, ако можех да се върна назад и да променя едно нещо, само едно малко нещо... нищо нямаше да се развие така. Сега щях да съм някоя друга, някъде другаде... Но не аз... аз не искам нищо да променям. Всяко събитие в живота се случва, за да ни научи на нещо.

А може би във всеки момент на страдание трябва да си припомняме, че това, което ни е съборило, е тръгнало от нещо съвсем малко. Понякога вината не е в нас. Често обвинявам себе си за лошите неща, които се случват. Но има моменти, в които просто... нищо не може да се направи... моменти, в които разумът трескаво търси изход, а чувствата бушуват неукротимо и са на ръба да излязат на повърхността. Точно там... на границата на отчаянието, когато човек дълбае в руините на падналата крепост на духа си, тогава трябва да се замисли... Нима това не се започнало с едно дребно нещо, което не е могло да бъде предотвратено, една мъничка случайност... Може би тая вина не бива да пада на неговите плещи. Нещата просто се случват. Единствено важно тогава остава да вдигне отново колоните на своя замък и да продължи да гради.

Самотата на философа

Мисля си понякога... дали единствено ние сами си избираме да бъдем това, което сме, или има някаква дори нищожна доза предопределеност. Дали наистина същността понякога не ограничава избора. Дали човекът, достигнал едно по-високо ниво на възприемане на света, няма как да си избере да бъде обикновен. Дали някои преобръщания в живота му не го правят такъв, че никога да не може да бъде като другите. И ако приема, че това е така, то може би отхвърлям теориите на Сартр, които толкова време цитирах в есетата си. Раздвоение... поредното... Чувствам се сякаш съм изтъкана от раздвоения. И често се задълбавам в тези мисли, но вместо да намеря отговори на въпросите си, аз усещам как границите на всичко познато се размиват и всичко се заплита в съзнанието ми. Махвам с ръка, за да прогоня тези мисли, и продължавам напред. Но фактите си остават същите... Философите са самотници... Дали е въпрос на избор... на същност... на стечение на обстоятелства... Това просто е така.
Аз не мога да нарека себе си философ. Не съм написала задълбочени книги, не съм преподавала в университети, не съм завършила дори... Но аз винаги търся, аз съм винаги неспокойна, винаги недостатъчна на себе си. Аз дълбая там, където другите просто минават. Аз се спъвам, докато гледам звездите. Хората се страхуват от мен, защото съм различна, защото съм сериозна. Те не искат да се задълбават в мисли и се плашат от влиянието на подобни идеи. А дори и да не се уплашат... не стигат до смисъла на думите и той не стига до тях. Понякога, когато съм сериозна и замислена, повече от всичко чувствам липсата на човек, с когото да мога да разговарям. Но съм от онези самотници, които са сред хората, а вътрешно са сами. Моята самота е като самотата на философа... Говорещия, чийто глас потъва в тътена на масата, чиято фигура сe движи между хората, но представлява един малък свят сама по себе си.

Приказка за дъждовната фея

Здравей, мое дневниче... Днес искам да ти разкажа една приказка. Защото понякога в приказките има толкова истини за живота. Хората ги подминават, мислейки си, че са големи, че нямат нужда от тях, че те са само за децата и от тях няма какво да се научи. Но мисля, че тази приказка ми даде урок, мисля, че възрастните имат какво да научат от децата, мисля, че истинските неща се крият в детайла и мисля, че историята ще ти хареса.

Приказка за дъждовната фея

Едно време, отдавна много отдавна, преди още хората да се затворят в познанието и да прокудят вълшебството, живяла една малка фея. Наричали я дъждовната фея, защото познавала езика на дъжда и често я чували да си говори с него. За себе си казвала, че умее да обитава облаците и те били единственият и замък. През деня лежала във високите треви и съзерцавала разгъването на владенията си, а понякога нощем самата луна и служела за светилник и като осветявала отвътре призрачните облачни градежи, засилвала усещането и за високи триизмерни пространства.

Малката фея обичала много движението на небесата. Обичала също докосването на вятъра, шумоленето на листата, слънчевите лъчи и светлосенките... Но най-много обичала дъжда. Не познавала по-нежно и по-властно докосване от това на водните струи през лятото. Тръпнела цялата, когато небесният свод се свличал, тежък над земята и почти докосвал челата на човешките същества. Точно когато всички се разбягвали в търсене на завет и на сушина, тя се чувствала най-силна на открито, защото стихията я дарявала с частица от небесния безкрай.

- Не си отивай никога от мен. - казала един ден феята на дъжда. - Имам нужда от шепота на капките ти, от тътена на светкавиците ти, от хладните ти ласки. Не съм щастлива, когато те няма.
- Не ме задържай при себе си. - примолил се в отговор дъждът, защото знаел за властта, която тя имала върху него. - Аз съм скитник. Имам нужда да си отивам и да се връщам. Ограничените пространства отнемат силата ми и ме карат да се измъчвам от копнежа си по хоризонта.

Но феята чувствала по-силно от всичко останало нуждата си от него, затова го приковала към своите земи и дълго време не го пускала да си отиде.

- Освободи ме. - заплакал един ден дъждът. - Вятърът ми каза, че над хоризонта земята е суха и животът вехне. Защо ме държиш при себе си? Аз съм на всички и съм ничий.
- Добре тогава. - отвърнала тя. - Ще те пусна, но ще дойда с теб.

И при тези думи се превърнала в дива гъска и полетяла с дъждовните облаци. Години наред летяла гъската след дъжда. Когато пороят руквал, си възвръщала човешкия облик и тичала през водните стени на летните бури. Но с минаващото време бурите ставали за нея ежедневие и я правели все по-малко щастлива.

- Защо вече ласките ти не ме радват? - попитала веднъж дъжда.
- Знам ли? Може би защото можеш да ги имаш по всяко време.

Феята дълго време не се решавала да зададе въпроса какво трябва да направи, за да изпита отново радост, защото предугаждала отговора и той я плашел.

- А ако върна на небето силата, с която ме е дарило? - запитала, когато най-сетне събрала смелост.
- Ти го каза. - отвърнал дъждът.
- Но тогава ще стана смъртна като всички останали...
- Не търси съвет от мен. Аз не познавам смъртта така окончателна, както я познават смъртните. Умирам всеки ден и всеки ден слънцето ме възкресява.

Феята се умълчала. Дълго време и трябвало, за да вземе решение. Докато един ден...

- За какво ми е да имам целия свят, ако не мога да го копнея? За какво ми е всичкото време на света, ако преминава бавно и безрадостно? Не искам силата, която имам, ако тя ми дава всичко, което искам.

При тези думи протегнала нагоре ръце и тогава се случило нещо невиждано до този миг: от дланите и илетели седем цветни лъча: седемте вида власт, с които небето я било дарило. Властта над живите твари, над огъня, над виделината, над растенията, над безкрая, над водната стихия и над здрача. Седемте лъча, слети в едно, плавно се заизкачвали и за миг свързали небето с малката и фигурка. Дъждът затихнал удивен и затворил във всяка своя капка спомена за този миг.

Едва когато цветовете се разсеяли във въздуха (едно детенце ги нарекло "дъга"), феята разбрала какво е направила, седнала на тревата и заплакала. Дъждът и махнал с прозрачна длан и продължил по пътя си. Страдала много онази, която някога била фея, докато дъждът се завърнал, но това, което изживяла тогава, с нищо не можело да се сравни. По-ласкав и по-могъщ от всякога и се сторил дъждът. Не че той се променил... просто този път го била чакала. И също знаела, че го има амо в този миг.

Оттогава преминали много поколения. Животът отдавна оттеглил безкрайното си дихание от дъждовната фея. Но всеки път, когато дъждът си спомни за нея, на небето се извива дъга...

Роза в пустинята

Е... нека огледам това, което току що създадох... Дневниче...добре изглежда. Мисля, че ще ми е приятно да пиша тук и ще замести достойно предишния ми дневник. Той малко ми липсва, но... не мога да продължавам да пиша там. Усещането вече не е същото. Когато вляза там вече съм като на чуждо място, сякаш вече не съм част от него. А имам нужда да пиша понякога. Когато си поет, когато си философ, когато си странен, различен и самотен, имаш нужда да споделиш с някого, който няма да отговори, който няма да се опитва да те разбере или да те промени, няма да те отхвърли или да избяга от теб, а просто ще приеме и съхрани мислите ти. Това може да го направи само едно дневниче. И за да не чувствам липсата на предишното, създадох това.

И в процеса на създаването му и докато все още се оглеждам наоколо и го опознавам, мисля, че е редно и то да се запознае с мен. Аз съм Infie. Преди доста време някои хора ме нарекоха фея и аз започнах да възприемам себе си като такава. Не е защото съм нещо перфектно или идеално, не защото правя някакви чудеса като от приказките, не защото се появявам и изчезвам, не защото живея в някое цвете или съм голяма колкото една пеперуда. Аз съм фея защото търся истиснките неща, защото не спирам да мечтая, защото не спирам да се опитвам да полетя, защото гледам към звездите и обичам дъжда.

Но аз съм като роза, израстнала в пустинята. Там няма други като мен и аз наразно ги търся. И вечно чакам дъжда, а той идва толкова рядко. И колкото и да опитвам да задържа животворната вода, тя изчезва бързо. Но аз умея да ценя всяка капка по-добре от един кактус, който ще я задържи много по-дълго от мен. И дори в пустинята намирам красотата. Дори в празнотата умея да градя. Дори и в тази суша мога да отварям цветове и да се усмихвам на слънцето.