Самотата на философа

Мисля си понякога... дали единствено ние сами си избираме да бъдем това, което сме, или има някаква дори нищожна доза предопределеност. Дали наистина същността понякога не ограничава избора. Дали човекът, достигнал едно по-високо ниво на възприемане на света, няма как да си избере да бъде обикновен. Дали някои преобръщания в живота му не го правят такъв, че никога да не може да бъде като другите. И ако приема, че това е така, то може би отхвърлям теориите на Сартр, които толкова време цитирах в есетата си. Раздвоение... поредното... Чувствам се сякаш съм изтъкана от раздвоения. И често се задълбавам в тези мисли, но вместо да намеря отговори на въпросите си, аз усещам как границите на всичко познато се размиват и всичко се заплита в съзнанието ми. Махвам с ръка, за да прогоня тези мисли, и продължавам напред. Но фактите си остават същите... Философите са самотници... Дали е въпрос на избор... на същност... на стечение на обстоятелства... Това просто е така.
Аз не мога да нарека себе си философ. Не съм написала задълбочени книги, не съм преподавала в университети, не съм завършила дори... Но аз винаги търся, аз съм винаги неспокойна, винаги недостатъчна на себе си. Аз дълбая там, където другите просто минават. Аз се спъвам, докато гледам звездите. Хората се страхуват от мен, защото съм различна, защото съм сериозна. Те не искат да се задълбават в мисли и се плашат от влиянието на подобни идеи. А дори и да не се уплашат... не стигат до смисъла на думите и той не стига до тях. Понякога, когато съм сериозна и замислена, повече от всичко чувствам липсата на човек, с когото да мога да разговарям. Но съм от онези самотници, които са сред хората, а вътрешно са сами. Моята самота е като самотата на философа... Говорещия, чийто глас потъва в тътена на масата, чиято фигура сe движи между хората, но представлява един малък свят сама по себе си.