Вали

Вали, в очите ми вали... а нямам чадър... Някои неща никога не се променят... колкото и години да минат... Дори има възможност да станат по-сериозни. Просто трябва да се мине през тях и да се затвори вратата след тях, защото всяко усилие да бъдат променени става излишна загуба на вътрешна енергия, става изтощение на духа, пилеене на емоции и сълзи, страшилище, което гони съня. Понякога просто трябва да затвориш очите си, да запушиш ушите си и да оставиш думите да минават покрай теб, събитията да се случват, без да ги отразяваш, времето им да минава... заради онези, които наистина имат значение, за да имаш сили да стигнеш до тях.

Истинското постижение крие именно там... да преминаваш през дъждовните дни, без да спираш да търсиш слънцето. Да не чуваш бурите, които фучат покрай теб... защото победителят всъщност е... глух. До него не достигат всички обезкуражителни нападки. А пътят е винаги там... той винаги чака, чака неговите стъпки. Върхът копнее да бъде покорен, вятърът копнее да го понесе на крилете си, звездите копнеят да бъдат достигнати. И дори да останеш съвсем сам, да се чувстваш съвсем нищожен и безпомощен, той няма да изчезне... защото чака теб, твоят огън, който да възпламени всичко и да остави своята диря. Той чака обичта и всеотдайността, с която ще го извървиш, потта и сълзите, които ще пролееш на всяко камъче, на което се спънеш и въпреки това не може да те отклони от посоката. Единствените грешки, които можеш да допуснеш са да се страхуваш да вървиш по него или да не вярваш, че именно той е твоят. Тогава идва болката, когато се обърнеш и той вече е далеч, а си знаел, че си можел просто да направиш крачка и да поемеш по него.