Трите лица на страха

Страх... едно от първите неща, с което човекът се запознава. Още съвсем в началото, когато дори не е осъзнат... пак го има. Страх от тъмното, страх от нараняване, от болка, страх от чудовищата във въображението или тези, с които са ни плашили. От самата ни зора животът се стреми да ни уплаши. И успява... Ние наистина от самото си раждане до самата си смърт се страхуваме от нещо.

Докато в началото страхът е от непознатите неща като тъмнината или от нещата, които ни изглеждат по силни от нас с потенциал да ни наранят, то с израстването страховете се менят. Стават страхове от чуждото мнение, от конкретни събития, от конкретни реакции, от конкретни преживявания. В днешния свят най-често в душите пропълзява страхът за оцеляването в него. И той е най-често страх за примитивното човешко оцеляване... като това да преживееш поредния ден... да се нахраниш, да имаш покрив... А понякога е и страх, че душевно няма да оцелееш в света, че ще те смачка и ще убие птицата в душата ти, ще отнеме сетивата ти и ще те направи студен. Съществува и страхът от злото, което дебне на всеки ъгъл... то е в човешката агресия, студенина и незаинтересованост от ничия друга съдба освен собствената. Днес заради материята умира духовното и заради материалното се отнемат животи... всеки ден... И има толкова сърца, недокоснат от любовта, в които злобата е съградила крепост, изпълнила я е с разтежа си и преливайки се изсипва върху хората... Жестокост... жестокост за пари... жестокост за власт... и всичката тя се излива върху хората... а те се страхуват повече от всякога. За работата си, за семействата ти, за близките си, за живота си... И всеки е уплашен от нещо...

Малцина са тези обаче, които изпитват страх от нищото. На повечето хора не им прави впечатление нищото. От празнотата не ги боли... от невъзможността да вървиш напред, да твориш, да създаваш, да откриваш... Не ги плаши времето, което се изнизва през пръстите им... въобще. Не ги плаши и празнотата в душата им... в съзнанието им. Те са доволни в своето примитивно съществуване... в своето битие към ежедневното... Защо им е душевност? Те имат ироничния си подигравателен смях, който използват като оръжие срещу света, имат своите вещи, които смятат за измеримост на величието си... и толкова. А тоя страх от нищото е всъщност най-творческото измежду всички чувства... Дам... Шпенглер е прав донякъде... макар че той го нарича примитивно чувство... напротив, то е всичко друго, но не и примитивно. От него се ражда активността и творчеството. Защото творецът се страхува от нищото.

А има и такъв страх... който може да съсипе и най-невероятния творец, защото не е движещ страх... той е деструктивна сила. Страхът да пуснеш духа си на свобода, да излезеш от собствената си черупка и да се покажеш пред света такъв, какъвто си. Много хора съсипват живота си ден след ден точно ей така... И те не са сигурни защо го правят. Защо се крият? Щом имаш какво да покажеш на света, защо го пазиш за себе си? Нима всички сме егоисти? Може би да. Но толкова неща остават нечути, невидяни, несътворени, нереализирали се... красиви неща... за които после съжаляват. Страхът от риска лишава от много неща, осакатява много преживявания, отнема много възможности и много опит от живота ни.

И което и лице да показва страха... той си е страх... рядко довежда до хубави неща... Но не може без него. Той все пак задвижва творческите сили, но пък спира други. Изборът от какво да се страхуваме е на самите нас...