Ноктюрно

Аз не съм съвсем като другите. Аз съм луда. Знаеш това, но аз не спирам да ти го казвам. Странно е, знам. Свикни с кадифените ми въздишки. Те са за теб. Или всъщност не свиквай. С нищо не свиквай. Пий ги като отлежало вино... бавно, с наслада, на широкия балкон с гледка към светлините на града, обгърнат в цигарения дим, който издишаш тежко и винаги с наведена назад глава. Странно е, знам. Но такъв те искам. Усмихваш се. Извиват се трапчинки закачливо. Нощен вятър си. Притихваш за момент, а после пак се завихряш и шумиш в ъгълчетата на сградите. Ела. Не, чакай, не идвай. От тук ще те гледам. Когато си сериозен, си най-красив. Какво ли си мислиш сега? Чудя се дали искам да узная толкова, колкото искам просто да стоя и да те гледам така. Да, искам да узная, говори ми. Говори ми в рими и в недовършени изречения. Аз ще се разпилея. Странна съм. И не спирам да ти го казвам. Макар че знам, че ме виждаш с крила. Ръка ти протягам. Недей да се чудиш. Не е страшно там, но никой не е ходил. Непознато е, но да знаеш... струва си. Поглеждаш ме внезапно. Погледа ти се стича по раменете ми. Даже май ме опари нещо отвътре. Обичам зелените ти очи с кафеви звездички в средата. Ти, разбира се, знаеш това. Но аз не се уморявам. И от страстта по устните ти като пудра захар. Тихо... чуй как стъпва нощта. О, ти ли си? Към мен ли водят стъпките? Вали ли, или аз потъвам в собствената си мечта? Връхчетата на пръстите ми се заровиха сами в косата ти. Не бързай. Нощта е притихнала и нас гледа. Нашата нощ. Онази бълнуващата, лудата, скитащата, трескавата. Или май ти си треската? Повличаш ме. Опиваш ме. И предеш ми сънищата.