Втечнена емоция

И струя... разливам се. Цяла. Безпощадно хаотична. Сляпо се разливам като вълна, дори не знам накъде отивам. Аз съм навсякъде. Искам да излетя сега от терасата и да се разбия в небето като фойерверк. И частичките от мен ще излетят като птици във всички посоки. Аз цялата съм втечнена емоция, гореща като лава. И струя... разливам се.

Всичко, което сме, е тук, в един миг, който се губи между пръстите. Не можем да го спрем, не можем да го уловим. Можем само да усетим как се точи струята му. Кожата може да свикне с това усещане. И ако свикне, значи сте изгубили миговете си. Вече не ги усещате, те просто минават и си отиват завинаги. Гледате от време на време тъжно към изтеклата вече история. А може би не гледате. Най-добре да не гледате, защото очите болят и сълзят от това. Лоша болест е. Можете вместо това да се учите да усещате струята колкото се може повече време. Може от време на време дори да се наложи да се отдръпнете за малко, за да може после да я усетите отново с пълна сила.

Толкова е просто. Чудесата се случват около нас всеки ден. Понякога са скрити между капките в дъждовните ни дни, но... там са. И всичко зависи от нашите сетива. От това дали сме ги отворили, доколко. Дали сме им позволили да бъдат там. Дали хората сами затварят прозорците на душата си или просто някои хора имат повече сетива от други? Винаги съм се питала. Може би по-скоро първото. Нали като деца всички сме сънували, че летим? Или не? Кой знае... Но всичко е в тях. И всички взимаме от миговете си толкова, за колкото имаме сетива. Ние ли поставяме границите или животът ни ги поставя? По-склонна съм да вярвам, че ние ги поставяме, но... тогава не мога да си обясня защо толкова много хора нямат никакъв стремеж към простор. Нали всички уж се стремим към щастие? А навярно просто го намираме в различни неща. Едни в безразличното спокойствие, други в изгарящите емоции, в които потъваш и се изгубваш. И докато пламъците те обгръщат и пълзят по кожата ти, докато вдишваш с пълни гърди горещия въздух и докосваш въглените, чувстваш че си жив до връхчетата на пръстите си. И струиш... разливаш се. Имаш чувството, че в теб е избухнала свръхнова... и светиш. Парещо опиянение, което изтича от теб във всички посоки. И искаш да го предадеш на всички. Искаш да изгрееш като ново слънце и да създадеш нова слънчева система. 

Откачено е, ще кажете. Сигурно... не знам. Но едно знам със сигурност, ако си кажете така, значи не сте го изпитвали. Ако това е така може би е време да се замислите дали живеете или съществувате. Колко години, месеци, дни, часове, минути и секунди са минали, откакто сте изплакали за първи път? А в колко от тях живяхте наистина? Кой е истинския критерий за това, че си порастнал? Дали годините, в които си съществувал или миговете, в които си живял? И то живял си в пламъци до ръба, хвърляли са огнени искри в очите ти така, че да не можеш да ги скриеш от никого. Какво въобще е порастването? Дали е и важно всъщност... Без значение е дали си порастнал или не, дали хората те мислят за такъв или не, ако ти живееш живота на синя звезда. Каквито щат да са приетите норми, човекът не е човек, ако не изпитва емоции. Просто не е. Става машина. Предмет. Дори животните изпитват емоции. И то дори на моменти по-искрени от тези на човека. Кой е повече човек тогава?

И след като обиколя небето в буйна огнена река, успокоявам се и капя бавничко. Събирам се обратно със себе си. Но по-голяма съм. Повлякла съм каквото съм могла със себе си по пътя. Ходилата ми докосват перваза на терасата. Облягам се морно на касата на вратата. С последни сили гребена на моята вълна се разбива в леглото. И косата ми се разпилява, пръстите ми се отпускат. Клепачите трептят. Били ли сте някога притихваща река? Нежно плъзване между камъните. И потъвам...