CLICK HERE FOR BLOGGER TEMPLATES AND MYSPACE LAYOUTS »

петък, октомври 12, 2012

Очи в очи с нощта

And tonight rivers will run dry
And not for the first time
Rivers will run...




Реките текат сухи тази нощ. Вятърът духа наопаки. Разбягали са се луната и звездите. Есента е притихнала. Тишината е погълнала града. А той спи. Аз не спя. Аз отново не спя. Нищо ново. Пак сме очи в очи... с нощта. 

Как кротка и покорна си, винаги гостоприемна. Приютяваш моите ридания, моите разхвърляни мисли, моите копнежи и страхове. Ти си най-добрият приятел на всеки скитник. В твоите прегръдки всичко се преобразява. Обикновените неща притихват, за да излезе всичко магическо, стихийно, неудържимо... всичко, което нормалният ред на нещата просто отритва с презрение. Ти си вълшебница лечителка и в същото време отприщваш всички болки. Ти си страховита и мистична, но тъй уютна за странника. О, да, здравей отново. Аз съм.

Усещаш ли стъпките ми? Излязох пак да бродя сама. Празни са улиците и някак други. Сякаш са пътеки към друг свят. Или просто светът е друг нощем... в мистичния дванадесети час. Вървя към денонощния магазин. Луда работа, нали? И то защо... за нищо. Ей тъй, за да те видя пак навярно. За да видя морните светлини на иначе заспали сгради, да опитам да споделя късче хляб с бездомна животинка, да подишам спокойствието ти. Бушувах досега. Кипях отвътре. Разкъсвах се. Отделена съм от себе си и се търся. Търся се по празните улици. Не знам дали се намерих, но със сигурност намерих утешение в теб.

Какво шантаво нещо сме това... хората. Така сме се хванали за целите си, за резултатите си, за правилата си, че не забелязваме истинската красота в нещата, които правим. Толкова сме заети да тичаме към финала, че не усещаме как ни гали вятърът по пътя и не виждаме гледката наоколо. Обсебени сме от мислите как всичко трябва да бъде и забравяме да живеем. Болен перфекционизъм. Инфекция за щастието. А всичко може да е толкова красиво. Защо му е нужно дори да е завършено? Защо са му рамки? Защо му е да е идеално? Но не, ние непрекъснато искаме. Искаме повече. Търсим някакво съвършенство... някакво бляскаво чудо. Всъщност точно обратното ни прави автентични. Когато копнеем, когато плачем, когато треперим, когато усещаме, когато летим, когато горим отвътре, когато пулсираме. Да получаваш всичко, което искаш, не е дори полезно. Ако не се бориш и не бленуваш, не оценяваш и не усещаш. И всичко изтича през пръстите. Тропваш с крак и искаш следващото лъскаво нещо. И никога не срещаш щастието. То се крие някъде в онези неща, в които влагаш цялото си сърце и цялата си любов. Няма значение как ще бъдат приети, ако са излязли от теб като море от слънчеви искри. Истинската радост не е в това да постигаш, тя е в самото раздаване и самия стремеж. Тя е в живота с пълни сили и с отворени длани. Това дава на сърцето достатъчно удара, за да се чувства живо. Всичко друго е прищявка. Изсмукващ егоизъм. Мислите, че ви помага, но... всъщност отвътре ви пие. И се намирате накрая изтерзани в търсене на себе си посреднощ по самотните улици. Докато прекрасните неща в живота ви ви чакат да ги обичате...

1 коментара:

kristine. каза...

http://www.youtube.com/watch?v=c0VnmKWUNaM&feature=colike специален поздрав ^_^