За дъжда и мечтите...

Навън вали...безпаметно дълго

И този мрачен ден потъна в сън

Не помня откога дъждът навън оплаква света...

Навън отново вали... Така е всеки ден от 4-5 седмици. Преди все валеше следобед, последните няколко пъти вали през нощта. Когато уморен задушния летен ден си отива, вятърът носи своите мрачни дъждовни облаци и ги изсипва над града като че ли с ведро. Дните изглеждат така еднакви, така предвидими... Нищо не се случва. Сякаш времето ми е спряло да тече. А какво стана с мечтите, какво стана с приятелствата, със заниманията... Къде отиде тръпката от всичко?

Понякога искам... ей така... да тръгна да се разхождам... посреднощ... сама... да гледам звездите... Или пък да стана рано и да се кача на високо, за да гледам изгрева, да гледам как величествено се издига слънцето, да почувствам как се издига и вътре в мен. Не е нужно някакво невероятно чудо, за да направи човека щастлив. Поне за себе си мога да го твърдя де... Аз нямам влечение към предметите. Има неща, които ме радват далеч повече от тях. Неща, които малко хора забелязват, усещат, търсят... Но тия като че ли и тия неща са замряли... Сякаш съм се затворила с своя балон от мечти и не позволявам на реалността да ме докосне. Изглежда ми мрачна и студена като проливния дъжд, който се лее навън. Аз обичам дъжда, но не такъв дъжд. Обичам лекия дъжд с неговото нежно и хладно докосване.

Нещо ми липсва... да... определено. Питам се какво... Всички мечти изглеждат толкова далечни и непостижими. Когато за миг усетиш, че си така близо до тях, че почти можеш да ги докоснеш, се оказва, че всъщност си се заблуждавал. Те са все така далече, колкото и преди. Но поне си се издигнал... над ежедневното...над делничното...над обикновеното... Полетял си за миг към тях, почувствал си сладкия трумф, сякаш си ги постигнал, дори ако това е само в твоето собствено съзнание. И много често се питам... В тоя стремеж да осъществим мечтите си, да ги видим в реалността, материализирани, приземени... дали пък не забравяме, че всъщност най-красивото и опияняващо чувство е да копнееш. Не забравяме ли, че е толкова по-увличащо да търсиш, отколкото да стоиш пред вече откритото. Не забравяме ли онова сладко напрежение от очакването, което те кара да трепериш, да усещаш сърцето вътре в тебе, да усещаш, че си жив... И ако имахме всичко... дали бихме били щастливи. Не мисля... Ако имах всичко, което исках, то сигурно щеше да ми омръзне. Да, наистина има нещо много по-страшно от това да си емоционален и раним...и това е да си сив... да не те докосва нищо...да не те вълнува нищо... Тогава не усещаш, че си жив... Тогава какво ми липсва, след като всичко е вътре в мен. Аз умея да чувствам, да мечтая, да копнея... Не е ли точно това онази сладка тръпка от живота... Просто трябва да я събудя...