Случайности...

Винаги съм се чудила дали ги има... Ти как мислиш, блогче? Има ли ги? Аз уж не вярвах в съдбата, защото един рационален ум не би могъл да приеме, че някъде има дъска и там е написано на всеки какво има да му се случва. Но понякога и тоя същия рационален ум не може да си обясни случващото се. Сякаш някои неща се случват в точния момент на точното място... сякаш няма случайни срещи и случайни разговори...

Случи ми се нещо много странно... В живота ми се появи една неочаквана личност, която за една вечер просто ме омагьоса с уникалния си начин на мислене... толкова близък до моя... Никога не съдете хората по това, което виждате на пръв поглед. И не си създавайте очаквания. Защото аз очаквах това да е една скучна вечер, в която у нас ще остана една жена на възраст приблизително колкото майка ми, аз ще трябва да покрия изискванията за добра домакиня, тя ще си легне рано, а аз пак ще си вися цяла нощ в кухнята... Но всички тия очаквания нямаха нищо общо с истината. Всичко, което се случи беше толкова нормално и естествено, каквато е и тя самата... истинска... Докато провеждаше своите като че ли безкрайни телефонни разговори, ми се струваше като всички други... дори леко досадна. В момента, в който заговори с мен със същата лекота, естественост като мен, със същата тежест във всяка казана дума, която без да има за цел, оставя белег в душата, с тая необичайност и обаяние... Останах смаяна... Сякаш говорех със свой огледален образ, само че по-възрастен и по-опитен от мен. Магическа нощ... Имах чувството, че съм срещнала фея. Аз съм особен характер... доста сложен... На хората им е трудно да ме проумеят много често. Имам чувството, че тя погледна в мен като в отворена книга, чувствах се толкова странно. Попринцип съм много общителен и отворен човек... но като че ли не ми се беше случвало да познавам някого от 5-6 часа и да споделям такива лични неща. Просто знаех, че ще ме разбере... а, господи... колко малко хора наистина умеят ме разбират... Тя дори не ме познаваше, виждаше ме едва за първи път... а толкова добре осмисляше ситуациите, за които и говорех... Същата като мен... различна, странна и интересна... извън каквито и да било стереотипи... Сутринта я изпратих до гарата и се върнах пеша до вкъщи. След това, което ми се беше случило и след тоя удар в сърцето ми същата сутрин имах нужда от тая дълга разходка... ей така да подишам чистия въздух, да посрещна новата зора, да си прочистя главата...

Тя ме остави ей така... замислена... съществуват ли случайностите... съществува ли съдбата... Истинско ли е това чувство за предопределеност на някои неща, което понякога изпитвам...