Beautiful world

Не мога да нося нищо на ръцете си. Никакви украшения. Никакви бижута. Понякога е жалко, защото ми се иска да нося неща, които ми напомнят любимите ми хора. Но това, за което не съжалявам, е, че не нося часовници. Мразя часовниците. Те не умеят да мерят нищо друго, освен себе си. Както, впрочем, не обичам и календарите. Единственото хубаво нещо, което може да се прави от тези неща, е изкуство. Ние сме си ги измислили все пак и само ние им се подчиняваме. С красивата илюзия, че ни подреждат живота. Колкото го подреждат, толкова го и разбъркват. Откъде съм сигурна ли? Ами виждам го... Ама буквално го виждам... всеки ден... във всеки миг, в който мисля за нещо във времето. Времето, което ние сме измислили. Аз го виждам всеки ден... Неговата тъкан, нарисувана с моите бои и в моите форми. Странно е, ще кажете, но преди да сте избягали от тази страница със скоростта на стресната котка... нека ви уверя, че синестезията не е болест. Тя е просто е моят начин да виждам нещата. Съвсем естествени... красиви, бих казала.

Понякога ми се иска да мога да споделям с хората такива картини от съзнанието си. С цялото си детско удивление пред тях, понякога дори не мога да си представя, че има хора, които не могат да ги видят и че без съмнение никой не може да ги види като мен. Защото за всеки това, което усеща със своите външни и вътрешни сетива е истинското и никой не може да го убеди, че усещанията му грешат. Смътно някак си знаем, че за другите това, което усещаме не е същото. Но няма как да знаем в каква степен е различието, какво усещат те и дали въобще усещат всичко, което ние.

Но въпросът всъщност е... има ли значение това? По-малко красиво ли е това, което виждаме и усещаме, ако другите не го виждат и усещат? Нужно ли е да бъде споделено и дали е толкова лошо, ако няма с кого? Дори ако няма нито един човек, който да разбира... дали нещата в съзнанието губят стойност? В никакъв случай. Щом намираш красота и смисъл в нещо, то има стойност. Няма никакво значение кой ще го види. Да, потребност от споделяне винаги ще има. Но, вкопчени в това, сме склонни да копнеем за разбиране и споделяне с хора, с които това просто е невъзможно. Не защото е принципно невъзможно, а защото гледните точки са твърде далечни и липсата на взаимно желание за приближаването им, поставя граница. И толкоз... А съкровищата на вътрешния свят не бива да се равняват по хората. Те имат своя стойност. Всяко нещо може да ти даде толкова, колкото сам можеш да вземеш от него. И с хората е така. Ако някой не може да вземе нещо от друг, то е защото не иска или не може да го види, не защото го няма или то няма значение. И дори никой да не може да види съкровищата, които пазиш в себе си, тях ги има и за теб те са значими. Поне би трябвало да бъдат. Загуба на време е да се страда за това, че някой не може да ги разбере. We live in a beautiful world... Твоят свят е красив. Не забравяй това. Времето, което ще пропилееш в съжаление, че не можеш да заведеш някого в него, може да бъде време, в което ще градиш и допълваш този свят.

Очи в очи с нощта

And tonight rivers will run dry
And not for the first time
Rivers will run...

Реките текат сухи тази нощ. Вятърът духа наопаки. Разбягали са се луната и звездите. Есента е притихнала. Тишината е погълнала града. А той спи. Аз не спя. Аз отново не спя. Нищо ново. Пак сме очи в очи... с нощта. 

Как кротка и покорна си, винаги гостоприемна. Приютяваш моите ридания, моите разхвърляни мисли, моите копнежи и страхове. Ти си най-добрият приятел на всеки скитник. В твоите прегръдки всичко се преобразява. Обикновените неща притихват, за да излезе всичко магическо, стихийно, неудържимо... всичко, което нормалният ред на нещата просто отритва с презрение. Ти си вълшебница лечителка и в същото време отприщваш всички болки. Ти си страховита и мистична, но тъй уютна за странника. О, да, здравей отново. Аз съм.

Усещаш ли стъпките ми? Излязох пак да бродя сама. Празни са улиците и някак други. Сякаш са пътеки към друг свят. Или просто светът е друг нощем... в мистичния дванадесети час. Вървя към денонощния магазин. Луда работа, нали? И то защо... за нищо. Ей тъй, за да те видя пак навярно. За да видя морните светлини на иначе заспали сгради, да опитам да споделя късче хляб с бездомна животинка, да подишам спокойствието ти. Бушувах досега. Кипях отвътре. Разкъсвах се. Отделена съм от себе си и се търся. Търся се по празните улици. Не знам дали се намерих, но със сигурност намерих утешение в теб.

Какво шантаво нещо сме това... хората. Така сме се хванали за целите си, за резултатите си, за правилата си, че не забелязваме истинската красота в нещата, които правим. Толкова сме заети да тичаме към финала, че не усещаме как ни гали вятърът по пътя и не виждаме гледката наоколо. Обсебени сме от мислите как всичко трябва да бъде и забравяме да живеем. Болен перфекционизъм. Инфекция за щастието. А всичко може да е толкова красиво. Защо му е нужно дори да е завършено? Защо са му рамки? Защо му е да е идеално? Но не, ние непрекъснато искаме. Искаме повече. Търсим някакво съвършенство... някакво бляскаво чудо. Всъщност точно обратното ни прави автентични. Когато копнеем, когато плачем, когато треперим, когато усещаме, когато летим, когато горим отвътре, когато пулсираме. Да получаваш всичко, което искаш, не е дори полезно. Ако не се бориш и не бленуваш, не оценяваш и не усещаш. И всичко изтича през пръстите. Тропваш с крак и искаш следващото лъскаво нещо. И никога не срещаш щастието. То се крие някъде в онези неща, в които влагаш цялото си сърце и цялата си любов. Няма значение как ще бъдат приети, ако са излязли от теб като море от слънчеви искри. Истинската радост не е в това да постигаш, тя е в самото раздаване и самия стремеж. Тя е в живота с пълни сили и с отворени длани. Това дава на сърцето достатъчно удара, за да се чувства живо. Всичко друго е прищявка. Изсмукващ егоизъм. Мислите, че ви помага, но... всъщност отвътре ви пие. И се намирате накрая изтерзани в търсене на себе си посреднощ по самотните улици. Докато прекрасните неща в живота ви ви чакат да ги обичате...

Ноктюрно

Аз не съм съвсем като другите. Аз съм луда. Знаеш това, но аз не спирам да ти го казвам. Странно е, знам. Свикни с кадифените ми въздишки. Те са за теб. Или всъщност не свиквай. С нищо не свиквай. Пий ги като отлежало вино... бавно, с наслада, на широкия балкон с гледка към светлините на града, обгърнат в цигарения дим, който издишаш тежко и винаги с наведена назад глава. Странно е, знам. Но такъв те искам. Усмихваш се. Извиват се трапчинки закачливо. Нощен вятър си. Притихваш за момент, а после пак се завихряш и шумиш в ъгълчетата на сградите. Ела. Не, чакай, не идвай. От тук ще те гледам. Когато си сериозен, си най-красив. Какво ли си мислиш сега? Чудя се дали искам да узная толкова, колкото искам просто да стоя и да те гледам така. Да, искам да узная, говори ми. Говори ми в рими и в недовършени изречения. Аз ще се разпилея. Странна съм. И не спирам да ти го казвам. Макар че знам, че ме виждаш с крила. Ръка ти протягам. Недей да се чудиш. Не е страшно там, но никой не е ходил. Непознато е, но да знаеш... струва си. Поглеждаш ме внезапно. Погледа ти се стича по раменете ми. Даже май ме опари нещо отвътре. Обичам зелените ти очи с кафеви звездички в средата. Ти, разбира се, знаеш това. Но аз не се уморявам. И от страстта по устните ти като пудра захар. Тихо... чуй как стъпва нощта. О, ти ли си? Към мен ли водят стъпките? Вали ли, или аз потъвам в собствената си мечта? Връхчетата на пръстите ми се заровиха сами в косата ти. Не бързай. Нощта е притихнала и нас гледа. Нашата нощ. Онази бълнуващата, лудата, скитащата, трескавата. Или май ти си треската? Повличаш ме. Опиваш ме. И предеш ми сънищата.

Втечнена емоция

И струя... разливам се. Цяла. Безпощадно хаотична. Сляпо се разливам като вълна, дори не знам накъде отивам. Аз съм навсякъде. Искам да излетя сега от терасата и да се разбия в небето като фойерверк. И частичките от мен ще излетят като птици във всички посоки. Аз цялата съм втечнена емоция, гореща като лава. И струя... разливам се.

Всичко, което сме, е тук, в един миг, който се губи между пръстите. Не можем да го спрем, не можем да го уловим. Можем само да усетим как се точи струята му. Кожата може да свикне с това усещане. И ако свикне, значи сте изгубили миговете си. Вече не ги усещате, те просто минават и си отиват завинаги. Гледате от време на време тъжно към изтеклата вече история. А може би не гледате. Най-добре да не гледате, защото очите болят и сълзят от това. Лоша болест е. Можете вместо това да се учите да усещате струята колкото се може повече време. Може от време на време дори да се наложи да се отдръпнете за малко, за да може после да я усетите отново с пълна сила.

Толкова е просто. Чудесата се случват около нас всеки ден. Понякога са скрити между капките в дъждовните ни дни, но... там са. И всичко зависи от нашите сетива. От това дали сме ги отворили, доколко. Дали сме им позволили да бъдат там. Дали хората сами затварят прозорците на душата си или просто някои хора имат повече сетива от други? Винаги съм се питала. Може би по-скоро първото. Нали като деца всички сме сънували, че летим? Или не? Кой знае... Но всичко е в тях. И всички взимаме от миговете си толкова, за колкото имаме сетива. Ние ли поставяме границите или животът ни ги поставя? По-склонна съм да вярвам, че ние ги поставяме, но... тогава не мога да си обясня защо толкова много хора нямат никакъв стремеж към простор. Нали всички уж се стремим към щастие? А навярно просто го намираме в различни неща. Едни в безразличното спокойствие, други в изгарящите емоции, в които потъваш и се изгубваш. И докато пламъците те обгръщат и пълзят по кожата ти, докато вдишваш с пълни гърди горещия въздух и докосваш въглените, чувстваш че си жив до връхчетата на пръстите си. И струиш... разливаш се. Имаш чувството, че в теб е избухнала свръхнова... и светиш. Парещо опиянение, което изтича от теб във всички посоки. И искаш да го предадеш на всички. Искаш да изгрееш като ново слънце и да създадеш нова слънчева система. 

Откачено е, ще кажете. Сигурно... не знам. Но едно знам със сигурност, ако си кажете така, значи не сте го изпитвали. Ако това е така може би е време да се замислите дали живеете или съществувате. Колко години, месеци, дни, часове, минути и секунди са минали, откакто сте изплакали за първи път? А в колко от тях живяхте наистина? Кой е истинския критерий за това, че си порастнал? Дали годините, в които си съществувал или миговете, в които си живял? И то живял си в пламъци до ръба, хвърляли са огнени искри в очите ти така, че да не можеш да ги скриеш от никого. Какво въобще е порастването? Дали е и важно всъщност... Без значение е дали си порастнал или не, дали хората те мислят за такъв или не, ако ти живееш живота на синя звезда. Каквито щат да са приетите норми, човекът не е човек, ако не изпитва емоции. Просто не е. Става машина. Предмет. Дори животните изпитват емоции. И то дори на моменти по-искрени от тези на човека. Кой е повече човек тогава?

И след като обиколя небето в буйна огнена река, успокоявам се и капя бавничко. Събирам се обратно със себе си. Но по-голяма съм. Повлякла съм каквото съм могла със себе си по пътя. Ходилата ми докосват перваза на терасата. Облягам се морно на касата на вратата. С последни сили гребена на моята вълна се разбива в леглото. И косата ми се разпилява, пръстите ми се отпускат. Клепачите трептят. Били ли сте някога притихваща река? Нежно плъзване между камъните. И потъвам...

Несподелимо

Погледът ми се вкопчи в едно съвсем дребно листенце от орнаментите на килима. Ако можех да изкажа... ако можех. Но знам го само аз. Каква ужасна самота... Само аз знам какво е. Неспособна съм да го предам с думи, нито с жестове. Не мога да го покажа, да го нарисувам, да го изсвиря. Не мога да затворя въображението си в буркан и да го занеса на хората да видят, както малките деца правят, когато открият скакалец. Трудно е да приемеш такава бариера, особено когато с нищо не можеш да я свалиш. Думите не стигат, структурата на езика е твърде строга, дори мимиките, жестовете, поезията... не стигат. А не мога просто да те хвана за ръка и да те отведа в мислите си. А боя се, ако можех, щях да те изплаша. Да, недей да клатиш глава. Недей да мислиш: "Какво страшно има в някакви си мисли." Те могат да бъдат най-страшното нещо.

А може би е по-добре да не знаем мислите на другите понякога. Може не бива да ги знаем по някаква причина. Може би не бива да имаме по някаква причина нещата, които искаме сега, но ще осъзнаем защо това е така едва след време. Толкова ужасно хаотични и сложни сме. Толкова ужасно противоречиви и сингуларни сме. Понякога е по-добре другите да не знаят за мислите ни. Понякога... когато мислим, че между нас и света стои демон, се оказва, че зад маската му стоим ние самите. Просто досега не сме му свалили маската. Или може би сме знаели през цялото време, просто не сме искали да повярваме, че е така. Или пък ни е било страх да се борим с него, защото е част от нас. Срещу демона може да застане само този, който си го носи. Никой друг. Замислете се. Нападне ли го някой друг, вие ще скочите да го защитите, защото си е ваш. Но ако вие сами решите, че повече не го искате, той вече не е вашият демон. Той е чуждо тяло, той е паразит, който ви пие кръвта и вдъхновението. Трябва да се изгони. И ето цялата вътрешна сила, която имате, се изсипва отгоре му.

Друг път ни се иска да можехме да заведем някого в мислите си, в съзнанието си, за да види това, което ние виждаме. От желание да споделим усещане по най-прекия начин. От удивление пред необятността и красотата на това, което се ражда там и нуждата това да се сподели. Ако можеше, ако можеше... Но не, има една самота, която има всеки един, точно защото е един. Тя е неизбежна, непреодолима. Самотата на единичността. Несподелимостта на съществуването. Така трябва да бъде. Не мога да си представя какво би било, ако не беше така. Това сме ние хората. Заложено е в клетките ни.

Знам го само аз. Неспособна съм да го предам с думи, нито с жестове. Опитвам се, разбира се. Това, което се показва на повърхността, обаче, никога не създава усещане за това какво се крие всъщност в дълбините.

Капки по кожата

Спокойствието на нощта и аз с моя малък свят. И това е просто. Понякога омръзва ужасно да се мериш и определяш и просто ти се говори с някого за нещо... без значение какво. Нещо простичко и обикновено. Снощи сънувах паяци. Не обичам паяци. Събудих се с викове, уплашена. Дано не ги сънувам пак. Пуснах косата си от лапите на ластика. Парфюмът ми изпълзя от нея. Там се беше крил. Една от сенките ми е самотна. Ти попринцип гониш всяка самота, но теб сега те няма, а и тая сянка все се крие, когато ти си тук. Много сенки имам аз. Отивам в банята и пускам душа. Обичам водата. Понякога просто си стоя и я оставям да се стича по лицето ми, по кожата ми, да ме топли. Усещам как всяка капка ме гали. Нежно докосване. Пречистващо. Успокояващо. Само аз и водата далеч от целия свят. Понякога не искам никой да ме вижда. Не искам да мисля как изглеждам в нечии очи, какво трябва и не трябва да говоря, как трябва да се държа. Понякога искам да съм просто една оголена човешка същност с цялата й объркнаност и хаотичност... и спокойствие, и меланхолия... и чар, скрит зад една лека усмивка. И така си стоя под водните струй. За момент като че се зарових много в някакви мисли. После пък сякаш от някаква глухота внезапно се беше върнал слухът ми, чувах някак рязко всяко свое движение. Ние сме... всичко, което имаме в края на деня. Не е ли ценно? Да имаш къде да се прибереш и да си починеш от всичко в своя малък свят. Да оставиш въображението да порисува. Да порисуваш и ти с пръсти по плочките в банята, докато взимаш душ преди да положиш умореното си тяло в леглото. Денят на снежните човеци свърши. Направихте ли си един? Е, няма значение. Лека нощ на теб, който четеш това. И дано не сънуваме паяци.

Сенки

Започнах все по-често да гледам сянката си, докато ходя. Тя се точи по тротоарите пред мен, мести се, избледнява, после пак се връща. Играе си нейните игрички. Тя дори не е една. Тя има много лица. Появяват се, изчезват, сливат се, разделят се в различни посоки. Така странно е да имаш много сенки... като много твои Аз-ове са. Или пък това е най-нормалното нещо? Не е ли нашето автентично съществуване точно като тези сенки? Всички наши състояния, понякога толкова различни, сякаш множество личности живеят в нас и единственото общо между тях е, че стъпват на едно и също място. Точно като сенките. Те всички имат своята посока, различна от тая на другите, макар всички да ходят по една и съща пътека. Парадокс. Човек. Човекът е един красив парадокс. Какво ли щеше да е, ако не бяхме такива? Ако всеки път реагирахме по един и същи начин, ако всеки път бяхме едни и същи? "Щеше да е лесно.", ще кажете. А на каква цена? Каква красота би се родила от лесното... от простото и праволинейното? Нали от хаоса ни идва цялото изкуство, цялата магия. Не е лесно, да. Не е лесно да помириш всички свои сенки, които водят своята битка в теб. Не е лесно да решиш коя е права. Навярно всичките са прави. Но коя да слушаш? Наистина ли премахнахме всеки критерий за правилност? Наистина ли няма мяра за всички? Тогава значи такава е моята мяра. Аз имам моите сенки, моите множество демони. И какво да ги правя? Разпореждам се сред тях така, както чувствам, че трябва. Как да постигна хармония с другите, когато не мога да я постигна с демоните си? Няма правило. Няма формула. Всичко е усещане. А на мен ми тежи вината, че съм това, което съм. Защо? Не знам. След като няма мяра за всички ни, защо тегля себе според чуждата мяра? Кое е по-правилно: да се меря според моята или според нечия друга мяра? Няма правило. Няма формула. И какво ти остава накрая... когато разочароваш целия свят? Твоите сенки, които крачат около теб, но стъпват по твоите стъпки заедно с теб, и надеждата всичко да дойде на мястото си.